Когато учим – учим. Когато играем – играем!
Интервю на Вас Бор, корестондент на „Старт US” в Аризона
с Надя Йосифова, преподавател в Българското училище на Финикс
Надя Йосифова е необикновен човек. И необикновен учител. Ако поседите час-два на нейните уроци в Българското неделно училище „Свети Свети Кирил и Методии” към нашата православна църква „Света София” във Финикс – Аризона, ще се убедите в това и едва ли нейния учебен час ще го сбърката някога с нечии друг учебен час при децата.
Миг от училищния живот в българското школо в АризонаТя научава малчуганите за понятията граматичен род и число с помощта, например, на гладната гъсеница Мина, която освен това е домашен любимец от техния куклен театър. И знаете ли какво прави Мина? Ами тя просто изяжда недорисуваните или небрежно нарисувани картини и децата веднага след това рисуват нова и хубава, а на Мина й носят зелена черничева шума…
Преди не много време Надя взе че написа свежа куклена пиеса за великолепния тандем Зайко и Незнайко, които взимат и до днес живо участие в учебния процес.
Освен това тя е и незаменим партньор на децата в играта „Бели пеперуди”, където деца и учители играят на равно основание.
И, може би по подобие на древногръцките майстори на обучението в старите школи, тукашните даскали най-често извеждат децата на някоя слънчева поляна през аризоннска зима и под топлото слънце над кактусите коментират дали наистина 2 и 2 е 5 или не е.
Питам я да ми каже някои пондробности за така представената ви от мен персона досега…
– На 36 години съм – казва направо. – Родена съм в Лом. Завърших българска филология в Югозападен университет “Неофит Рилски” в Благоевград. Имам дългогодишен брак с човек с голямо и благородно сърце, който изцяло поддържа работата ми в училището и подкрепя идейте ми.
Не съм талант. Аз съм обикновен човек; майка, водена от силното желание да предам на децата си спомена за “всичко българско и родно” и да намеря за тях другарчета в игрите, които също говорят на майчиния ми език.
Деца и родители са често пъти заедно в организирани от училището игри и пътешествия– Как виждате бъдещето на училището?
– Пред всички нас – учители, родители, църковно настоятелство – стой един много важен въпрос. Това е въпросът как да продължим през следващата учебна година. Може да тръгнем по пътя на държавната програма ” За българите зад граница” на Министерството на образованието и науката в България.. По тази програма се подкрепят българските общности извън пределите на родината финансово, а също така с учебници, помагала, народни носии, музикални инструменти и пр. с цел запазване на българската етнокултура и самобитност. Но това би означавало да затрупаме децата с научна информация за българския език, историята и географията на България, за да изпълним годишния норматив, поставен от МОН. Децата ще са много натоварени с учебни часове, с много материал за усвояване, с много домашна работа. Ако тръгнем по този път, ще убием желанието им, с което те идват на училище, но ще реализираме нашите родителски амбиции.
Ако продължим по моята приграма, която винаги може да бъде подобрена,ние ще запазим свободата си на работа, ще дадем на децата необходимия минимум от знания и ще продължим със занимателните дейности, като по този начим запазим интереса у тях.
– За какво училище мечтаете?
– Винаги съм мислила за себе си като за човек, здраво стъпил на земята и мечтаенето никога не ми е било присъщо. Мечтанието съдържа елемент на невъзможност, а това, което искам да постигна в работата си с децата, е напълно постижимо. Искам нашето училище да стане събирателна точка за всички деца от град Финикс.
Децата са най-често сред главните участници в празничните програми на българската общност– Как смятате да популяризирате дейността си сред българската общност във Финикс?
– Аз вече направих първата крачка в тази насока. По мое предложение бе въведена страницата „ Училищният звънец звъни” в месечния бюлетин на църквата, който достига до около 200 български семейства в града. Тя вкючва информационен и снимков материал за работата на училището. Предполагам, че бих мога да си послужа и със стария начин на комуникиране, който църквата е използвала години наред – чрез писма. Времето също работи в моя полза. Финикс е голям град, но новините пътуват много бързо.
– От кого срещнахте най-много помощ?
– Всъшност от всички – родители, учители, цялото църковно настоятелство. Дори ще използвам тази възможност и ще им благодаря за пълната подкрепа и за доверието, което те ми гласуват.
– Какви са ви впечатленията от децата?
– В началото имахме само 5 деца. Сега вече са 17. Беше ми хубаво, беше ми много хубаво да видя жадните им за знания очички вперени в мен. Накараха ме да разровя душата си и да им дам най-доброто от себе си. И те го разбраха. Затова идват с желание на училището, защото знаят, че там има някой, който ги обича, който е на тяхна страна и който иска да задоволи жаждата им за знания.
– Върху какво е фокусирана Вашата работа с учениците?
– Върху това детето да посещава училището по собствено желание, а не от родителска амбиция. Това прави ролята ми на учител изключително трудна, защото аз трябва непрекъснато да балансирам между сухоста на материята и стремежа ми да поддържам това желание в децата. Затова създадах и такава учебна програма, в която да има относителен баланс между двете неща.
– Кое Ви носи най-голямото удовлвтворение от работата с децата?
– Това че ние сме едно цяло. Когато учим, учим. Когато си играем, си играем. Мога да им повиша тон, мога да им кажа някаква шега. Това е нормално. Няма обидени, защото ние сме приятели. Ние си имаме доверие.
– От какво се нуждаете за осъществяване успеха на училището?
– От поне още един учител – деен и енергичен, отдаден на идеята до степен на себеотрицание.
– Как успявате да съчетаете натовареността на училището с личните си ангажименти?
– Аз съм много организиран човек. Степенувам нещата по важност – децата, съпуга, училището. Домакинската работа няма свършване. Тя може и да почака.
– Кои са учителите, който са съпричастни на Вашата работа?
– По принцип всички – Нели Николова, Катя Валева и най-вече Пеги Кристал. Пеги е обсолютен ентусиаст. Тя е заразителна със своя стремеж да участва активно в работата на училището. Аз дълбоко се възхищавам на енергията, на любовта й към децата, на непресъхващото й желание да се раздава. Но все по-често си задавам въпроса готови ли са всички те да ме последват по новият път, по който аз тласнах училището във Финикс? Ще им стигнат ли силите да заработят с моето темпо, да излязат от отъпканите коловози от почти цяло десетилетие по един начин, а сега аз го насочвам по-нов път?
– Какво е твоето послание към родителите във Финикс?
– На всички родители във Финикс бих казала, че и аз съм една от тях. И аз имам деца. И аз нося в себе си желанието децата ми да могат да четат и пишат на български; да учат за България; да имат колкото се може повече приятели, с които да могат да разговарят на майчиния ми език. А къде са центровете за опазване на българската самобитност извън пределите на България? Това са българските църкви. Това са българските училища.
– Искате ли да добавите нещо от себе си?
– Като продължение на предишния въпрос бих искала да добавя, че си давам сметка, че не всеки родител има възможност да води детето си в нашето училище и то редовно. Затова у мен се породи идеята да направя специално за тези деца „ Вечер на детето”, която да се провежда веднъж месечно в клуб „ Българи ”. Тази вечер може да съдържа песни, танци, приказки, куклен театър, гледане на детски филмчета на български език, конкурси, образователни игри, пица, сладолед и какво ли още не. И всичко това в името на нашите деца. Приятели от Финикс, нека го направим! Нека с общи усилия дадем на тези, които обичаме най-много, едно весело и безгрижно детство като нашето!
Това за сега. В скоро време може би ще публикуваме и Обръщението на учителите от българското училище в Аризона към родителите на деца в начална училищна възраст – да се запознаят с разработената във финикското школо нова и оригинална учебна програма. Целта е обученито на малките ученици да стане по-плодоносно, по-интересно и привлекателно.
