Андрешко и Европейският модел

– … Хитрец си ти-и-и! Всички станахте такива. Лукави станахте вие, селяците. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк….

– Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите селяни. От простотия и от сиромашия.

– А-а-а – от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянстват като скотове. (Елин Пелин, „Андрешко”)

В Брюксел продължават нервно да се питат, дали не сбъркаха, че ни направиха част от семейството.

В Брюксел се възмущават от българската корупция и организираната престъпност.

В Брюксел изумяват, че за последните седем години в България са извършени над 150 поръчкови убийства, а няма нито един осъден бос на мафията.

В Брюксел настояват за санкции спрямо нас, замразиха ни 450 милиона евро и колкото повече време минава, толкова по-тревожни стават.

Не остана западна медия, който да не ни укори за двуличието: преструваме се на загрижени, но активно участваме в престъпността; всеки според своите възможности и талант.  

Прави са да се сърдят в Брюксел, че ги гледаме в очите и ги лъжем. Прави са, но най-напред трябва да се сърдят на себе си. Не може да тръгнеш да се сродяваш с България, без да си прочел книгите поне на двама-трима нейни класици и да се опиташ да вникнеш в понятието „Андрешко”. Ако бяха го сторили, щяха да са наясно, че това е български младеж от селски произход, който в определен исторически момент става партизанин, после го назначават  офицер в ДС, построява лагери и заключва вътре буржоата, методично изтребва интелигенцията, получва куфарчета с милиони, открива сметки в женевски и лондонски банки, купува си титли и научни степени, за да дойде време, когато същият момък е вече министър и президент, раздава ордени на евродепутати и ги гощава с кебапчета. Междувременно се е сдобил със собствена медия и води телевизионно шоу.

Брюксел знаеше от опит, че човек първо става свободен, и чак след това демократичен. Но Брюксел не знаеше, че това не се отнася до българина, който е свободен предимно да се страхува и да докладва. Дори когато никой не го пита. Заблудихме най-напред себе си, че вече сме демократична държава, в която живеят хора с достойнство. След това заблудихме останалите и те взеха, че ни повярваха.

Днес имаме свободни избори, но всички продължават да гласуват за онзи „вътрешен” комунизъм, с който българинът е свикнал от години, и макар че го е страх от него, тайно си го обича. Онзи комунизъм, който върви заедно с псувните, чалгията и цървулите в главата.

„България е чудесен пример за Западните Балкани, тя може да бъде модел, защото има силна привързаност към европейския модел и силно европейско призвание”, похвали ни преди време заместник-председателят на Европейската комисия Франко Фратини. Бедният Франко! Откъде да знае, че „европейското призвание” на българите съществува единствено във фалшивите речи на политиците, а зад тях занича Андрешко в многобройните си превъплъщения. Бодър, лукав и посредствен. Без помен от европейски мисли в коравата си кратуна.

Кой да кажеше на Андрешко, че европейският модел означава гражданите на една държава да държат правителството си отговорно за всяко негово действие. Кой да го научеше, че според европейският модел, той, селянинът Андрешко, най-напред трябва да се извини, задето е предавал приятелите си и чак след това да тръгне да прави демокрация.

Вацлав Хавел написа: „Най-голямата вина на комунизма е това, че предаде духа на приятелството”. Но Андрешко никога не е долюбвал Хавел, че да му чете статиите и книгите. Никога не го е имал за приятел, че да се учи от него. За Андрешко Хавел беше един буржоазен нехранимайко, жалък драскач на антикомунистическа литература, който трябва да бъде вразумен. Затова се качи на танка и отиде да го вразумява.
…

По време на странстванията ми из България се запознах с един майстор на скулптури от дърво. Човекът дялаше с теслата, дълбаеше, шкуреше и ми разказваше историите на своите кукери и самодиви. После спираше, потънал в прах и стърготини, и започваше друг разказ: за българина, боледуващ от алчност, егоизъм и безбожност. „Кажи, кой друг народ си е окрал църквите и манастирите?” – питаше напрегнато дребното му лице.

– На България й трябва някой, който да се пожертва за демокрацията! Като не можем ние да го намерим вече толкоз години, нека Европейският съюз да ни го намери! Америка да ни го намери! Пък най-добре да вземат да ни колонизират” – изпращаше ме той до портата.

Тогава не обърнах внимание на тези думи, но днес си мисля, че не бяха никак лишени от смисъл. Нас винаги са ни управлявали чужди сили, най-вероятно ще продължат да ни управляват – такава е участта на малките държави. На Изтока вече му сърбахме попарата, защо сега да не отправим призив за колонизация от Запада; от места с традиции в демокрацията, където не е имало лагери за свободомислещи. За да изпълзят най-сетне кадърните от мазетата и си поемат въздух. За да станат улиците по-чисти, хората по-весели и всички „гоцета”, „борове” и „чворове” потънат в катрана на историята. За да стане България явление от непознат досега контекст: на доброволна, постколониална колонизация.

Звучи фикционално? И добре така: фикцията е абсолютна необходимост за продължаващото съществуване на цивилизацията (по Марио Варгас Льоса). По-добре да живеем България въображаемо, отколкото наяве.

А то иначе рискуваме да си останем завинаги реално лъжливи, лукави селяци; уж овчички, такива, сиромаси, пък цели вълци… С цървули в главата.

Владо Трифонов