Живот като Музика. Живот като танц.
Юлиян Йорданов, един българин в Ню Йорк
Представяме ви един дарен с таланти в музиката и танца наш сънародник. Като изпълнител, като педаготг, като творец и строител на съвременното българско фолклорно изкуство. Юлиян Йорданов бе известно време край Мичиган, сега е в Ню Йорк, където пред него се открива добро поле за дейност. Както сам пише „Опитвам се да направя, каквото мога, за втъкаването на повече нишки българска традиция в мулти-етническата черга на големия град”. По Коледа взе участие в „Winter Sun“, експериментална театрална продукция на Yara Arts Group, представена на сцената на La MaMA Theatre – Ню Йорк.
– Как потръгна Новата година в новия за тебе град Ню Йорк – го попитахме в началото на разговора от екипа на вестник „Старт”.
– Всъщност, Новата година ме завари в домашна обстановка, далеч от суетата и шумотевицата и даже имах усещането, че я посрещам два пъти. Първо духом, на крака, пеейки „Горда стара планина…“ с поглед и мисли отправени на изток, към Родината, семейството и близките, а седем часа по-късно и телом, в компанията на близки от тази страна на Атлантика.
Из Дивото поех непосредствено след празниците, в случая на север, из горите по горното течение на река Хъдзън. А любими за отдих места имам много и ми е трудно да ги изброя. Повечето останаха там, далече, из планините, селата и махалите в Родината. И на този континент разпускам предимно на места, където има повече открито небе и широк хоризонт. Където тишината се пробужда от повеят на разиграл се вятър или се чува ромон на вода, пригласящ някак си на птиците.
Но, в задъханото ежедневие на големият град и със трудно предвидимата продължителност на задръстванията по пътищата, времето ми за бягство от цивилизацията става все по-ограничено. Остават, все пак, възможностите за отмора в домашна обстановка, било тук в Ню Йорк, било на гости при приятелите в Чикаго, Медисън, Детройт. Ей така, на сладка раздумка със сродни души, обменяйки някоя-друга мисъл в компанията на баба Ракийца, вкусни гозби и руйно вино. А като се разнежи душата и песен се подхваща и хорце се заиграва.
– И от кога си омагьосан от народната ни музика и танци?
– Не помня определен момент. По-скоро е един непрекъснат опознавателен процес, започнал навярно с речта. С онези старите български думи, които звучаха около мен в ранното ми детство и които по-късно можех да чуя предимно, ако ли не само в народните песни. Отраснах при бащините ми родители, лека им пръст, в село Дойренци, Ловешко. Дори когато започнах училище и заживях при родителите ми в Ловеч, в края на всяка седмица бързах да си ида на село и все припирах, да не би да изпуснем влака. И всяка зимна, пролетна, лятна ваканция, все на село. Лятото ходех и на ученически лагери, един на Черноморието и един в Стара планина, но после пак, бързешката към Дойренци. Денем покрай баба ми Димка и другите баби от нашата улица. Като свършеха къщната и полска работа, се събираха на пътят, на приказка. Предяха, плетяха и си говореха за какво-що станало из селото и околията или пък за минали времена. А аз, ако не бях на игра с други деца, им помагах, било за навиването на вълната на кълбо, било с нещо друго или кротувах край тях и попивах благозвучието на речта. Дядо ми Данко, на галено от Йордан, беше общителен, народен човек и много обичах да се въртя покрай него. Денем работеше като шивач, но върнеше ли се от работа, все нещо вършеше, било из двора, градината или на лозето. Най-обичах като впрегнем магарето и хайде на ливадата. Прибирахме се по залез. Аз горе, полузаровил се в пълната каруца, омаян от аромата на прясно окосената трева или люцерна. Дядо вървеше отстрани, подсещайки магарето да не спира и лекичко свирукаше с уста, а щурците му пригласяха. И все хубави мелодии извиваше. Сигурно ще да е запомнил някои от тях от неговият дядо, Симеон, който е свирил на гайда. Наричали го „Моко Гайдаря” и от него е останало името на родът ни, Моковци. Освен свирнята с уста, дядо Данко пееше и играеше много хубаво. Помня как играеше ръченица, захвърлил ризата, по потник, вдигнал ръка, изправил глава и оная светлина в очите му. Големи сватби вдигаха в Дойренци по онова време или поне такива съм ги видял с мойте детски очи. Една от първите, които помня, е когато дойдоха за леля ми Титка (Татяна), сестрата на баща ми. Бил съм на около три години и половина възраст. Много народ дойде, а най-отпред вървеше духовата музика. Наскоро леля ми каза, че тогава съм плакал и не съм давал да я отвеждат. Интересно как този момент ми се губи, но навярно мъжката ми гордост е позволила да го забравя. Пък и вуйчо Минчо (Марин) се оказа добряк, веселяк, та не му се сърдех дълго, че е взел леля. (По нашият край казваме вуйчо не само на майчин брат, но също и на лелин съпруг.) Като им ходех на гости, в другият край на селото, той често ми пееше народни песни. Най-обичах една, в която по хумористичен начин са вплетени моменти от народната приказка „Дядо вади ряпа“. Като им ходих на гости през 2007 година го попитах да ми я изпее, но не можа да си я спомни на момента, а когато се видяхме миналото лято, забравих да питам пак. Той, вуйчо Минчо и на хорото не се даваше, като особено майсторски играеше ганкиното, с много повивки и ситни стъпки. Неговият баща Дичо, лека му пръст, биеше тъпана в духовата музика. А с 15-16 музиканти по онова време, през 70-те, под ръководството на покойният Богдан Крачунов, дойренската духова музика беше голяма сила. Свиреха не само по сватби, кръщенета и новобрански. В намален състав свиреха и на погребения. От време на време, не помня по какви други поводи, освен селският сбор, свиреха по вечерно време пред читалището, на селския площад. Някои от децата обичахме да се промъкваме между играещите в няколко кръга възрастни, докато стигнем до центъра на хорото. Това начинание не винаги се получаваше гладко, та покрай скъсаните панталони и ожулените колене сме отнасяли и по някоя – друга дружелюбна шега или „благословия“. Но пък, стигнехме ли читави до средата, правехме наше, детско хорце. Спомням си как подскачах, гледайки на моменти през рамо, за да наподобявам стъпките на възрастните. Такива бяха първите ми контакти с народната музика и хорото.
Не ми беше чужда и ромската музика, нито пък кючеците. Имаше няколко ромски семейства в близост, кротки и работливи хора. От малък дружах с децата им и бях единственият без ромски произход в ромския детски футболен отбор на селото.
В Дойренци имаше и голям хор за народни песни, под диригенството на Богдан Крачунов. На три реда се редяха, а сцената на дойренското читалище е голяма и ще да са били повече от 60 жени. Хубаво пееха, радваха им се и на тях хората. Но моите детски богове си останаха музикантите от селската духова музика.
Майка ми ме записа първолак в училище „Васил Левски“- Ловеч, защото много харесвала духовият оркестър на училището. Не само заради свирнята, но и заради униформата, която наподобявала онази, която носели патриотите от четата на Христо Ботев. Майчината интуиция не я е подвела. Когато бях в трети или четвърти клас, имаше прослушване и ме взеха в оркестъра. Започнах да свиря на баритон, после на флигорна и тромпет. Под благото и вещо ръководство на учителят Ганьо Минков, светла му памет, взехме много първи награди в градските надсвирвания на училищните духови оркестри. А майка ми се радваше, драго и беше да ме гледа как свиря и марширувам напето в униформа като на ботев четник.
В оркестъра свирехме с училищни инструменти, но явно съм свирел добре, защото дядо Данко ми купи тромпет и ме заведе при Богдан Крачунов, който започна да ме учи, заедно с неговия внук Боян, как се свирят северняшки хора и ръченици. А представяш ли си колко се зарадвах, когато Богдан Крачунов ме покани за пръв път да отида на репетиция на селската духова музика и колко горд беше дядо Данко, когато ме заведе. А как тръпнеше душичката ми, докато седях сред онези мъже, на които се дивях и мислех, че са едва ли не неземни.
Много мили спомени имам от топлите летни вечери. Вечеряхме под крушата на двора и докато баба разтребеше масата, в здрачината вече проблясваха първите светулки. Понякога, когато му беше леко на душата, дядо сядаше на стъпалата пред къщата и запяваше в онази селска тишина. Подбираше песни, на които знаех мелодията, че да му пригласям с тромпета. Най-обичаше „ На сърце ми лежи, мила мамо“, нищо, че не беше северняшка. След такива вечери, на другият ден, бабите на улицата ме питаха кога ще има пак концерт.
Е, не всичко на село беше като песен. Що плевели съм оскубал, а и доста копане падаше. Още помня дъхът на току-що разкопаната земя, засъхналата по ръцете ми пръст и как ми се услаждаха на полето хлябът, сиренето, лук, печени чушки…
Най-много обичах, като настане гроздобер. Какво ароматно и сладко грозде се раждаше на Оджово лозе. Как лепнеше по ръцете и как шушукаше по-късно в кацата, докато ферментираше. Дойдеха ли гости по празниците, дядо пращаше татко в мазето, да точи от виното. Като малък припках подир него, да гледам как руква виното от канелката и как се пени в кофата. Наливаха го с черпак, в паници го пиеха и по много. На Йордановден, по традиция гостите идваха у дома късно. Дядо беше предпоследният именик, който минаваха да почетат, след което той поемаше с тях, да отидат при последния. А след полунощ посещаваха къщите на Ивановците.
Така премина детството ми, в онази селска идилия, неразривно свързано с бит и душевността на дойренчани. Там се корени дървото на живота ми и там е стволът му. А разперените му клони са посоките и пътищата, по които съзнателно или интуитивно поех.
В началото на учебната 1983/84 година, когато бях осмокласник в тогавашното училище „Христо Кърпачев“, в час по физическо възпитание дойде дъщерята на учителката, за да набира танцьори за средношколска група към представителния състав за народни танци при АПК – Ловеч. Пуснаха музика и ни накараха да играем право, дайчово, еленино и т.н. Знаех ги всичките, но знаех също, че избраните ще бъдат задължени, било по училищна, било по комсомолска линия, да ходят в танцовия състав. И аз, с голямо усърдие подскачах в пълно противоречие с ритъма, та ги убедих да не си губят времето с мен. Да, но мой приятел беше избран и ми се примоли да ходя с него. Опитах се да се измъкна с причината, че е само за подбраните, но той настояваше да пита учителката дали е възможно и аз да отида с него. Тя отговори утвърдително и аз, от приятелска солидарност, започнах организирани занимания по народни танци. Ръководеше ни Димитър Манолов, с добър педагогически подход и много лично обаяние. Беше ми приятно, че репетирахме със съпровод на акордеон, който е един от любимите ми инструменти. Не мина много време и ни заведоха да видим част от репетиция на представителния състав с оркестър. В средата на залата имаше около 16 мъже и 16 жени, а зад тях по още няколко представители от двата пола, резерви. Отстрани бяха музикантите от оркестъра (с акордеон, гайда, кавал, гъдулка, тамбура, контрабас, тъпан) и две или три певици. Когато художественият ръководител Атанас Тончев Върмъшев, лека му пръст, каза „готови“, в залата настана пълна тишина, а когато добави „и“, музиката на оркестъра се сля с ритъма на стъпките и провикванията на танцьорите в някаква неописуема смесица от движение и звук, която докосна сетивата ми по някакъв съвсем непознат до тогава начин. И от онази вечер заживях от репетиция до репетиция, а всичко останало отиде на заден план.
2010 г. Тракийското светилище Перперикон, където човек може да усети връзката с миналото на нашата древна земя.– Кои са твоите учители в изкуството, в кои ансамбли и фолклорни фиести си участвал?
– Димитър Манолов бе първият, от когото научих как се танцува и по други начини, освен по дойренски. Където и да го видех, снагата му винаги беше изправена и обичаше да казва, че танцьорът се познава по походката. Той запали в мен искрата на сценичното танцово изкуство. При него се обучавах около една година и след това ме взеха в представителният състав на АПК-Ловеч. Там танцувах четири години под ръководството на Атанас Тончев, отличен педагог, у когото гореше и силен творчески огън. На него дължа същественото ми израстване в танцово отношение и възможността да тропна на много сцени в България и други европейски страни. И най-вече, възможността да усетя радостта и гордостта на дядо ми Данко, когато ме гледаше как танцувам на сцената на дойренското читалище.
Академичното си обучение завърших в АМТИ-Пловдив. Научих много и от колеги с по-дълъг хореографски опит, особено от Йовчо Георгиев, който в момента преподава в Перник.
– Танцът и музикага са твоята професия. Къде и как я упражняваш?
– Всяка една група, с която съм работил е била ново предизвикателство и се е явявала своеобразен етап в моето развитие като хореограф и педагог. И групите, с които работих девет години в ОДК-Ловеч. И формациите „Нашенчета“ и „Митрония“ в Чикаго, както и децата в БУЦ „Знание“.
Съвсем друг подход изискваше работата ми в Милуоки с американците от „На леса“ и със децата в сръбският културен център „Свети Сава“. Или пък с „Мезохиос грийк денсърс“ в Медисън, където поставих няколко мои хореографии. При последните две групи работата ми изискваше познания за сръбският и гръцкият танцов фолклор.
Съвсем различно е, когато се преподава на групи, които не са за сценични изяви и където хората танцуват само за разтоварване. Подходът е различен и в тази категория, в зависимост от това дали преподавам на американци или на нашенците от групата „И замириса на фолклор“.
– Трудно ли се работи в Америка?
– Танците и народното творчество, като цяло, са естествена част от личният ми живот. С каквато и работа да съм се захващал през близо десетте години в САЩ, винаги е била съобразена с графика ми за преподаване на танци. А самото преподаване е несъмнено форма на работа, но също така е и хоби. Отнема енергия, но и зарежда, стимулира. Неведнъж съм изпитвал онази сладка умора, когато след няколко поредни репетиции едва съм се държал на крака, но душата ми е била пълна със светлината на грейналите около мен очи и с топлината на онова благодатно усещане за споделено добро.
– Какво е музиката и фолклорът, погледнати от днешния ти ден?
– Какво ли? Ами… тя, музиката е като вятъра, а фолклорът, било танцов, било словесен е като птиците. Неподходящият вятър принуждава птиците да свият криле и да се скрият, а благоприятният ги подканва да разперят криле и полетят. Неподходящата музика не ще превърне стих или легенда в песен, а хубавата примамва онези, които я усещат, да полетят във вихърът на хорото.
– Допаднахте ли си с Ню Йорк?
– В Ню Йорк, като че ли, винаги има какво да се прави в зависимост от интересите, възможностите и разпределението на времето. Когато не съм ангажиран с преподаване някъде другаде по континента, се отдавам на културни мероприятия, каквито градът предлага в изобилие. Около Коледа участвах в „Winter Sun“, експериментална театрална продукция на Yara Arts Group, представена на сцената на La MaMA Theatre. Опитвам се и да допринеса, с каквото мога, за втъкаването на повече нишки българска традиция в мулти-етническата черга на големия град. С още двама българи и почти дузина американци, този месец направихме кукерско шествие до централната библиотека в Бруклин и Prospect Park. Беше ми много приятно да отговарям на хората, че представяме българска традиция. Напоследък отделям и повече време за изучаване на факти относно произхода и историята на българите – в пределите и извън тях на днешна България. Нямам мира да науча повече истини, защото знаеш какви кремълски интерпретации изучавахме в годините на „народната власт“. Такова е в общи линии настоящето ми. Както и преди, съзнателно или интуитивно следвам някаква посока, един примамлив път на копнеж за истина, познание и откриване на нови хоризонти. Докъде ще стигна, бъдещето ще покаже.
Нека е честитана Новата година! Желая на всички българи да са здрави и будни. Да знаят произхода и историята си и да пазят традициите си.
Благодаря за вниманието и наслука!
