Из цикъла разкази: ”Някои къси американски работи”.Всички лица и събития са плод на авторовото въображение и нямат нищо общо с действителността. Всяка прилика с действителни хора, имена и действия е напълно случайна.

Е  К’ВО ПЪК ТОЛКОЗ?                     

Беше странно копеле, около 40 годишен, леко мязаше на педал. Правеше странни чупки като говореше или пушеше. Не зная…. може пък да го бе хванала америката.

Запознахме се на училище. От две години бил тука, първо мъкнал куфарите на летището, после чистел самолетите и от два месеца  безработен, пето ниво на английски.  Дадох му адресите на няколко агенции за чистене, това можел да работи, такъв му бил опита.

Не си намери работа, но свикнахме да се чуваме през ден два. Подозирах, че има висше, ама тук за такива работи много не се говори. Връзката вървеше трудно с характерното за емигрантите опипване на почвата.

– Можеш ли да дойдеш в сряда в къщи – ми каза веднъж по телефона.

– Защо, какво има?

– Ами нищо, ей така просто……

-Кажи бе човек да нямаш рожден ден ?

– Не бе, не ще се местя и да ми помогнеш за багажа.

Студиото му бе празно, само два сака и дава сгъваеми стола. Ченето ми увисна.

–         Заминаваш ли ?

–         Да .

–         E  що така неочаквано?

–         Нямам работа, пък и родителите ми са стари и няма кой да ги гледа.

Запалихме по цигара. Студиото му бе чисто, клинично чисто. Мокетът като нов, стените сякаш прясно боядисани. Можеше и сега да се нанася.

–         Тука имам и  малко храна, ако искаш я вземи – погледна ме някак нервно и умолително. – Слушай колко ще ми вземеш до летището ?

–         Нищо, пък и храната много, много………..

–         Добре де, поне вземи храната, вече съм ти я приготвил. Не ми отказвай и тези двата стола.

После чакахме, около половин час, да дойде администраторката на билдинга, половин час се дърли с нея и накрая вече прибрахме куфарите и тръгнахме.

–         Мамка му хубаво ми казваха да не ги предупреждавам, че тъй и тай ще ме оставят с лоша кредитна история.

–         Е нищо, нали се прибираш. – опитах се да го успокоя. – Имаш ли идея за работа в БГ ?

–         Ако брат ми помогне нещо. Виж като си оправя багажа нали ще идем да пием кафе ?

–         Да бе ей го къде е Кафето и днеска не съм на работа.

Кафе не пихме, имаше някакъв проблем с килограмите, мене ме подгони секюрито, пък и не ми се даваха пари за паркинг. Знаете как е на О’ Хера.

–         Ей не мога да остана – обадих му се по телефона – ти се оправяй, а пък ще се чуем по-късно.

–          Няма проблеми. Благодаря ти още веднъж, ти си един истински приятел.

Пих кафе с друго аверче.  Разказах  му за случката и му оставих столовете. Той нищо не каза,  сви рамене и благодари. Човекът  си имаше работа, бенефиси и други проблеми. Надя коментира, че всичките със зелените карти с ме такива, тя е полулегален борец за американско щастие, а с липсата на документи обяснява всичките си нещастия.

Късно вечерта като се прибрах отново си мислех за аверчето: дали беше прав и колко ли трябва да е бил самотен, за да му помагат непознати и какво толкова съм му помогнал. Е к ‘во пък толкоз, още един неуспял емигрант,  помислих си преди да заспя.

Авакум ЗАХОФ

е анонимен автор от широките Илинойски поля. Единствените данни за подобен човек намираме в книгате на Андрей Гуляшки .Последното приключение на Авакум Захов  казва : „Авакум изчезна. Експедицията стигнала до индийската граница, после доближила китайската граница и там Авакум изчезнал. Когато дошло време да се връща, не се завърнал. „ Вещи критици на българската проза  и емигрантска  словесност утвърждават , че това е именно същия Авакум.