Как „Фулбрайт” откри Антония Гюрковска
Срещата ни беше във фоайето на Арт Института, което свързва двете части на музея – новото крилото за съвременно изкуство с традиционната част от всички исторически епохи, преминали бариерата на времето, до днес.От дясно бяха току-що реставрираните витражи на Шагал, експонирани отново в музея на Чикаго, където им бе мястото, а от ляво – само стъкло и светлина, отвеждащи любопитните към изкуството на 21 век с модерните си инсталации.
Няма да пиша нито за Шагал, нито за модерните инсталации, ще ги оставя за друг път, ще пиша за една българка, стъпила вече твърдо на пътечката към своето призвание – да бъде художник сега и със сигурност – завинаги!
Антония Гюрковска – Тони не е първата българка, която идва да специализира изкуство в Училището към Арт института на Чикаго, но със сигурност е първият художник, спечелил толкова много конкурси и стипендии за кратко време. Да започнем от Художствената гимназия за Изящни Изкуства –София /късмет, че и аз от там тръгнах/, където Тони участва в обмен с колежа по Изкуства в град Бат, Англия, специализира курс по живопис там, като успоредно завършва и Художествената гимназия.
Антония Гюрковска със своя картина по време на първата й самостоятелна изложба в САЩ /2010 г./След завръщането си не и остава друго, освен да кандидатства стенопис и се дипломира без усилия в Националната Художествена Академия, при Николай Драчев.
По време на обучението спечелва и т.н. „Еразмус” стипендия и заминава за Лондон, където завършва семестър по живопис. Това и дава предимство не само да говори добре английски, но и да обогати представата си за европейското изкуство. Взема диплома и хоп – ново предизвикателство – стипендията „Фулбрайт”.
– Нямах си на представа с какво се захващам и през колко материал, нива, трябваше да мина, да се състезавам наравно с адвокати, инженери, специалисти… Наложи се даже да ходя на уроци по матеметика, тъй като едно от изискванията за всички кандидати беше стандартизираният американски тест GRE, необходим за обучението за магистърска и докторска степен. Не, няма грешка кандидатствах за изкуство. Не споменах и на родителите си. Кой би ме разбрал? Майка ми доктор, баща ми инженер, двете ми сестри научни специалисти и само аз – художник…
Стипендията „Фулбрайт” е финансова подкрепа в културния обмен на САЩ с другите страни. Дава се от американското правителство на тези, които докажат, че са най добрите и защитят тезата си.Отворена е за всички и този, който я спечели, може да си плаща вичките разходи по обучението в едно от най-престижните училища на Америка, в случая на Тони-Училище по изкуствата към Арт Института, Чикаго, което на практика е трето по ред в топ-листата по изкуства.
– Но независимо, че ме одобриха за „Фулбрайт”, аз кандидаствах и за една допълнителна стипендия, „С благодарност към Скандинавия и България” осигурена от еврейска фондация. Това ме хвърли в нови неочаквани авантюри, интересни срещи, посещения на музеи и културни паметници из цяла България и научих много за еврейският живот в нашата страна. Целта бе да се представи и защити есе за Толерантността която България проявява към българските евреи през Втората Световна война.Аз бях „изгълтала” толкова много информация и не ми бе трудно да се обоснова със стойностите в изкуството и даже се позовах на примери от произведенията на философи като Фридрик Нитсше, Хана Аренд.
Темата страшно ми допадна и вложих всичко от себе си, което се оцени от комисията.
Знаех, че годишните такси в Арт Института са от порядъка на 50 000 долара знех, че дори двата големи финансови източника („Фулбрайт” и еврейската фондация) не бяха достатъчни да подсигурят престоя ми за две години в САЩ. Заминаването ми все още беше под въпрос, до моментът в който не ми присъдиха и най-голямата стипендия от Факултета по Живопис към Арт Института в Чикаго и тя покриваше всичките ми семестриални такси.
Нищо чудно – когато застава пред статива, вече в Америка, Тони започва със своя солиден опит и спечелва отново награда – този път с витражи в чест на Мартин Лутър Кинг,които и покриват и разноските по пътуването и престоя в Сан Франциско.
Нейните впечатления за училището и преподавателите са, че всичко е изключително сериозно и на модерното изкуство в тази страна се гледа с респект и уважение. Това не е любителска територия с терен за случайни експерименти. Успех постига този, който има по-добър опит зад гърба си.
Докато разговарях с Тони ми направи впечатление нейната уравновесеност, целенасоченост, преждевременно зрелите преценки на младо момиче, красиво не само по форма, но и по съдържание. По скоро аналитична за това, което се случва в нейния живот и нейните трансформации, отколкото импулсивна. Тя осъзнава предимството на солидното обучение, базирано на реалистичните и класически традиции, което и дава опора, за да може спокойно да скочи във водите на едно ново, модерно, променящо се непрекъснато съвременно изкуство.
Тя мисли, че е попаднала на точното място в точното време. Всеки знае, че Америка е водеща в модерното изкуство сега и факт е, че най-големите световни средища в тази насока са Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис.
Тони има с какво да впечатли своите преподаватели, те пък от своя страна съвсем не се надуват, нито пък парадират, че са вече имена в арт живота на водещи галерии, тук.
– Аз имам солидното европейско образование, бях възпитана в академични, класически, принципи. За мен бе лесно да разчупя стандарта, за да експериментирам. Защото познавам историческите етапи на изкуството и неговите класически канони. И знам как и колко мога да ги наруша. Мога логически да се обоснова. Тук средата е благоприятна за това . Всичките ми преподаватали, независимо че са млади, имат солидно образовние и солидни познания. Те не ни разделят на-студенти от едната страна и –преподаватели от другата. Ние всички сме художници. Аз мисля, че живопистта вече не е това, което виждаме по повърхността на картината, а това, което е заложено в нея. Тук на академичността на изкуството се гледа много сериозно.
Провеждат се сбирки, дебати, семинари – съществува диалог и среда в която художникът може да твори и да бъде оценен. Това ми липсва в България, където такава среда все още не е сформирана и сякаш оставаме изолирани от случващото се по света в сферата на изкуството. Липсва ни литература, водещи списания за съвременното изкуство, критици и изкуствоведи. Дори няма музей за модерно изкуство.
Когато Антония ме покани на първата си самостоятелна изложба в Чикаго, преди няколко месеца, нямах търпение да видя какви експерименти е „забъркала”. Но още след първата обиколка около високометражните платна ми стана ясно-това момиче не си пада по случайностите.
Внушителните платна се извисяваха монументално в подходящо високо- габаритната за целта галерия. Отгатнала озадачено- въпросителния ми поглед как са пренесени картините, Тони ме успокои, че самите галеристи и осигурили камион за пренасянето им. Респектиращо зрял подход в съвсем не интуитивен подбор на композиционни елементи. Картините бяха освободени от ограничаващо пространството рамкиране и това позволявше на формата да излезе извън предназначеното и поле на действие. Независимо от монохромното третиране на пространството в подчертано графичен вариант, богатството от нюанси между черно и бяло дават достатъчно колоритен конфорт за присъствие на цвета. Не са самоцелни и графичните траектории на линиите, нанесени линеарно-релефни, което пък внася динамичен елемент в композиционните пластове на сюжета. Неминуемо тук присъства един предварителен анализ, диалог на семантичния образ, който е налице както самостоятелно във всяка картина, така и извежда един общ символ на обозначаване, внесен чрез структуриране на втория план.Т.е., ако първият план е силует, например реплика от картина на Рембранд, по думите на Тони, то вторият план разгражда силуета чрез растер от линии или квадратна мрежа.Това обособяване на няколко плана нарушава плоскосното третиране на платното и вгражда сякаш ново пространство в самото пространство. За това спомага и релефните, апликирани форми и фактурно нанесената боя.
Не се и съмнявах, че това беше един истински успех за Тони, виждах го по израженията на нейните колеги, на нейните преподаватели. Един от поредните и успехи и тук, доказва го и с откупките от първи път, стъпвайки на непозната, американска територия, но със солидната европейска подготовка зад гърба си. Тони е млад художник, но с много потенциал, съчетала в себе си професионализъм с прозорливост, аналитичност и изследователски усет, необходими предпоставки за експерименти в днешното съвременно изкуство, които са отзвук на техническото развитие в социалния ни живот.Сигурна съм, че в нейно лице един ден ще видим един от първите основатели на музей за модерно изкуство в България.
Кина БЪГОВСКА
