„Рали Дакар 2011” е вече история. А това, което слушахме и видяхме из шарените предавания и клипове, до които се добрахме, се побира в едно заключение: както трасето, така и финалът не блестяха с някакви особени сюрпризи.

Изненада има само в нашия двор: за първи път двама българи участваха в „Рали Дакар” и един от тях стигна финала.

Трудно, щастливо, мъчно, но това за моторните спортове е като да изкачиш Еверест при алпинистите. Може и по-бавно да си стигнал върха – но вече си горе!

И така: българин стартира и финишира на „Рали Дакар”. И това за нас е достатъчно, за да го запомним с още повече надежди за бъдещето…

Празник на КАМАЗ – Чагин и екипът му за 7 път шампиони на Дакар!Равносметката по дисциплини показва следното:

Насър Ал-Атия измъкна трона изпод Карлос Сайнц при автомобилите, Марк Кома победи Сирил Депре при мотоциклетите, руските „КАМАЗ” спечелиха юнашка победа, класирайки четири свои камиона от първо до четвърто място.

Автомобили

Карлос Сайнц беше нещо като некоронованият крал на „Рали Дакар”. 7 пъти победител – това значи, че и от сън да бяха го събудили – веднага ще се отрави в ситуацията. Но този път лавровият венец на победителя окичи многострадалната глава на катареца Нъсър Ал-Атия! Четири години той вървеше стъпка по стъпка, дори лазеше на колене, когато потрябва, към сладката победа. И този път той караше почти половината дистанция на почетно изоставане, на второ място, след Карлос. Но когато се реши да направи няколко луди етапа – на предела на силите – своите и на автомобила, усети, че МОЖЕ! Кралят, разбира се, беше разгневен. Прекалено разгневен от нахалството. Изведнаж се спусна твърде агресивно да преследва нахалника и, както казват, си „прецака” машината. Повредата му струваше един час закъснение. И победата.

– Ние успяхме! – каза през сълзи Ал-Атия, имайки предвид всички, които са били с него рамо до рамо за победета, разбира се и екипа на „Фолксваген”. – Аз съм невероятно щастлив! Победата на „Дакар” значи много – за мен, за моя отбор, за моята страна! Невероятно много! Това е велика победа и не мога да ви опиша какво преживявам в този момент! Зная, че сега всички ще узнаят къде се намира Катар!

Мотоциклети

Марк Кома и Сирил Депре  бяха нещо като „Левски” и ЦСКА при мотоциклетистите.  И испанецът и французинът караха „КТМ”. Ден след минаваха, те се държаха помежду си като сиамски близнаци, разликата помежду им беше до няколко минути, но когато сгреши Депре и се изтърколи в сухото дере на някаква си нищо и никаква бивша рекичка, Кома усети, че му правят подарък от Небето и не се поколеба да го прегърне с две ръце. В този момент той съумя да си осигури твърде рехавия аванс от петнадесетина минути, но за човек с опит като неговия това се оказа достатъчно  за короната.  Беше му трета победа на „Дакар”. Толкова и имаше загубилият – Депре.

Чилиецът Франсиско Лопес Контардо изглеждаше по-бронзов от всички бронзови мъже в ралито. Третото място беше за него. Но изглежда, че индианските богове на Андите не харесваха специалния му нрав, та на последния етап, 20 км от финала,  му счупиха деликатна част в мотора… И въпреки че Контардо направи почти чудо за да се добере до финала – изоставането му бе час и нещо и като пристигна на заветната черта – там вече се зъбеше неочакаваният трети – португалецът  Родригес!

Карлос Сайнц и Насър Ал Атия – феаър плей и джентълмени след горещата борба!Камионите

Руснаците вероятно са прави: да окупираш първите четири места в едно класиране на „Дакар” е изключително събитие. То показва пре-огромно преимущество, надеждност и скорост за руските динозаври при камионите, наречени „КАМАЗ”. Показват, разбира се, и майсторството на руските гранд-шофьори.

Но и тука има специален пръст на съдбата, която и този пък, както и при избора на Русия за домакин и на Олимпиада и на Световно пъррвенство по футбол, помогна. Рано си отиде от надпреварата Альоша Лопрас с неговата „Татра”, чийто турбокомпресор  си позволи нахалството да се счупи още в началото на пробега. Чуха се четири силни въздишки на облегчение в четирите кабини на руските камиони – екипажите на Владимир Чагин, Фирдаус Кабиров, Едуард Николаев, а четвъртия и не мога да си стомня, и те комфортно триумфираха в приятна четворка,  от етап на етап та чак до края.

Чагин побеждава за седми път на „Дакар”. Става доседен, както повечето рекорди на Гинес, но затова пък „КАМАЗ” щял да направи още няколко завода за да произвежда повече такива досадни Камази – победители.

Южно-Американското, трето, „Рали Дакар”

Южна Америка набързо се справи вече с трети „Дакар”.  И трите пъти „КТМ”, „Фолксваген” и „КАМАЗ” оставиха на почетно разстояние след себе си своите конкуренти. Като че няма кой да им излезе насреща при дългите, трудни, опасни, пълни с неочаканости надбягвания по пътища и без пътища, из градове и пустини.

Дали отсъствието на конкуренция не е баавната отрова, която пълзи по организма на „Рали Дакар”? Дали очакваните победи на екипажите, защитаващи заводските марки на мастодонтите при съответното авто-производство, не са пагубни за световния интерес?  Интерес без интрига не се случва. Разбира се това е несправедливо и всеки, който знае с колко труд, себеотрицание, саможертва и почти безрасъдност се готвят екипажите за това тежко изпитание, ще бъде прав да изкаже по някоя и друга благословия на тези, които виждат нещата така.

Кристина Майерс е радостна от своето 85 място при мотоциклетите!И все пак като че е дошло време нещо да се промени.

В световната преса след „Рали Дакар 2011” се появиха броеница от предложения:

1. Да се отклонят от участие професионалистите и „Дакар” да стане отново аматьорско надбягване – каквито са били първите стартове по Африканските маршрути?

2. Да се ограничи числото на екипажите и броя на участниците  – представители на дадена марка

3. Да се сменя всеки път мършрутът на състезението – в нови страни, по нови терени, с нова публика и нови идеи у организаторите…

Тези плахи идеи са пълни с подводни камъни и смъртоносни водовъртежи. Например, мнозина ли ще предпочетат да гледат състезания  между любители, знаейки че над тях има много-много по-добри майстори?  Кой от големите спонсори ще си даде парите на любителски пилоти, които могат всеки момент да свърнат в крайпътната кръчма, ядосани на аспуха или кормилото на нсвоята машина? Или да се скарат помежду си за това, като кой от тях да води бащина дружина? А що се отнася до постоянна промяна на маршрута – това е по-опасно отколкото да скачаш надолу с главата в непознат вир и непозната река… Организацията  на „Рали Дакар” е нещо, при което има и такива бомби със закъснител като безопасността на състезателите в страни, където всеки момент все някакви партии и малциннсква се борят за правата си с калашници в ръце.

В края на краищата всички тези въпроси не са само за „Рали Дакар”. Всяко голямо събитие в съвременния свят днес предствлява проблем с много неивестности и много известни опасности…

---

 

 „Рали Дакар” е върховно изпитание за конструкции и мотори, за човешките сили, воля и характер

Като фактология първото българско участие на „Рали Дакар”  започва със старта на Петър Ценков и Тодор Христов с техните  „четириколки” , „квадроцикли” или  ATV  – може да ги наричаме както ни хареса.  Но като идея и като малка балканска драма то води началото си от година и повече преди. Когато във Варна  при небивал ентусиазъм и завидна акуратност  военният пилот допреди години Александър Иванов и неговият син Александър Иванов – младши /като навигатор/ и бизнесменът, но и опитен в моторните спортове човек,Златко Георгиев, обединиха усилията си да преодолеят „капиталистическата бариера”, с други думи липсата на достатъчно средства за оборудването на достатъчно могъща за изискванията на  „Рали Дакар” спортна машина. Помогнаха им редица институции, включително и община  Варна, фирмата „Бомар Трейнинг Груп” и пр.

Българският финал преди старта

Вестник „Старт”също бе сред ентусиазираните  поддръжници  на тази перфектна идея – да  бъде представена България в една изява  с огромен авторитет и резонанс по света. Още повече ставаше на Американнския континент, където в САЩ и Канада, в страната домакин на състезанието Аржентина и Бразилия има около 500 000 люде с български корен. В Аржентина те са десетки хиляди, в Бразилия вече и президент на страната  е наполовина българка… Статии се появиха и в други български издания като „България сега” в няколко емигрантски сайтове и пр. което свидетелствува за интереса на българските диаспори от спортното събитие.

От 11 до18 септември, като последен етап от подготовката си, българският екип замина на  „Малкият Дакар”. Изпитанието „По пътя на коприната”, бе организирано от Русия по един сложен и много сходен с южноамерианските етапи маршрут – от Санкт Петербург до предстоящата столица на Зимните олимпийски игри 2014 – Сочи.

Стартът беше успешен, но след няколко етапа,при загадъчни обстоятелства, българският екипаж отпадна от състезанието. По-късно стана ясно, че в екипа не са могли да преодолеят някои психологически бариери помежду си, вероятно и стари наслоения… За жалост – и въпреки една толкова високато цел. За нея бяха работили денонощно, баз да жалят и сили и средства, в името на която бяха поели и немалки обязаности пред своите поддръжници – и в материален аспект и „чисти фенове”.

Знаем, че на тези хора им е било най-тежко на сърцето докато следят трасетата по които бяха мечтали да се състезават с най-високия мото-елит на нашата планета. Нека знатя, че и на нас, които станахме съпричнай-вероятно щяха да се представят достойно на „Рали Дакар 2011”

И ако се връщаме сега към случката то е защото го смятаме като скъпо струващ  урок: българи, майстори и таланти,  когато тръгваме към голямо дело – да оставяме в най-тъмната одая или в мазето дори нашата себична гордост, нашият лъжовен усет,че ние точно сме най-правилните…

Петър Ценков – първият българин преминал успешно голямото изпитание “Дакар”Кога и защо се налага на някои да вършат геройски дела

Казват, при посрещането в София на Петър Ценков веднага неколцина с луди глави споделили, че започват да стягат я мотор, я кола за „Дакар 2012”. Само това да е резултатът  от половинмесечното българско надиграване с пясъчната пустиня и висините на Андите на току-що завършилия „Дакар” – не е малко. Показва, че има още хора, които не са смляни от фазата на оцеляване, която е захлупила живота на много достойни и талантливи хора.

Сигурно мнозина се измъчват от въпроса: как така Насер Ал Атия или Карлос Сайнц,горките, въобще не моат да се проявят с мъжество и безстрашие, с истински героизъм, в каквито Тодор  Христов и Петър Ценков буквално трябваше да изригват, за да се задържат на повърността на състезанието?

Ето Ценков – „полага нечовешки усилия за да завърши най-трудното рали в света. За да стане това, смелият ни състезател трябва да престои на АТВ-то цели 40 часа, без да спре. В предпоследния 12-и етап Ценков успя да финишира чак на следващия ден (по обяд местно време) и минути след това трябваше да стартира в последната отсечка до Буенос Айрес.

Още в началото на етапа Ценков е счупил кормилен прът. Въпреки проливния дъжд и лепкавата кал той е успял да го завари в село по трасето, като преди това е разглобил почти цялата машина. Така българинът е успял да продължи, като е карал 300 км, които е преодолял за 3 часа на фарове. Малко по-късно бензинът на Ценков е бил на привършване, но след среднощно търсене по трасето е получил помощ от журналистическия екип и е намерил станция, където е заредил. Всичките проблеми и голямото забавяне са принудили Ценков да продължи до финала по обществените пътища с цената на солидно наказание, но все пак да завърши етапа”.

Научаваме,че и отпадането на Тодор Христов ебило със същия привкус на драматизам. В шестия етап, на около 300 километра преди финала, имало от така наречените твърди, сиви, дюни. Сблъсъкът с една от тях, според Тодор, бил като удар в бетонен праг. „ATV-то ме изхвърли напред, летях 5-6 метра, паднах по очи и машината се стовари върху ми. Три счупени ребра! Помогна ми моторист да изляза изпод АТV-то. Тогава не разбрах за ребрата, болката бе незначителна заради адреналина и продължих да карам – с изкривена кормилна щанга, изкривена джанта и две спукани гуми. И така – още 5-6 часа или около 250 километра. За мое съжаление 37 километра преди финала филтрите се задръстиха. Спрях и поисках помощ от сервизната ни кола. Тя обаче също аварира. И тогава адреналинът спадна и истинската болка ме споходи и отказа…”

Насър Ал Атия или Карл Сайнц никога няма да имат такъв късмет за героизъм, защото  тях ги наблюдават, предпазват, подпомагат и вършат всичката необходима оздравителна работа при първата кашлица на мотора. Правят го стройните от поддържаки екипажите на големите фирми техници. Гледат ги и прислушват от хеликоптри, от бойни джипове и всепроходими камиони.

Освен това едно е да си победител на 3, 5 или 7 „Дакара”, да участваш за десети или седемнадесети път, и друго – да се хвърлиш за първи  път сред кактусите на дивата пустиня…

Тодор Христов е готов вече да организира и Българския ДакарУм и опит

Ум и опит – това е също продукт с цената на златото, които един ден наследниците на първопроходците-българи на Дакар Петър Ценков и Тодор Христов ще ги имат при своите „Дакари” или други състезания.

Можем да смятаме 12-то място в класирането на квадроциклите  на Петър Ценков при 33 стартирали екипажа наистина за добро и окуражаващо достижение. Близко, почти го докосна същото достижение, и Тодор Христов.

Когато питат Ценков какво изпитва след края на това свръх-приключение той казва:

– Повечето от стартиралите не можаха да го постигнат. Затова съм доволен. Някои финишираха с разни травми,за други се грижеха огромни екипи с хеликоптери, а трети се отказаха без никаква причина още след първите 2-3 дни, като видяха за какво става въпрос.

Двамата българи се състезаваха с машини “Can-Am Renegade 800” в състава на най-големия френски частен клуб “MD RALLYE SPORT” под патронажа на министъра на транспорта Александър Цветков, който успя да се срещне с тях, благодарение на присъствието на българската правителствена делегация в Бразилия при встъпването в длъжност на новия президент на страната Дилма Русеф и лекия отскок до Рали-трасето в Аржентина. Почти сигурно е, че и в следващата година тези български пилоти ще участват отново от името на френския клуб.

„Българският Дакар” иде!

А равносметката на Тодор Христов, освен трите счупени ребра, според самия него, е следната:
– Светът познава вече България и в най-голямото рали и като престижна офроуд-дестинация. Считам, че опитът ни от “Дакар 2011” ще даде плод още тази година. Аз съм организатор на т.нар. “Балкански Дакар”. Миналата година в него се включиха 75 участници от 8 държави, надявам се в тазгодишното му издание те да са много повече, защото благодарение на този „Дакар” имам  много нови контакти и се сдобих с много нови приятели. Може да се каже, че българското участие в това уникално състезание е реклама и за “Балканския Дакар”.

Въпреки ескремните ситуации, а може би и точно поради тях, между състезателите на „Дакар” има невероятна близост и взаимопомощ. И двамата ни представители са на едно мнение – ако при големите пилоти на фирмите все пак има прагове, които трябва да се преодолеят за да се осъществи желания контакт, при аматьорите и частните пилоти съществуват почти братски взаимоотношения всеотдайна взаимопомощ. „Дакар” за повечето екипажи е и като една Академия по хуманизъм.

Климент Величков