Човек се поправя

Сигурно няма по света човек, който да не е прегрешил нещо в живота си. Може би само светците, които дори погледнати и през вековете,  са лесно изброими, са преживяли земня си път единствено в святост. За милионите човеци това изглежда трудно достижимо. Затова и милостивият Бог е дал на своето паство Покаянието. Човек може да се покае. Човек може да се поправи.

Православната ни църква казва, че покаянието е втора благодат. То очиства съвестта. След него започва нов живот.

Но има хора, които са вече толкова възгордели се, че започват да им се струват правдиви и най-злите им деяния. Те се мислят за всесилни и силата им ги лъже, че са и прави. Когато убиват и ограбват те се извиняват пред себе си с това, че убитите и ограбените били по-долна от тях раса, второ и трето качество хора, въпреки, че Бог е дал на всички Слънцето и въздуха и всяко живо същество има право на своя живот. Такива хора не стигат до разкаяние и това ги води до духовна смърт. За тях е казано от Господа в Свещеното писание „… ако се не покаете, всички тъй ще загинете”  /Лук. 13:3/

Но човек изкористява понякога дори и най-святото стремление на душата. Сред това и стремлението да се поправиш след греха. Някои богати хора мислят, че могат с богатството си да се откупят. Бедните, тялом и духом, дори свещенослужители, продавали през средновековието и специални  папируси с написани върху тях опрощения. Наричали ги „индулгенции”, и взимали пари срещу това светотатство.

Покварата на парите води до това, че понякога оня, който ги притежава, е сигурен че може отново и отново да греши и отнова да се откупва. И ако това е възможно в духовната сфера – какво остава до общестото, където и законите и правдата и кривдата се регулират не от светата истина, а от по-голямото богатство?

Едва ли някога светът ще спре падението си към пропастта, ако не започне да се поправя нравствено. Няма да има никаква сила законът, ако решението на съдията може да се купи. Няма да пресъхне корупцията, ако детските мозъци не загниват още в най-ранните години в калта,сред която всеки се сражава със зъби и нокти за да има повече и повече.

Истинското покаяние има своите примери в Библията и ние четем за него в страниците разказващи за връщането на блудния син. Но колцина могат да почувстват дълбочината на духовните си рани? Хората по света все повече привикват да живеят с греховете, които  като че се увеличават  постоянно. Така, както се увеличават и предметите,  с които можеш да потънеш в разкош и наслажденията, които стават все по-греховни и неизлечими.

Хората, които живеят в богатите страни и седят над всички със своето богатство не  разбират, че отсичат клона, който е тяхната опора.Те така безразсъдно започват да притискат материално и грабят слабите, че идва ден, кого те, онеправданите, предпочитат да напуснат дори отечеството си  и да идат при още по непознати и далечни хора… Защото още по-далечни и чужди, безмилостни, са станали техни братя и сънародници, загрубяли, паднали в лапите на сатаната…

Грехът е власталин над тези хора и ги води към гибел.

Отчаяният човек, който вижда как мнозина, да не кажем всички, които са около него, грабят и  са потънали в грехове, вижда как те живеят по-сладък живот и решава, че това е вече единственният път и спасение от него няма. Човек вече не се бои от греховете си, защото вижда как всички грешат. И започва да си позволява все повече и повече. Другите гледат от него и те се впускат да задоволяват своята алчност. Това е болест, това е проказа, може би по-заразителна и опасна и от най-опасната чума.

По този път човечеството ще стигне до ада, независимо колко мощни ще бъдат в бъдеще компютрите му и какви енергии ще открие за машините си.

Не в богатствата наоколо си, а с богатството в своята глава, може да се спаси човек и човечеството.

На този страшен кръстопът сега стои съвременният човек. И като че само и единствено Вярата в Бога и Твореца може да наклони везните към спасението. Колкото повече хора повярват в духовната благодат на прощението и спрат крачките си към пропастта – толкова по-близко до нас ще е надеждата… Ако сме били победени и поставени на колене от нашите и чуждите пороци – длъжни сме да се изправим на крака и да започнем отново битката със злото. Да помним думите на Пророка: „: “не се радвай за мене, моя неприятелко. Макар да съм паднал, но ще стана, макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене” (Мих. 7:8).

Не забравяйте, че както всичко човешко има своя предел, така и греховете и пороците си имат своя край. И блажен е онзи, който ги надживее, защото нему ще е е след време животът в безсмъртие, Царството Небесно. Светците Отци пишат в своите книги, че човек, решил да се покае, не трябва да се съмнява нито минутка в правилността на това свое решение.”Нищо не може да се равнява на Божиите щедрости, е казано. – Нищо не ги превишава. Ето защо онзи, който се отчайва, е самоубиец”.

Сгрешилият, когато искрено се връща към Бога, ще бъде простен и възнаграден. Щом е искрен и Бог види неговата немощ – ще му помогне. Явно или скрито.

Но не бива да се злоупотребява с Божието милосърдие. Бог е колкото милостив – толкова и правдив съдник и той ще се застъпи отново за нас само ако има в сърцето ни твърдата решимост да не грешим.

Човек трябва да се противопоставя решително, след опрощението си, на всяка опасност да падне отново в порока, да се впрегне отново в хомота на своята алчност. Важно е да помним греховете си  и това ще ни предпазва от тях.

Самуил КАВАРДЖИЕВ