„Старт” за Луи Сандански!
Няма да повярвате какви чудеса се случват често покрай нас, а ние дори не ги забелязваме! Може ли да си представите, че първият Почетен абонат на издавания в САЩ българския вестник „Старт”, е Луи Сандански, родовият наследник на Яне Сандански, който кара вече своето десето десетилетие в Сан Диего – Калифорния!
Това е една дълга и почти мелодраматична история…
Бил е малко дете, което ходи босо на училище и го хранят с комат хляб и петнайсет пъти чукан от дървото кромид лук, за да спадне ужасяващата му лютивост. Става това в западните български беднотии из кюстендилско и дупнишко в уж просперираща, предвоенна България. Нищо, че е от рода Сандански, а може и точно това да е било причината.
Разказва ми историята си с изненадващо ясен и твърд глас за годините му, а бистротата на разума и спомените на Луи Сандански просто не подлежат на описание. Обяснимо и простимо е пристрастието му към темата за Яне с неговият потресающ четнически авантюризъм, редом с който даже Холивуд леко избледнява.
Сигурен съм, че ако разтовари малко от годините си Луи, заедно с родата си Яне, без да му мисли също би грабнал пушката да крадат заедно легендарната мис Елън Стоун… Било е през лятото на 1901 година и, според моя събеседник, тази открадната „западна мома”, до януари 1902-а вместо да прокълне хиляда пъти поробителите си, взела че се влюбила в Яне, та после писала книги и изнасяла лекции по цяла Америка с гореща защита на освободителната им кауза. Но това – после. А междувременно с получените 14 500 златни турски лири четниците накупили сума ти пушки и патрони за свободата на останалата тогава под турско родна земя около Ирин-Пирин планина…
– Мене Господ ме пазеше и ми помагаше – говори Луи, – толкова добре помнех всичко казано от учителите, че от първо отделение до първи клас имах по всичко само 6! А през 1937 година, когато се роди наследникът на трона Симеон, на всички ученици в царството прибавиха по още една единица. Двойкаджиите всички преминаха в по-горен клас, а на мен ми писаха, че съм завършил със 7!
Е, това добре, но този царски „Пи ар”, както бихме го нарекли днес, не храни бедни и безимотни. И идва съдбовната утрин, в която будното момче, с вродена непокорност в сърцето, се свива под седалките на един от вагоните на трена и стига като „заек” в София…
Едно бедно облечено, и по селски, момче направо от гарата тръгва да се скита по абсолютно непознатите му, неописуемо за него пълни с хора улици, и да пита за „работа”.
– Два часа вече обикалях из ресторанти и бирарии… Хората бяха добри, но никъде нямаха нужда от мене – моите „позиции” за мияч на чинии или чистач на боклуците бяха вече заети. Докато изведнъж – бум! В кафене „Редика” на „Алабинска” попаднах на много благородна жена. Тя си остави работата и понечи да разбере кой съм и какво ме е сполетяло. Носих със себе си училищното свидетелство – нищо друго като документ нямах. Показах и го и тя ме погледна много мило и състрадателно. Веднага вдигна телефона и остана много доволна от разговора си с един господин, когото нарече „Влади Витов”. След малко дотича един чирак на този Витов и ме хвана за ръка да ме води при него. Заведе ме в редакцията на вестник. Той бил издателят на най-големите по онова време вестници – „Дневник”, „Заря”, „Утро”… Витов ме заведе лично в съседната гостилница „Пазарджишка среща” и ме нахрани с непонятни за мене, но много вкусни неща. Договори се с чорбаджията на заведението да ми направи „абонамент” за ядене – оня ми пишеше на сметка всичко що съм излапал, на края на седмицата издателят му плащаше. Първата вечер спах на мединската кушетка в лекарския кабинет, те си имаха лекар в редакцията, после ми намериха квартира.
Записват го в гимназия. Иначе, като работа, помага с каквото може. И почти сигурно е че всичките девет от десетте човека с подобна съдба биха били щастливи. Но не и момчето от рода на Яне Сандански. Необясними са понякога пътищата, по които поема човек. Бог знае откъде му е дошло – на това още невръстно човече, без житейски възгледи, без оформен мироглед, без достатъчно добро понятие какво става по света…. но не обичащо хитлеристите и най-вече Хитлер! А вестниците на неговия благодетел по времето, когато България е сателит на Германия във Втората световна война, излизат с огромни портрети на фюрера и пеят дитирамби на неговия „Нов ред на Земята”!
И това е второто му бягство.
Побягва „в полите на Витоша”! Започва да бере в ранна утрин ухаещите витошки виолетки и теменужки и други красиви планински цветя, по обяд прави от тях прелестни малки букетчета, вечерта слиза в града и ги предлага из софийските заведения…
Хитлеристите губят войната, България обявява война на Райха и малкият цветопродавач още в първия ден от тази война се записва доброволец за фронта. Не го приемат там, все още е почти дете, но му дава униформа и го пращат на гара Мездра да посреща и се грижи за ранени бойци от фронта Става постоянен кръводарител. Получава два медала за участието си в така наречената тогава „Отечествена война”.
Настъпва мир, а като му идва времето на неговия набор – служи в „Автомобилния полк” край София. Става отличен шофьор. Но през лятото се отдава на своята страст и орисия – цветята! Познават го из цяла София. По празниците прави невероятно богати и красиви сергии. Най-често на Орлов мост, пред прочутата кооперация с аптеката – цветята му се разграбват за няколко часа!
– Към 1958 година се построиха „Златни пясъци”. Започнаха да прииждат туристи от Европа. Потърсиха ме като специалист по цветята да аранжирам цветните алеи и магазини в курорта. Тоба беше любимата ми работа и прекарах с нея почти двадесет години. Имах и привилегията вечер да продавам цветя в най-реномираните ресторанти и хотели на комплекса. По това време в ръцете ми бяха и можех да ги предложа на хора от цял свят най-красивите и уханни български рози и всички други цветя. Имах много пари и добър живот но страданието ми по свободата ставаше все по силно. Край мен идваха и си отиваха по своите страни свободни хора, аз исках да на видя и други простори, и един ден реших да си подаря свободата…
Така идва и третото по ред бягство на Луи Сандански.
То преминава през познатите перипетии на мнозина емигранти. През Триест и Виена, през бежанските лагери и стига до Финикс – Аризона, от където вече 54-годишният късен американец Луи Сандански тръгва, както се знае, от нулата.
– Може би веднъж само, но болезнено за мене, провидението не ми помогна . Не намерих съдружник за да направим заедно една, макар и малка оранжерия, Сам не можех. Друг не намерих. Това е нещастието на мнозина – да не открият истинския си партньор. А цветята са не само бизнес. Те са благодат и красота, с които човек свързва живота си. Иначе в Америка постигнах всичко, което можеше да се очаква от човек, който идва тук и започва отново живота си на вече не младежка възраст. Работех в различни бизнеси, сега имам пенсия, която ми е достатъчна. Главно заради климата съм толкова далече, в края на Америка, но тук е прекрасно за възрастен човек. Много се зарадвах на вестника, когато го видях за пръв път. Чета бавно и всеки брой ме радва дни наред. Обичам да решавам и кръстословици – добре е, че сте помислили и за хората с такова увлечение… Какъв е абонамента за „Старт”?
– О, не, сумата за пощенските разходи при доставянето на вестника е малка. Вие ще ни платите повече с удоволствието да направим „Старт” един малък символ за добрите ни чувства към вас. И във ваше лице към всички ветерани сред нашата диаспора в Америка!
И така Луи Сандански от Сан Диего стана първият почетен абонат на вестник „Старт”. С трепет очакваме да научим и се срещнем и с други наши ветерани-имигранти, да чуем и техните случки в живота им, да пращаме и на тях „Старт” като един добър другар в живота им!
Климент ВЕЛИЧКОВ
