Факторът Войвода

Има някои, малко нетърпеливи, малко припрени, малко нагли, които преди още да скочат казват „Хоп”! От вратата ни се представят като велики, омайват ни със самовъзхищението си, изповядват гръмко своята оригиналност, на практика взета назаем от вчера,  и чакат някой да се впрегне в колесницата им.

Георги Узунов не е от тях. Жоро се засилва внимателно, след като се е съобразил с насрещния вятър, с грунта отдолу и с възможностите на краката си, набира скорост, скача… И тогава казва „Хоп”. След като прескочи.

Ако беше се родил преди стотина години щеше да е комита. Нещо, което едва ли ще ни смае, като разберем,  че е от Благоевград. Спокойно мога да кажа – добър комита. Даже войвода.

Като го срещне за пръв път човек, обаче, може да си помисли за него какви ли не неща. Например, че е много буен, горещ и най-вече, че тоя човек ще си счупи съвсем скоро главата. Такъв го видях по време на едно бурно заседание на  Българо-Американския Център за Културно Наследство в Чикаго. Темата беше повече от злободневна, направо земетръсна, защото младата обществена организация на българите имаше много амбициозен хит в своята програма: да се въздигне Културен дом на българите от най-голямата емигрантска общност  в света. Идеите се редяха от сламена колибка до двореца на Шехерезада. Вътре в новия Дом – от читанката до операта  „Аида” с три слона по време на сцената с парада…

И тогава напред излезе Жоро Узунов и раз, раз, раз – надроби на парчета какво точно трябва, по кое време и как да стане. Финансов план и пр. Според него новата  народна културна  сграда на българите в Чикаго трябва да бъде скромна и сгодна за практична работа. И да не се дрънчат пари от разни управници с молитва, а да се запретнем  неколцина наши с по една мотика…

Нека бъдем почтени. Идеята за Културен дом, както и старта на реализацията й, не почват и не ще свършат със  Жоро. Това нещо като цел, това нещо като блян, е от няколко години по-назад, още докато някои от днешните пионери от Центъра за културно наследство бяха в БАА /те и сега са още там и между двете чикагски обществени организации цари не съперничество, а оптимистично единение/. Това е в ума и на безброй чикагци дошли по Америка из Крайдунавските равнини, Черно море, Родопите и Пирин. Жоровата атлетична, ако щете и баскетболна фигура, поразширена сега малко от килограмите, се явява, обаче, като детонатор за бързо и ефективно решаване на проблема.

Така се стигна до реални стъпки напред. Започна търсенето на сграда. Жоро, заедно с изначални апостоли на идеята за Културен дом, след настойчиви рейдове, се  спряха на една симпатична  сграда в Шилeр Парк. Това е чикагски събърб, който в момента е вероятно световен рекордьор по концентрация на българи, живеещи в чужбина. Легендарното в българската имигрантска история летище O’Hare, което пък е най-великата врата, през която са влизали и влизат нашите имигранти в Новия Свят, се намира на 7 минути… Толкова е времето, необходимо на огромния самолет, снижаващ се над главата ти, за да стигне и се приземи на пистата. Наоколо има толкова много български къщи, български бизнеси, училища и клубове, ресторанти и кафета, колкото и в центъра на Дупница или Сливен…  

Сградата се намира на култовата чикагска улица „Лорънс”, която няма кой да я сбърка в щата Илинойс, разполага с паркинг, за какъвто в сгъстените до безумие големи американски градове може само да се мечтае. Наемът се плаща засега от Българските фолклорни клубове на Константин Маринов, Българо-Американският център за културно наследство и чикагското представителство на електронните и печатни издания „Стартмедия”, по-конкретно – това е новата редакция на вестник „Старт”.  

„Новите владения на българската култура” в началото имаха доста разнебитен вид след няколкогодишното господство на предшествениците – било е дискотека. В едно екстремно време – невероятното снегопадение в Чикаго преди около месец, когато дни наред хората откопаваха от преспите автомобилите си, постоянната трудова бригада Георги Узунов и Кина Бъговска с още неколцина фенове „на смени”, поставиха нов паркетен под, ремонтираха помещенията, боядисаха стените и издокараха в представителен вид това ново български огнище на нашия език, изкуство и култура в САЩ. В ремонта помагаха Велина, Коцето, сестрата на Жоро – Бистра, Иринка…

Ролята на Жоро в тази трудова епопея с неговите познания и умения да върши всичко по ремонта на една сграда, отстъпва само на един друг факт: той не само постави паркета и поправи поразиите из помещенията и по стените, но и купи със свои средства материалите за ремонта.
Такъв е характерът му. Понякога ти се струва прекалено шумен и дори агресивен и си викаш  – да нямаш работа с тоя… Друг път искаш само с него да работиш. По зимните футболни турнири се разхождаше из спортната зала, където се играеха мачовете с огромно знаме на „Пирин”! Футболът, баскетболът и целия спорт, включително и американските спортове, са в кръвта му. Фен и всеотдаен поддръжник е на чикагския „Пирин”,  футболен отбор сътворен от прекрасни играчи и треньори като Александър Карабелски. Болен е от това, че по неговия край, който е дал на България, че и на света, брилянтни спортни таланти, спортът запада. Линеят спортните школи и дори тази, която създаде Димитър Бербатов…

И какво ли още умее този безценен Жоро?
Прави тъпани. Има работилница и наскоро връчи една партида на Коцето и неговите играчи на хора и ръченици. Мечтата му е на една Нова година в центъра на Чикаго, на „Дейли Плаза” да се появи с цялото си величие и звън от клопaтари български кукерски ансамбъл от сто юнаци и да събере очите на местното население…

Мечтае още новата сграда да стане едно българско средище по подобие на великолепното българско изобретение „Народно читалище” и да приюти под крилото си фолклор и театър, кино и симфонична музика,  тук да стават писателските срещи и изложбите на художниците, да има книги, вестници и хубаво кафене за приятелски срещи… Нещо повече – в ума му като че се върти и идеята в Чикаго отново да се създаде местно телевизионно студио…

В България е завършил Висшия икономически институт, съжалява, че не е било Института за хранително-вкусова промишленост, защото сега основният му бизнес в Америка е производството и дистрибуцията на хранителни стоки. А първата му професия в Новия свят е била, както и на мнозина, да разхожда по всичките щати един огромен трок.

Не ви ли се струва, че Георги Узунов е действително специален човек? Един от тези, дето правят с охота и всеотдайно неща, от които никога не ще получат облаги? Къде е бизнесът му с хранителни стоки, къде са писателските срещи и изложбите на художниците… Едно е сигурно – в действително представителната му фигура на войвода има много място за всичко. Да има и в ден днешен такова „място” у човека – не само за собствения му интерес, а и за другите хора – това звучи окуражаващо! За цялото човечество.

„Защо правиш всичко това, бе човече?” беше го запитал някой, не точно така, разбира се, но в този смисъл, и той му беше отвърнал… не така, както би го казал  себеизтъкващият се човек – „Правя го за вас”! Жоро го е казал коренно различно – „Правя го за нас”.

Климент ВЕЛИЧКОВ