Плачът на гайдата

Тъмнината на улицата обгърна силуета на Петър. Дълъг му се стори пътят към дома – сякаш беше пропътувал огромно разстояние, чувстваше се ужасно изморен. Планинският въздух, който усети още след слизането от автобуса, пронизваше тялото му и  в същото време изпълваше гърдите му и той го поемаше жадно, бързайки към къщата на края на селото.

Отдавна беше напуснал това красиво селце, родителите му още бяха живи, а и той беше млад – в разцвета на силите си. Немотията го накара да изостави всичко и всички. Оттогава бяха изминали цели трийсет години, в които обиколи много места в страната и извън нея, но така и не успя да спечели и да се задоми. Къде ли не опита късмета си – беше пътувал и до Италия, където изкара пет години в миене на чинии и чистене по разни ресторанти. Така и не забогатя обаче. След това приятели го уредиха за Англия, където две години се съсипа по строежите, и накрая едвам успя да си вземе парите, за да си купи с тях самолетен билет. Отново не му провървя. Реши да опита и в Испания – три години подред се трови из испанските оранжерии, където работеше с опасни препарати, за да спечели за апартамент и да се върне най-сетне в родното място. Това обаче пак не се случи – все попадаше на неподходящите места.”Такъв ми е късметът!”- си казваше той и отново и отново опитваше, докато един ден се почувства уморен и състарен и реши да се върне у дома.

Къщата го посрещна празна и тъмна като призрак, който чака скрит в ъгъла, за да изплаши някого.Тя отдавна беше останала без стопани. Петър не успя да изпрати родителите си по пътя към вечното им съществуване в небитието – него все го нямаше и от приятели научи, че майка му е починала, когато е бил в Англия, а баща му я е последвал една година по-късно. Той скърбеше по свой начин – безмълвно и с чаша в ръка, псувайки съдбата си, която го беше захвърлила далече от хората, най-близки за него. Сега Петър отключваше своя дом, който беше останал без светлина и топлина.

Когато отвори вратата, го удари миризмата на застоял въздух и на стари вещи. Опита се да светне лампите, но токът беше отдавна спрян от енергото – къщата се водеше запустяла. Петър се сети, че майка му някъде винаги оставяше свещи и започна да рови из вещите. Успя да открие една в долапа, прашна и начупена, забравена от годините. Извади запалката от джоба си и я запали.Светлината й огря стаята и в главата на Петър нахлуха спомени. Дълго време стоя на леглото, отнесен в мислите си. Погледът му се спря на огледалото – срещу него стоеше попрегърбен, прошарен мъж на около петдесет години, който изглеждаше уморен и съсипан. Да, това беше самият той , отдавна беше спрял да брои бръчките по лицето си, които с всяка изминала година ставаха по-дълбоки. Самотата също беше оставила своя отпечатък – той не помнеше кога за последно се беше усмихвал и радвал. Така и не успя да изпълни мечтата на майка си и своята – да създаде семейство. А сега вече беше късно. Може би и това го накара да се върне вкъщи.

Изведнъж някой потропа на вратата и прекъсна мислите му.  Той взе свещта и се запъти да отвори. Пред вратата стоеше възрастна жена, която се взря в него и след леко недоумение извика в тъмнината:

– Петре, чедо, ти ли си това? Видях, че  свети в къщата и рекох да видя да не са крадци.Аз сега ви пазя къщата. То откак се споминаха вашите някой трябваше да я наглежда .

Петър чу наполовина от това, което му каза баба Мария, тяхната съседка. Като се поуспокои тя си отиде. На другия ден всички щяха да знаят за неговото завръщане.

Той се отправи към прашното легло, покрито само с едно овехтяло одеяло, над което се виждаше огромна паяжина, провиснала се от тавана като счупен клон на дърво. Петър поизтупа с длан леглото и се приготви да ляга, когато кракът му усети нещо под него. Наведе се и измъкна с лекота един неголям сандък от орех – любимия на баща му, който пазеше в него най- скъпоценната си вещ – гайдата.

Очите на Петър се напълниха със сълзи, когато видя бащината си гайда. Тя изпълни съзнанието му със стари спомени – купуването на гайдата, пъргавината на бащините ръце, които развеселяваха селото по празници, когато лицето му се зачервяваше, надувайки мяха, меракът му и той да се научи да свири, уроците на баща му и радостта от успеха. Всичко това стопли студеното му сърце, но когато си спомни заминаването от дома, онази бучка отново заседна на гърлото му. Същият ден баща му го изпрати с гайдата в ръце – песента беше тъжна и тежка като камъните пред къщата им. Плачът на бащата излизаше от гайдата и Петър завинаги запомни този плач и навсякъде го носеше със себе си. Сега държеше гайдата в ръце и плачеше – беше се върнал, но много късно – гайдарят го нямаше.

Така, прегърнал гайдата, той заспа. Събуди се сутринта със силно главоболие, но въпреки това се захвана за работа. Разтвори всички прозорци и се захвана да чисти – беше решил окончателно да остане. Съседите се притекоха на помощ. Радваха се за решението му – и без това бяха останали броени семейства в селото и то все вече на възраст. Младите бяха си отишли така, както някога той си беше тръгнал.

Щеше му се нещо да прави – не беше свикнал да седи без работа. Два пъти се завъртя в селската кръчма, където се събираха мъжете да поговорят я за политика, я за болестите си и за малките си пенсии. Но не му се седеше така безучастно и безсмислено.

– Петре, що не донесеш гайдата да ни посвириш, че то само се вторачваме в телевизора  и новините хич не ни се харесват? – го попитаха, когато отново влезе през вратата на кръчмата.

– Ами да ви посвиря, защо пък не. Ама отдавна не съм го правил и дано да ви се хареса!

Той се върна вкъщи и взе гайдата. След малко от кръчмата се чу гласът на гайдата, който ставаше ту весел, ту тъжен. Щастливи бяха хората, че Петър е сред тях. Когато той се измори и седна, всеки започна да му разказва онова, което той не знаеше за родителите си. Тъжно му беше да слуша спомените на чуждите хора. За да се откъсне от чувството на вина, Петър отново наду гайдата и запя – запя песента за гурбетчията, оставил млада булка и стари родители… Песента му се носеше тъжно и тежко, сякаш душата му плачеше.

Така Петър заживя със своите съселяни. Помагаше им много често – я дворовете ще  прекопае, дръвчетата ще  подреже, покривите на къщите ще им поправи, нивите им ще нагледа. Но и те не го оставиха – всеки му се отплащаше по някакъв начин. А вечер им свиреше в кръчмата….

Един ден Стоил, кръчмарят, му предложи да работи при него – хем ще му помага, хем ще весели хората. Петър се съгласи. Така започнаха да се изнизват дните. Когато беше весел, гайдата му пееше, ала когато беше тежко на душата му – тя плачеше.

В дните когато не работеше Петър обичаше да обикаля бащините си имоти. Особено обичаше да сяда под стария орех, който хвърляше огромната си сянка и правеше мястото прохладно. На него баща му по Гергьовден правеше голяма люлка и Петър се люлееше. Сега орехът приличаше на прегърбен от годините старец, чиято лява страна беше изсъхнала, нападната от короядите и червеите. И той като Петър пазеше и хубави, и лоши спомени, но нямаше на кого да ги разкаже.

Така еднообразно минаваха дните и годината се изтърколи . Животът на Петър с нищо не се промени. Само дето като че ли остаря повече. Но бащината си гайда носеше навсякъде и когато хората чуваха гласа й си казваха: ”Пак плаче Петровата гайда!”

Така един пролетен ден, както се чуваше плачът й, изведнъж замлъкна. Хората решиха, че Петър се е изморил. До вечерта обаче гласът й не се чу, а и Петър не се появи в кръчмата. Стоил тръгна да го търси. Намери го по тъмно под ореха – сякаш спеше, прегърнал гайдата си. Но когато се приближи и го побутна, разбра, че Петър си е отишъл с последния дъх на гайдата.

На другия ден хората го изпратиха скромно до гробищата. Беше си отишъл така, както се бе появил – внезапно. Поставиха гайдата върху гроба му. А в селото отново настъпи тишината.

Елеонора Велева