Децата и ние

Oтначало, когато човек току що се е появил на света, изглежда, че никак не е щастлив Той плаче. Плачът на новороденото е като предварителното страдание на възрастния пред тежък път, който му предстои да преодолее.
Малките деца гледат на нас, възрастните, с широко отворени, пълни с доверие очи. Ние ги обичаме, пазим ги, грижим се за тях и ги подготвяме за живота на възрастен. Можем ли да им обезпечим безопасно и светло бъдеще?

Философи и духовни лидери постоянно твърдят това: децата – това е бъдещето на нашата цивилизация, това е бъдещето на човечеството. Но знаят ли те по какъв начин дa се възпита човек от детето?
Не разбирайки глобалната картина на света и смисъла на нашето съществуване на тази земя, не съобразявайки действията, от които са съставени нашите сили, ние не сме  способни да заложим в детето тези качества, които са му необходими в живота.

Разбираме ли ние, че децата са въплъщение на целта и замисъла  на цялото творение?
Децата са способни да творят чудеса. Те чувствително улавят настроението на близките, одухотворяват предметите около себе си, чувстват новите хора. Те като гъба попиват в себе си целия обкръжаващ свят в неговите най-тънки прояви. С тях не можем да не бъдем естествени и истински, честни и грижовни, защото носим върху себе си отговорността за възпитанието на детето.

Обаче, получава се така, че от самото детство не можем да дадем на детето знания за себе си и за живота, които то би могло да използва по нататък. Ние не сме в състояние да отговорим на въпросите, които вече в ранна възраст ни задават децата. Например, как хората да живеят в любов един към друг? Техните въпроси не ни се струват важни. Телевизията им набива в главите глупави анимационни филми във време, в което съвременният живот изисква съвсем друг подход във възпитанието, защото светът се мени всяка секунда.
Въпросът, който стои пред педагозите сега е: възможно ли е и по-нататък този кръговрат от страдания да продължава? И как ние можем да запазим от това нашите деца, за да оправдаем тяхното доверие към нас?

Кирил Генкин

Настоящето обучение

Според много средностатистически изследвания, човек усвоява около 5% от информацията, която получава в резултат на средното и висшето образование. Всеки механизъм, работещ с такъв капацитет на полезно действие отдавна би бил признат за негоден.
Образователна система, обаче продължава да работи.

Това наистина е система със строги планове за обучение за няколко години, разписание по месеци, седмици и дни. Дори всеки учебен ден е разпределен на няколко урока по съвсем различни дисциплини, като че ли човек е телевизор, който е в състояние да превключва от програма на програма.

Предполага се, че випускниците като краен продукт на тази система, чиято суровина се явяват малките деца,  трябва да отговарят на два параметра. Да овладеят набор от информация определен от училищната програма и да разберат устройството на социалното общество, за да могат по-лесно да се впишат в него.

Независимо от постоянния контрол на качеството и многото тестове и изпити, които учениците преминават по  време на обучение,  послушните специалисти явно не изпълняват задачите си. Резултатите от многобройните анкети проведени сред учениците говорят за незнание на елементарни факти от историята и културата. За тях най-важна се явява дипломата за образование и „необходимите“ връзки. Знанията и интелектът са 1% от необходимите условия, за да стане човек успял.

В Япония учителите са задължени да преминават курс по самоотбрана. В Англия наемат затворнически надзиратели за охрана, а в много страни на децата се дава риталин – силен транквилизатор, без който нито учителите, нито родителите могат да се справят с тях. Всичко това е резултат от „промишления“ подход, властващ във възпитанието и образованието през последните 200 години. Но този подход е изкуствен и природата на детето се бунтува и въстава срещу него.

Човек трябва да се възпитава и расте. Не да се „стругова“ и да му се придава определена форма, а да се  създават условия за свободнао творческо развитие. Свободата не означава избор на развлечения след училище,  а съвместно търсене с учителя на форма за учене. Детето трябва да учи това,  което му е интересно. Тогава то по-бързо усвоява материала,  по- лесно вниква и се ориентира. Задача на учителя е да го заинтересова така, че двигател да бъде детското любопитство – заложена от природата познавателна програма, която се включва чрез емоции и учене като в игра. За съжаление „промишленият“ подход бързо убива творческото начало, без което интересът към науката се превръща в успешно вземане на изпити.

Известно е, че децата бързо възприемат лошите привички, нравоученията на възрастните преминават покрай ушите им. Възрастните говорят за честност и доброта, но децата виждат, че преуспяват хора със съвсем други качестава. Учителите не са искрени, а децата безпогрешно усещат фалша и разбират какъв е човек, а не какво говори. Загубвайки доверието на ученика, учителят губи и влиянието си върху него.

Връстниците имат по-голямо влияние върху съучениците си. Затова е добре да провеждат уроци, а не да учат другите на лоши неща .

Не е необходимо да има изпити, проверки, оценки, да се създава атмосфера на нервност и съперничество. Всеки учител знае колко са научени учениците му. Вместо да се забранява на учениците да подсказват, по-добре е това да се поощрява. Не трябва децата да се делят на успяващи и изоставащи. Атмосферата на дружба е много по-важна от успеха.

Човек, който завършва училище в нашето напрегнато време, трябва да има открито, доброжелателно общуване. Трябва да може да създава връзки с другите хора, да разбира себе си и да преценява своите и чуждите интереси. На това трябва да се учи в своето детско общество и за това трябва да има сборни групи по възраст.

Не трябва детето да се праща в училище от което се страхува и ненавижда. От това го очаква само отвращение kъм образователната система, лоши навици, психически травми и промяна в нагласата. В същото време спокойната и доброжелателна атмосфера на приятелство и уважение към ученика са най-добрите гаранции за добро образование.

 Михаил Лайтман

Рубриката „Кабала” се води от Емилия Иванова, Лондон