Имало едно време един дом, където живеела хубава игра, наречена Волейбол
И написах един ден писмо до Италия:
„Привет, скъпа Како Фани*,
Затварям очи и те виждам… Виждам те като ураган и шемет,който отвява в страни и в реката всичко, което спъва волейбола!
Помня те като човекът, чиято къща беше Дом на Волейбола.
Виждам ви с бате Райо като две гранитни опори за младите момичета и момчета, които покрай вашата крепост се опазиха, израстнаха и сами станаха Строитеили на Великата игра – не само в България, но и по света!
Вие двамата бяхте Строителите на тези Строители!
И кажи ми сега, моя далечна, през океана дори, приятелко:
Не са ли тези трийсетина, стотина или повече страхотни волейболистки и волейболисти из Италия, които израстнаха под твоето крило, както и на треньорите ни български като тебе, не са ли те това вълшебно биле, което ти дава радостта и силата в твоя живот в Италия?
Фани Шаханова по време на своя 80-годишен юбилей в София с нейните волейболистки Емилия Пашова, дъщеря й Елена Шаханова и Мая Стоева.Здравей, незабравими презокеански приятелю! Радвам се, че мога да побъбря отново с теб. Какво да ти кажа? Преоткривам за пореден път, че спортът е нещо вълшебно. Тъй като не разбирам италианския език, а и няма с кого да разговарям освен близките ми , гледам по цял ден спортни събития по телевизията. Както казва зет ми, “ из къщи се търкалят всякакви топки”. Освен калчо , следя всички волейболни състезания и най-много тези с българско участие. Така, продължавам да спортувам, да “играя” волейбол , с който съм свързана от 48 години, да поддържам духа и да съм в крак с времето. И си мисля, че спорта и музиката са най-изкусните езици на човечеството! Обичам и да се разхождам. Като е лошо времето го правя на бягащата пътека вкъщи. Научих се да ползвам и компютър, за да следя събитията в България.
Питаш ме за моите волейболистки. Ако изброя всички , то те са стотици и няма да ти стигне мястото да ги опишем. Понеже се състезавах до 36 годишна възраст създавах волейболистки още като състезателка, където играех: в “Спартак”, в “Червено знаме” и в “Септември”. На времето все още нямаше специализирани треньори, за това мен като една от първите волейболистки в страната, ме привличаше идеята да ходя по училищата и да избирам подходящи момичета за този спорт. Така открих например Лиляна Райкова. Тя е моята първа състезателка. После като треньор, съм работила със стотици деца, без да изгоня нито едно от тях, защото дарбата не винаги е явна, а детската душа не бива да се накърнява. Освен това, спортът учи на труд и постоянство и за това е полезен независимо дали човекът ще стигне до световните спортни върхове или ще поеме в друго поприще. Уважението към младите хора, възпитава в уважение. Грижата към тях, също. Що приказки съм изприказвала с родители и учители… Да ги убеждавам с примери и постигнати резултати.
Елитните волейболистки израстнали при мен и играли в националните отбори на България са много. Трудно ми е да изброя всичките. Някои от тях играха и по чужбина: в Португалия, Гърция, Франция. В Италия играха Мая Стоева, Елена Шаханова, Румяна Каишева, Верка Стоянова, Десислава Никодимова , Емилия Пашова, Мария Карова. Трябва да припомним и това, че на времето, волейболът беше най-престижната колективна игра в България, която прескочи “Желязната завеса”. Явно стилът “Шаханов” се бе прочул, защото ми доведоха да тренирам дъщерята на тогавашната консулка на Италия в София. Преди това, тренирах и Жени Живкова – внучката на Тодор Живков. Беше много смешно, защото всеки взе да любезничи с мен. Друг път наказах дъщерята на важен служител от специалните служби, защото се опита да хитрува. Бащата ми благодари, че съм сложила в ред дъщеря му. Да, не е за вярване , но така беше. Казват, че съм била шемет. Сигурно са прави. Но да оставиш нещо у хората и те да са благодарни за това е неописуемо удовлетворение.
Радост и сила в живота естествено ми дават моята дъщеря Елена, зет ми Микеле и внучката Ралица. Те ми създадоха такива условия тук в Италия, че се чувствам като у дома си.
Изясни ли си, скъпа Фани, какви са били тия твои и на Бате Райо, специалитети, с които омагьосвахте вашите волейболни деца, които ви бяха така скъпи, както и щерка ви Елена, омагьосвахте ги с волейбола, и те си останаха завинаги влюбени в неговата тайнствена сила?
Мисля, че всичко е скрито в магията на спорта и в умението да го предадеш на другите. Неговите уникални преживявания усетени веднъж – било при победа или загуба, не могат да не омагьосат. Изпълват душата като хубавата музика. Но, не е лесно да се създаде волейболната магия. Тя започва от училищата, където се избират децата. Разговаряхме с тях, с техните родители. Убеждавахме ги, че държим първо на учението и след това на спорта. И за това имахме все отличнички в нашите отбори, без да сме ги избирали по успех. Спомням си , как в Савина се влюби волейболистче от “Левски”. Митко се казваше. Казала му, че няма да излиза с него до като не си оправи бележките. Бащата на момчето (беше банков директор) дойде да ми благодари, че синът му си оправил успеха. Друг път една майка ми заяви, че дъщеря й нямало да идва, защото се записала да учи английски. Аз й отговорих, че няма да тренирам детето й ако не учи английски език! Като състезателки по-късно в женския отбор на ЦСКА на който бе треньор бате ти Райо, те получиха похвално писмо от федерацията за това, че прославят културата и спорта. Мисля, че начините и средствата за убеждаване на “волейболните деца”, както ги наричаш ти, са най-различни и зависи от случая. Важното е доброто отношение и добрият усет. Тренировъчната работа да бъде разнообразна и интересна. Покрай спорта да се изграждат интереси към история, география, изкуство, защото със спорта се обикаля не само родната земя и културните познания трябва да са част от него. Прекият ми началник Спиридон Зегов, веднъж ми поиска наказанието, че Емилия Пашова и Деси Никодимова отишли да гледат “Лебедово езеро”, вместо да тренират. Тогава, полковник Захариев, който отговаряше за спортните игри в ЦСКА му нареди всички треньори да впишат в плановете си културни занимания. Разнообразието, връзката на волейбола с другите човешки дейности , това, че гледахме на децата като на наши , за да разберат, че спортът не е само” топкаджийство”, мисля, че е взаимната магия, която съградихме с бате ти Райо. Но, за да го дадем и на другите – преди всичко го бяхме осмислили самите ние.
Знам, че и ти се бунтуваш като мене, от тези затъпяващи компютърни игри, фейсбуци, които са отровили нормалните човешки контакти с измамни подсладители, оглупяващите “риалти шоута”, да не почваме и за наркотици и духовен и физически мързел, но какво може да се направи децата да излязат отново на въздух и игра, на здраве и живот?
Жалко е, че децата днес няма къде да играят, нито им се създава културата към игри навън и спортни занимания. На площадката на блока пред нас в София, се събират дечица да играят футбол или тенис на маса. Те ме обичат много, защото съм единствената баба в тяхна защита. Другите все ги гълчат, че ще почупят нещо или ще ги ударят. Казвам на тези баби да поритат и те. Щом не могат, да мълчат и да се радват на детските игри. Аз пък уча дечурлигата как да са по-технични, че да не лети топката към намръщените баби или им показвам как да играят на пинг-понг.
Едно от тези момченца – Сашко се казва, свири на пиано, даже спечели някакъв конкурс в Париж. Когато станахме трети в света с волейболистите през 2006-та година, то ми се обади по телефона и ми изсвири една мелодия като поздрав послучай успеха. За това, отношението към игрите, които са здраве и живот зависи от домашното възпитание и след това от училището. Трябва да се вземе много сериозно отношение по този въпрос. Ето тук в Неапол например са изградили школи по бокс и така младите не хващат лошия път и наркотиците. В това отношение, спортът е много полезен, като запълва свободното време и не позволява на разни бръмбари да влизат в главите.
Хвани я, Како Фани, твоята Елена и се поразтърсете из паметта си – кои наши волейболисти са сега из Италия и по други места, какво правят, как са и какво си пишете и говорите, когато се случи?
1973 г. Женският волейболен тим на ЦСКА с треньор Райчо Шаханов, който стана основа за бъдещи вътрешни и международни успехи. Втори ред, прави: Катюша Ничева, Верка Стоянова, Елена Шаханова, треньорът Райчо Шаханов, Мая Стоева, Снежана Борисова, Мария Минава. Първи ред: Румяна Каишева, Христина Даскалова, Венета Кирилова, Мариана Халачева, Ася Боянова, Лилия Венкова. Срещнах веднъж Цеца Божурина в град Новара. Там се играеше финал за Купата на европейската конфедерация по волейбол за жени. А тя хремава, настинала. Неприятно. Не можех да я гледам как се мъчи. Направих й точков масаж на лицето срещу хрема и тя бе много щастлива, че получи облекчение. Освен това, заради едно българче играещо в немски отбор в същия турнир, зет ми бе на прага да вика карабинерите да ме търсят. Просто изчезнах от погледа му. А аз бях с това момиченце – Цвети се казва, играе и в националния отбор. Не можах да се стърпя да не си поприказвам с едно българче, да му кажа виждането си. Изобщо не ми мигна окото, че има охрана и отидох в съблекалнята. Представих се, взех го под ръка и приказвахме дълго. То се смая, че му обърнах внимание за грешки на блок, нещо което никой треньор не се бе погрижил да поправи, за което Цвети сърдечно ми благодари. Гледам и внучката ми Ралица как играе. Мощна в атака, повратлива в отбрана за високия си ръст – копие на баба си в този елемент, на блок непреодолима като дядо си Райчо. Веднъж спаси невероятна топка с крак, друг път така заби, че топката остана между гредите на тавана в залата. Тя има сребърен медал от турнира за купата на Италия А2 с отбора на Солиера. Талантът й е по-скоро за разпределител, но условията в Италия не й го позволиха, както и това, че тук треньорите търсят готов продукт. Никой не се сеща, че един волейболист непрекъснато се развива, дори да е майстор в този спорт има нужда да се усъвършенства. Веднъж , тя се смая, че има за треньор човек, който умира от страх:”Бабо, как може треньор да го е страх?”, ме попита тя. Така, че тази професия не е за всеки. И жалко, че така биват ощетени както децата, така и младите хора. И не се постига развитие.
И най-накрая – какво не се сещам да те питам, а е много важно, и по-малко важно да е дори, но на какво те научи тази дълга твоя дружба с волейболната топка, която е пълна с въздух под налягане, и пак не е така куха, като нечии глави по наше време. Но кажи и нещо хубаво, за кураж. Както ги окуражаваше твоите момичета, когато ги захапе болежка в коляното или някой юнак им завърти главата на 180 градуса от волейболното игрище и пр. и пр.
Топката е пълна с много полезен въздух, но трябва да се открие съдържанието му. А то става от детска възраст. Както бе с Пенка. Талантлива за спорт, но готованка в учението, успя в живота, благодарение и на едното и на другото. Накарах няколко момичета да учат заедно с нея по различните предмети. Така стана отличник и в учението и в спорта. За това обичам да контактувам с децата и с младите хора изобщо. Като седна на пейката на площадката пред блока разговарям с тях не само за спорт. Децата ми пълнят душата. И за това по някога тъгувам за България. Щом като тези от площадката пред блока се събират всеки ден за да тичат след една топка, си мисля, че топката е най-великата играчка. И децата са влюбени в нея. Една любов, която трябва да бъде разбрана. Вярвайте в нея. Защото може да се окаже златен медал , световен връх, житейска опора или сполучлива реализация в друго поприще.
Извинявай, че се поувлякох, но нали знаеш, че съм сладкодумна. А и твоите въпроси буйни и свежи като планински поток, увличат и освежават не само спомените.
=====
* Фани и Райчо Шаханови бяха преди години уникални със своята система за обучение треньори, които разкриваха и укрепваха таланта на десетки млади волейболисти. Със своите състезатели те общуваха не само на спортната площадка. Техният дом и семейство по същество ставаше втори дом на бъдещите спортни звезди, където те се възпитаваха, изковаха своето майсторство и го пренесоха по-нататък по цял свят. Българските волейболисти разпалиха волейболните огнища в Италия, Испания, Франция, Холандия, тогавашната Югославия и Гърция, в Куба, в арабските страни дори и пр. Преди години си отиде Райчо Шаханов и Кака Фани, както всички я наричаме, живее в Италия, при дъщеря си Елена Шаханова и нейното семейство. Елена беше национална състезателка по волейбол, състезава се години след това в италиянската волейболна лига, сега е кореспондент на Българското национално радио и на българския вестник „Старт”, който се издава в САЩ.
Климент ВЕЛИЧКОВ
