Отворени пространства

ЖИВЕЕШЕ САМА в малък апартамент. Засели се една пролет преди двадесетина години. Дойде разочарована от голямата си любов, от несподелената си човешка самота, от умората на дните в работата. Животът й потъна в чужди гри¬жи и вълнения и не усети как времето я отминаваше и мимо-ходом й поднасяше изненади и удари, които тя също отми¬на¬ваше и с женска лекота приемаше себе си като умо¬рена жена, която живее в настоящето толкова, колкото и в мина¬лото. След пенсионирането от нямане какво да прави, за¬почна да се занимава с книгите си. В тях не един път животът изли¬заше извън релси и тя се виждаше как го наблюдава от раз¬стояние, застанала между релсите. Чакаше да дойде влак, да спре до нея, да свирне пронизително и  да я събуди. 

Зимата вече си тръгваше, ветровете изтриваха снега по върховете на планината, върбите пускаха ресата си, гла¬со¬вете на косовете звънтяха в ранните утрини. По улиците на града се почувства по-ведрото настроение на хората, те вече вървяха по-стабилно, по-изправено, ледът и студът се пре¬връ¬¬¬щаха в приятен полъх, само локвите напомняха за зимата, но с всеки изминал ден градът  се приближаваше към своята по¬редна пролетна фиеста.
Животът се раздвижи. В ранните утрини се чуваха весе¬лите подсвирвания на птици по дърветата. Учениците офор¬миха компаниите си и на път към училище огласяха ули¬ци¬те със смехове и закачки. По-малките тичаха, забързани пред май-ките си. Захласваха се по гълъбите.
Гълъби сякаш извираха от всички страни на града. Те лю¬¬¬бовно издаваха гърлени гласове, мъжките се наперу¬шин¬ваха и наперено гонеха женските, въртяха се в кръг около тях, докосваха крилата им със своите крила, примамваха ги към невидимо зрънце, разказваха им приказката на любовта си, някои по-агресивно, други с нежност и търпение.
Тя си мислеше за гълъбите като за свои приятели, които идваха в самотата й всяка сутрин, кълвяха по стъклото на кух¬ненския прозорец, будеха я с гукането си, караха я да се ус¬мих¬ва, да им говори, да говори сама на себе си колко кра¬сив и прекрасен е животът и колко е чудесно човек да усеща красотата с очите и сърцето си. Гълъбите също са хора, мис¬ле¬ше си тя. Пуснати на свобода хора. Крилати хора. Тя не си спомняше много щастливи мигове от своя живот досега, но можеше да каже, че е щастлива, когато гледаше гъ¬лъбите. Възторгваше се от играта им, от невинноста на погледите им, които не отразяваха кой знае какви емоции, но бяха тези точици, на които се държеше кръвта на птичия живот. Често си спомняше белия гълъб с провисналото на¬ранено крило, вла¬чещо се и накланящо тялото на едната страна. Стоеше винаги някак отделено от  групата, а когато се случеше да по¬падне в центъра, другите, съзнателно или не, го избутваха или се струпваха около него заплашително. Той се явяваше като чуждо тяло в тяхното общество, пречеше на  бързината им, на свободата при движенията. Една сутрин не дойде на покрива на жилищната кооперация, на другия ден също и тя знаеше какво може да му се е случило. Също като на човек, изоставен или убит от своите си.

МЕСЕЦ МАЙ разви листата на липите,закръгли пъпките на цветовете им. Въздухът в малкото градче зажужа от пчели и всякакви мушици и насекоми. Една нощ, както се люлееше на крилата на южния вятър, нетърпелив липов цвят отвори широко очи, огледа се в жълтия прозорец на луната и въз¬кликна, учуден от прозрачния цвят на нощта и от при¬глу¬ше¬ните светлини. Липата се събуди от възторга на своя¬та първа рожба, разлюля клоните си, другите около нея също залю¬ляха клони и до сутринта  алеята от гарата до площада осъм¬на с разцъфтели липи. Цял ден цветовете им се галеха в про¬летното слънце и едрееха, а вечерта градът беше като делва с мед под шапката на планината. Въздухът преливаше от аро¬мати, опияняваше косовете, слезли от близ¬ката пла-нина на раздумка с ленивите градски котки, об¬виваше в про¬зрачна пелена върховете на къщите и сякаш градът беше вдигнал котва и плуваше в цветна мъгла.
 
НЕ БЕШЕ СТАРА, когато забравяше възрастта си и ко¬гато не се оглеждаше в огледалото. Беше същата с цялата си емоционална обвивка и възприятия, с тази разлика, че вече почти нищо не можеше да я изненада. Живееше в случилото  се през годините. Там бе и бита от живота, и галена. Повече се чувстваше галена, защото се осланяше на Божията милост и знаеше, че Бог ще я изведе от клопките на собствените греш¬ки и от схватките на  действителността, в която преми¬на¬ва всеки Божи ден.
Уморено огледа кухнята. Имаше нужда от основно по¬чист¬ване и най-много от ремонт. Вратите на шкафовете бя¬ха излезли от пантите и грозно висяха.
На външната врата се позвъня. Бяха няколко хлапета от входа. Те шумно се изкискаха и полетяха по стълбището на¬долу. Усмихна се на себе си. Защо ли си беше помислила, че е възможно да дойде онзи мъж от миналото й, когото често съ¬нуваше.
Мъжът. Съществото с излишно ребро, от което е на¬пра¬вена жената. Дали го е боляло? Тя никога не беше си¬гурна дали мъжете усещат душевната болка, както я усещат жени¬те. И дали жените обичат така силно, както обичат мъжете. Но беше сигурна, че са еднакво жестоки, когато се разделят с оби¬чащите ги.
Въздъхна, спря дишането на компютъра Чочо и изтегли шнура от контакта. Така допринасяше за намаляване на гло¬балното затопляне и за по-чист въздух на планетата.

ПЪТЯТ ИЗКАЧВАШЕ БАИРА бавно и лъкатушно. От дв嬬¬¬¬те му страни овощните дървета оредяваха. Все по-често се виждаха огромни оголени камъни, а между тях тънка трева и мъх. Шофьорът на автобуса изхвърли фаса от цигарата през прозореца и подхвана някаква провлачена мелодия съв¬сем тихо, отмервайки  такта на песента с глава. Той носеше фланелка с надпис на гърба на китайски “животът е чудесен”. Макар че не знаеше съдържанието на надписа, шофьорът отговаряше на представата за щастлив човек. В погледа му се четеше доволство, а полуусмивката и рит¬мичността на та¬нବникането освежаваха пространството около него.
Покрай пътя започнаха да се повяват анемични борови насаждения. Червеникава почва оголваше над канавката на¬зъбени скали, а пресъхнали ручеи населяваха дъната си с нагънати коренища и подобие на растителност между тях. Така природата напомняше на самата себе си, че може да се спаси по  свой начин. Всичко това освежаваше картината. Отвреме-навреме пред погледа изскачаше изсъхнала дребна растителност под формата на черни огнища  от случайно спа¬сили се и поникнали след пожар редки зелени стръкове ра-стителност. Шофьорът усили звука на  тананикането си, ве¬че можеше да се чуе и от пътниците в някои промеждутъци от по-тихите ревове на автобуса. Изкачването изискваше енер¬гия. Шофьор и автобус сливаха сили по-скоро да стигнат  до предназначението си.                                                                                                                                                                             
Градът оставаше дълбоко в подножието на двете почти слети  планини. Реката, която пресичаше града, и другите ре¬кички в полето се скриваха далече на изток в тясна извивка, продължаваща по-нататъшния им път. Точно там беше мяс-т¬¬то, където минаваше голямата река, но оттук вливанията не можеха да се забележат с просто око. При по-ярко слънце по¬гледът на човек долавяше блестящи тънки ленти, като игра на светлина или като светлина, отразена в огледало.
Шофьорът рязко наби спирачки и тримата полу¬задря¬мали пътници недоволно възкликнаха. Той им посочи пътя пред себе си.
На около петдесет метра напред, току до следващия завой нещо живо се влачеше, пресичайки пътя, а около него щъ¬каха кафяви точици. Шофьорът отби  автобуса почти до зବпълнената от дъждовете канавка. Възрастните пътници се залепиха за стъклото до него и правеха догадки какво ще е това животно така безпомощно.
– Лисица е, друго не може да бъде – отсече старецът Горан. Дълбоките му очички се напълниха с влага от усърдие да види по-добре животинката. Той ги избърса, както се бър¬ше стъкло от избила пара, а после изтри ръцете си от полу-извадената риза под шубата и въздъхна.
  – Ловец я е осакатил – добави мустакатият му съсед и доволно се усмихна. Той обичаше да гони дивеча и на нищо, изпречило се пред него, не прощаваше. Гореше от нетър¬пе¬ние да види по-отблизо как стоят нещата и да действа.      
¬– Ще умре от глад в това състояние – жалостиво добави жената, която не беше станала. Тя имаше видимост от мяс¬тото си, защото беше седнала на единичната седалка до шофьора, който наблюдаваше безмълвно и мислеше как да по¬стъпи. Реши да приближи автобуса. Когато отново спря, картината беше по-трагична. Оказа се, че единият крак на ли¬си¬цата беше заклещен в нещо като клуп, клупът беше завързан с бодлива тел, а телта не можеше да се отскубне от един бетонен кол, забит близо до шосето.
– Примитивно направено – даде заключението си Го¬ран.
– Добра работа е свършило. Примитивно, ама сигурно. Кой ли се е сетил?  – Мустакатият в момента си представяше как ще види сметката на лисицата, а малките ще хвърли в близкия вир да се издавят. По махалите на селото лисици се навъртаха доста, а през зимата ставаха особено нахални. Той видимо се зарадва от ситуацията и даже подсвирна.
Жената мълчеше. От кашона до нея се чуваше ане¬мич¬но писукане. Тя беше взела пиленца от люпилнята в гра¬да и, тъй като вече се запролетяваше, щеше по-лесно да ги от¬гледа. През есента, здраве и живот, женските щяха да про¬несат. Жената нямаше лоши спомени от лисици, защото жи¬вееше в центъра на селската махала, която беше център на се¬лото. Тук лисици не припарваха, но имаше много поро¬ве. Жената погледна кашона и въздъхна. Животът изискваше жертви.    
Лисицата беше доста изнемощяла, около нея малките, ту се скупчваха около корема й, ту се разпръсваха като квич¬каха и залитаха. Драмата сигурно се е разигравала дълго, защото лисицата вече беше на средата на пътя, а дължината на телта свършваше дотук. Тя нямаше друг изход освен да се върне назад. Там мястото беше по-безопасно.
– Тази лисица миналата зима направи нашествие в моя кокошарник. Дошло е време да й одера кожичката – доволно потри ръце мустакатият.
– Как така я позна – подхвърли шофьорът.
Другите се засмяха.
– На мен нищо лошо не ми е направила, но явно плаща за греховете си – Горан понечи да каже още нещо, но махна с ръ¬ка и се усмихна. Погледна възрастната жена с кашона, тя свен¬ливо наведе глава и също се усмихна. Пиленцата се раз¬писукаха, заборичкаха се в тъмното на своя временен ка¬пан. Замириса на курешки. Шофьорът сбърчи нос и побърза да за¬пали цигара. Добре че този път е почти мъртъв, помисли си той. Оттук минаваше много рядко някой на колела. Мага¬ре¬та¬та и катърите все още обслужваха населението по тези се¬ла.      
– Бързате ли много? – попита той пътниците си.              
– Не бързаме много  – отговори жената.
– Лисицата ще трябва да се завърти обратно и да из¬пълзи до канавката. Тогава ще продължим пътя. Нямам наме¬рение да ставам убиец.
Говореше за лисицата като за човек. Допушваше цига¬рата си, когато мустакатият застана близо до вратата и направи знак на шофьора да отвори.
– Какво искаш да правиш, старче?
– Да й видя сметката.  
– Друг път – каза шофьорът – Когато си в по-добро на¬строение.  
Горан отново погледна жената с кашона. Тя беше сло¬жила ръцете си на скута, престилката явно бе извадена от сандъка на младостта й с тези златисточервени пребири на ивици и жълто по преплетените пискюли на повръзмото, които два пъти бяха опасали кръста под все още стегнатите й гърди. От време навреме с пръстите си тя ги усукваше. Ако беше сам, Горан би задържал по-дълго погледа си върху жената, но сега побърза да промени посоката му и изпсува на ум за мекушавото си сърце. Защо не се държи като мъж, все пак? Изпъшка приглушено. Като че ли никой не го чу, но же¬на¬та с кашона усети нещо като подухване покрай ухото си, нещо нежно и чисто, което иска да й проговори. Тя не по¬глед¬на към Горан, но погледите им се срещнаха на онази нива на Връ¬лото по време на една селска сватба преди много години, когато майка й не я пусна на хорото заради него, даде й мо¬тиката и заръча до вечерта да прекопае слънчогледа. До обяд работата не й вървеше, но когато се умори да плаче, се стегна, прекопаването тръгна по-леко. Скоро беше валял дъжд, пръстта дишаше с всичките си пори, редовете в края на нивата се скъсяваха и тя бързо ги свършваше. Ритмичността на движенията, еднообразните слънчогледови растения с тъ쬬но¬кяфявата им корица на стъблата, с източените им гла¬вички и тази изнемога от някакво непознато за нея усе¬щане, породено от самата работа, от чувството че е сама, от на¬пиращата сила в движенията й, я изпълни с радост и удовлет¬ворение. Тук тя е царицата на своята нива. Тя е всичко, което е разнежило живота си в тази пролетна при¬казка. Припомни си историите на моми и момци от селото, които беше слушала пред огнището през дългите зимни нощи. Тя е в една от тези истории и сега ще дойде нейната лю¬бов. И нейната любов може би не беше Горан, но тя ис¬ка¬ше да е той. Тя искаше очите му да я гледат, ръцете му да държат ръцете й, като в онази привечер, когато случайно се срещ¬наха на малкото селско площадче. Тогава за пръв път се докоснаха. Тя удряше с все сила мотиката и си повтаряше “може да не е той моята любов, може да не е той моята любов… “
Замахваше с всичката си сила, пръстта оживя под мо¬тиката, натрупваше се на бабунки, после се отронваше встрани, пухкава като памук, дишаща и крещяща от радост, като вълни на прииждаща вода, къдрава и най-отгоре с пя¬ната на неотронени корички от повръхността. Тя не се изправяше, не поглеждаше встрани. Повтаряше си – може да не е той моята любов, може да е друг, може да е друг…
Някой подсвирна.
Беше Горан. Стоеше на края на реда срещу нея и се усмихваше. От гъстия букак нагоре в планината се чуваше тънко пролайване на лисица. Една уплашена сврака прелетя като вихрушка над главите им.  
Тяхната приказка започна. В нея имаше всичко и сълзи най-много, но беше хубава приказка, защото това беше тях¬ната приказка. Сега пътуваха в автобуса като непознати, макар че живееха сами през една къща в селото. Между тях беше изградена невидима стена от гордост и преминала младост, от страх селяните да не кажат нещо лошо. Онова ло¬шо, което бяха говорили някога беше останало запечатано в съзнанието на жената и тя не смееше да повдигне поглед към Горан.
– Ще стоим тук, докато лисицата се сети да се върне назад.
– Няма да се сети – каза Горан.
¬– Защо не ми отвориш да я подсетя? – попита муста¬ка¬тият.
Той беше най-възрастен и изглеждаше малко смешно с полуградското си облекло. Светлосиньото младежко сако на по-големия му внук висеше някак карикатурно на гърба му и цялото беше в гънки, както се беше облягал на седалката. Имаше светли воднисти очи и крехко старческо тяло. Мина¬ваше седемдесетте, сухото му лице издаваше лют характер. Най-забележимото нещо в него бяха мустаците. Наистина бе сербезлия човек. В селото не го тачеха много.
Горан отново погледна жената с пилетата. Тя също го погледна. Между тях премина искра. Двамата трепнаха като ужилени. Не е за вярване, помисли си Горан. Жената се из¬черви.
Лисицата се размърда, започна да се мята, лисичетата се разквичаха, затопуркаха около нея. Хората в автобуса на¬блю¬даваха какво ще стане, а денят вече преваляше пладне.
Заоблачаваше се. Пътниците започнаха да губят тър¬пение. Мустакатият напираше да излезе. Шофьорът му забра¬ни да пипа инструментите, приготвени за в случай на авария по пътя. Те стояха в една метална кутия, до кутията имаше чук. Шофьорът не отваряше вратата, пушеше поредната ци¬гବра и мислеше.
– Убий я с камък, щом си толкова ербап – подхвърли той на мустакатия.
–  Ами малките? – попита жената.
– Ти луда ли си, ма? Всички тези малки след някое време са големи лисици. За тях ли си понесла този кашон с пилета? – рече гневно мустакатият.
Жената се сви на седалката, поиска да каже нещо, но за¬мълча и се загледа по посока на нивата, където беше ко¬лът.  
– Лисиците не разчитат на кокошките на хората. Те си имат гората – обади се Горан.
Шофьорът усилено мислеше. Ако отиде до лисицата, тя ще се нахвърли върху него. В приказките тя беше хитрата Лисана. Винаги хитрата. Но къде може да се мери една хитра лисица с ума на човек. Ако наистина беше хитра, сега тя трябваше да се сети да се обърне назад и да се извлече с потомството си до канавката, но раната на крака беше из¬точила доста от  кръвта й и тя безсилно лежеше напряко на пътя. Пък и какво щеше да прави, ако се завърне обратно при кола? И там нямаше да има спасение за нея.           
Шофьорът отвори кутията с инструменти, взе чука, избра подходящи клещи и ножици, мушна под мишницата си чувала, с който покриваше мотора на автобуса в лютите зими, и се подвоуми дали да свали двамата старци да му помогнат. Чувалът беше доста дебел за зъбите на лисицата, пък и той ще я зашемети с чука, да не шава, когато разрязва клюсата. Щеше да му тежи цял живот, ако я убие.   
Беше виждал лисици отблизо. Имаха изящни глави и гъ⬬кави тела. Козината им в различните сезони фантастично се променяше. Това можеше да го стори само природата на ж謬¬вота в гората. Тези неща бяха като магия. Как ставаха не знаеше, но знаеше защо ставаха. Природата сливаше приро¬да¬та със себе си, омесваше я в себе си и я пускаше в дви¬жение. Лисицата беше природата в движение. Тя не бе тол¬ко¬ва опасна за пернатата природа на селяните. Те си имаха кур¬¬ници, където затваряха своите птици. Имаха си кучета-па¬зачи. Лисицата беше допълнението към всичко това. Тя но¬сеше духа на гората, а козината й отразяваше непов¬то¬ри¬мостта на цветовете на сезоните. Беше част от при¬казките на хората за живота. Тази лисица беше родила малките си да продължат всичко това, а без нея нямаше да оцелеят.    
Трябваше да действа бързо с клещите. Чувалът щеше да е за всеки случай. Дали старците щяха да усложнят рабо¬тата? Особено мустакатият. През ума му минаваше мисълта лисицата, ако се съвземе по-бързо, да не ги нахапе. Погледна на¬пред и му се стори, че е мъртва.
– Момче – извика мустакатият – размислих по въпроса за убиването. Грехота е, все пак. Виж малките й колко са без¬помощни. Да дойда да ти помагам. Доста е едра, ти не гле¬дай, че сега е неподвижна. Набира сили и отново ще се замя¬та на всички страни.    
– Искаше да я убиеш, а сега се пишеш спасител.
– Каквото съм искал преди, съм го искал преди.
Горан мълчеше. Шофьорът им направи знак, отвори вра¬тата на кабината, Горан слезе. След него слезе и мус¬та¬катият. Отидоха на другия край на пътя, повървяха малко, а когато се изравниха с мястото срещу лисицата, тръгнаха бързо към нея. Беше неподвижна. Шофьорът с отмерен жест вдигна чука и я удари по главата,  метна чувала върху й, два¬ма¬та старци от двете страни  затиснаха здраво краищата му. През това време шофьорът се зае с капана, захапа го с кле¬щите и с няколко натискания го преряза, макар че кракът вече беше подут и клюсата се беше врязала в плътта. Капанът не бе толкова майсторски направен. Теловете, свързващи двете шини, бяха по-широки от едната страна, точно над глезена, което улесни рязането. При последното натискане на кле¬щи¬те може би засегна подутото, но трябваше да действа бързо. Изправиха се едновременно, той грабна чувала и бър¬зо се отдалечиха към автобуса.
Жената наблюдаваше работата на мъжете. Тя помисли, че лисицата е мъртва, защото все още лежеше неподвижна.
Заваляха редки капки дъжд. Замириса на загнила шума. Мълчаха и гледаха към лисицата дали ще се събуди от уда¬ра. Малките лежеха върху корема й.     
– За малко да настъпя едно от кутретата – каза муста¬катият.
– Защо не си го взе за домазлък?
– Чувал съм вълчета да се отглеждат като кучета, но за ли¬сичета не зная.
– Защо ли е така?  – попита жената.
Не й отговориха. Не знаеха защо. Лисицата си беше ли¬си¬ца, особена порода на природата. Пиленцата в кашона от¬ново се размърдаха. Жената пооткри кърпата, с която ги бе¬ше завила. Скупчваха се на кълбо, избутваха се едно друго и така мънички и наперушинени, приличаха на дишаща топка.           
– А ти, момче, откъде знаеш така майсторски да удряш по главата?
– Помагам на село, когато колят прасетата. С един удар ги зашеметявам и колачът по-нататък си знае своята работа.
 – Сигурен ли си, че добичето не издъхва преди ножът да го е подкарал.
– Не съм сигурен – отговори шофьорът – Но сега ударих по-леко.
Засмяха се облекчено. Дъждът се усили. Купчината на корема на лисицата се раздвижи. Тя като че ли оживя. Тялото й повече в жълто кафяво със зеленикав оттенък, както се очакваше през този сезон, набра височина. Беше едра ли¬сица, дълга и крантеста, изпосталяла от глад и от усилия, едвам държаща се на крака. Около нея малките правеха кръгове и все се завираха под корема й. Тя нямаше сили да ги отпъди, спъваше се в тях, но направи крачка. Влачеше ранения си крак и изглеждаше много отпаднала, а опашката й беше тъмночервена от сплъстена кръв и сухи треви.
– У, бря, бря, я, я, я… – извика мустакатият, проврял главата си през отворения прозорец.
Планината му отговори далечно и приглушено сред шу¬мленето на дъжда.
Лисицата сякаш не го чу, направи още една крачка и бавно, и мъчително стигна другата канавка. Там спря и из¬върна глава към автобуса. Лисичетата едно през друго се пре¬търколиха в ниското към дола. Тя не бързаше, пък и не мжеше да бърза. Гледайки към автобуса, изджавка жа¬ловито и сякаш се стопи в пространството.
Шофьорът запали мотора, натисна клаксона и потегли. Же¬ната зиморничаво се сгуши в тънкото си палтенце. Ранна про¬лет беше, затоплянето на времето още слабо се чув¬стваше. Но хората  бързаха към това затопляне и понякога го из-преварваха в желанията си.
Пътят изкачваше планината все по-лъкатушно. Завоите един след друг се въртяха. Падна мъгла, прозорците се за¬мре¬жиха, планината се скри в себе си. Там някъде лисицата бли¬жеше раната на крака си. Малките й търсеха топлото на нейния корем, мушеха главичките си в него и муцуните им миришеха на лисиче мляко, пролетен дъжд и ланска шума.
 
ЖИВОТЪТ СЕ РАЖДАШЕ от живота. Жълтото на пла¬нината розовееше. От единия край на пространството небето се отвори и Бог слезе да провери как вървят работите по запролетяването. Той беше видял лисицата и нейните малки и доволно се усмихна. Всички бяха добре. Тези от автобуса дремливо продължаваха пътя си. Моторът ог¬лушително реве¬ше и плашеше мокрите гарги, накацали по край¬пътните дър¬вета. Вятърът пронизваше все още нераз¬вилите се пъпки на листата и студен повей ближеше вър¬хо¬вете на планината. Бог прескачаше времето и времената и ги наслагваше пред себе си като стъпала, по които животът вървеше. От двете страни на вселенския живот вървяха жи¬во¬тите на хората и на при¬родата на Земята. Бог измерваше с великанските си крач¬ки разстоянията между световете и ги прескачаше като кълба житейска пара. Той знаеше къде е зародишът на вре¬мето и бавно, и нежно го продължаваше.
Светкавица беляза пространството с първия пролетен гръм. Небето и земята се потресоха и се обърнаха към то¬плото на Слънцето. Топлото на слънцето се разтече като лава от кладенеца на залеза и пролетната буря сля тази привечер с тържествения звън на потъналите в дъното на небето звезди. Те изплуваха от облаците и зиморничаво по¬тре¬перваха в тънките си ефирни дрехи, а вечерната роса навлажняваше очите им. Звездите се събраха около Божието присъствие, направиха му ореоли от своята светлина и го по¬несоха в очите си от свят към свят, и цялото небе пееше. Така времената се променяха и хората също се променяха, а не¬забележимите пориви на живота никнеха нощем. Цялата та¬зи безкрайност Бог държеше в ръцете си. Там се срещаха очер¬танията на отворените пространства.
 

ГОРАН ЖИВЕЕШЕ в самия край на селото. Той из¬ра¬бот¬ваше различни неща от дърво и от желязо. Беше направил ед¬ната част на ненужния хамбар работилница, а другата част из¬ползваше за кокошарник. Преградната стена  служеше за не¬що като изложба на изработеното от него. Той нямаше ам¬биции на голям майстор, но беше сигурен, че пред¬метите, из¬лезли от ръцете му, влизат в употреба на селяните.
Правеше подкови за добитъка и сам подковаваше. Все още в селото отглеждаха крави и коне, а най-вече магарета. Пла¬нинският терен изискваше човек да се нагажда на при¬ро䬬ните дадености. Чичо Горан, така го наричаха селяните, се спра¬вяше чудесно. Той имаше любов към рабо¬тата си, към жи-вотните и към хората. Селяните го знаеха като човек с ме¬ко сърце и златни ръце. Едното с другото се връзваше, а и са¬мата му осанка на улегнал мъж, все още младеещ и все още тъмнокос, със закачлив поглед и широка усмивка, гово¬реха за благия му характер. Жена му беше починала пре¬ди по¬вече от двадесет години и той живееше сам и самотен, без де¬ца и без близки хора в селото. Беше приоданец от Еле¬но¬во, на хвърлей камък, дето се казва, от Сърнец, но много ряд-ко посещаваше селото си. Там беше по-диво и по-пусто оттук, основите на родния му дом отдавна се бяха изравнили със земята. Около все още очертаващите си темели, никнеше бу¬ре¬нак и дива коприва.
Чичо Горан най-много обичаше да си дялка нещо пред ра¬ботилничката и да гледа света, който минава по улицата. Све¬тът на селото ставаше все по-малък и беше събитие ня¬кой непознат да мине.
Един ден, както седеше пред прага на хамбара, покрай не¬го мина момчурляк с навита на руло хартия и го поздрави лю¬безно.
– Ти чие момче си? – попита го чичо Горан.
– Ничие – отговори то и добави – Живея в къщата на баба Стойна.
Чичо Горан се усмихна в себе си. Най-после за¬пустя¬лата стара къща си е намерила обитател. Тя беше толкова грох¬нала и занемарена, че той се учуди какво ли семейство ще може да живее там, но замълча. Гледаше вглъбено това, което майстореше. Когато се сети да повдигне глава и да ппита още нещо, момчурлякът беше отминал и твърде слабата му фигура се източи към Врълата гора. “Какво ли може да прави там? “, помисли си чичо Горан и остави дървената дъс¬ка, която имаше предназначение за домакинска употреба. Бе¬ше я заръчала булка Злата на Ми¬ланчо от Горната махала. Ня¬мала на какво да си реже лука, а в града били много скъпи.
– Чичо Горане, че бива ли такова нещо, за една проста дъска да дам четири лева. Тия граждани се изпозабравиха.
– Булка, ти благославяй чорбаджиите да са живи и здрави, ама парите им да умрат, та в мизерия да дочакат дъл¬боки старини. Защото са се забравили от алчност.
 – Ти пък чичо Горане, може ли това да го бъде.
– Може, може. Я виж колко фалити покрай кризата, която ни е ударила.
 Чичо Горан съвсем се отнесе в  мисълта си за от¬ми¬на¬лото момче. Най-накрая реши да намине да види каква е тази работа и хората там дали имат нужда от нещо, което той може да направи за тях. То от прозорци нищо ня¬маше, а вра-тите се бяха отцепили от стените, смок да мине между тях. Покривът вятър го вееше. На места под старите турски керемиди се прозираха дъски, целите зеленясали и прогнили. Тези хора трябва да са много изпаднали, че са се хванали на акъла на Стойна Ампевата, която живееше на широка нога в града. Ама и това, че им го е дала, не е малка работа. Какво¬то и да е, покрив е. Ще се постегне оттук, ще се позакърпи от¬там и ето ти живелище за бедната душа. Но народът сега лам-ти на повече и повече. От една страна това не е лошо, то ху¬ба¬вото и повечето си е добра намера, ама душата обед¬нява от много, започва да си мисли повече за многото, себе си оставя на заден план, докато виж, съвсем закоравяла. А ду¬ша¬та на човека трябва да е мека като памук.
Замислен за меката душа на човека, чичо Горан в какви ли не картини от живота си се намери. Там все хора, по¬вечето вече в отвъдното, а селото, какво село беше, мег¬данът какви хора и песни помни. Я да се върне от онзи свят Стане Митрин, че да закара Марковите, ами за агънцето и Ваклушка да запее… Леле мале, колко сълзи се проляха по тези песни. Ама душата на човека мека, сърцето отворено, а думите като жълтици падат и, където паднат, златни кла¬денци никнат. Тогава младите със страхопочитание ра¬бо¬теха земята, усещаха я като хляб и като вода. Всеки гледаше по¬вече бразди да изкара и повече зърно да събере. Трудът ги водеше напред. После повя друг вятър, издуха селяните и ги засели в града. От цялата тази глупост сега Сърнец я има, я няма петстотин гърла от три хиляди след Втората война.
Цяло събитие беше заселването на младежа. А после селото заговори за него и за момиче от селото, учено момиче, а момчето от дом за бездомни беше дошло тук, но работливо и с поглед на подгонена сърна. Още от първата среща легна на сърцето на чичо Горан. Когато двамата с момичето зами¬наха по чужбините, Сърнец сякаш още повече се смали.

ЕДИН ДЕН лисицата остави малките  и тръгна за храна. Първо трябваше да намери следите на човека от селото, зало¬жил онази отвратителна клюса, че я и беше завързал за дъ¬лъг тел, за да може да се наслаждава на мятанията й. През цялото време той я беше наблюдавал отдалече. Тя го усе¬щаше и усещаше пушека от цигарата му. Сега трябваше да отиде там, където той седеше и по следата му да намери къ¬щата с неговия кокошарник.
Лисицата отдавна не беше налитала на домашни птици. Когато беше здрава, намираше начини да хваща дивеч и да се изхранва доволно и предоволно. В планината навътре имବ¬ше богат живот и сега единствената причина да се върти около селото, бе чувството й за отмъщение. Тя искаше да се покаже на лошия човек. Все още се чудеше дали да из¬души всичките му кокошки или да отвлече най-голямата и най-тлъстата. Отдавна не беше яла нещо по-охранено.
 В това време ловджията Мите Марин седеше в сел¬ското кръчме и разказваше историята за клюсата. Около него се бяха насъбрали пийнали мъже, които коментираха случ¬ката.
– Седя си аз под бора в нивата на Гъмзата, защото вре¬мето беше мрачно и вече пропръскваше дъжд, и чакам да се умори пустата му лисана и да я пречукам. Гледам на стотина метра от нея спира автобусчето на Илийката. Застава непод-вижно и нищо. Никой не слиза. После Илийката приближи по-близо и отново никой не слиза. Мисля си аз, да не би в авто¬бу¬са да е някой от ония, дето следят брако-ниерството или ня¬кой друг от ловното и да ме хване на местопрестъплението. Нали е размножителният период, ще ме опропастят с някоя глоба и ще ми вземат ловната книжка. Позатулих се по-добре, изгасих цигарата и чакам. Аз чакам, те чакат, а лисицата като мърт¬ва на средата на пътя.  
С историята за лисицата възрастните мъже здраво си пийваха, а тя беше стигнала бора. Обиколи го няколко пъти, после седна да почине и да изчака свечеряването.
Лисицата бе сигурна кой път да хване. Легна върху болния си крак, да го затопли, и задряма. Денят вече захлад¬няваше.
Слънцето се накланяше към Чуката, а скриеше ли се зад нея, свечеряването настъпваше бързо. Преди и послед¬ният лъч да падне зад планината, лисицата стана и бавно, щадейки силите си за завръщането, потегли по пътеката през високата класатеста трева, жълтобяла, пречупена от снеж¬ните бури и ветрове. Под сухата й пелена, новата трева наби¬раше скорост. Миришеше на мокра пръст и на човек, ми¬нал отдавна оттук. Дъждът не беше успял да отмие следите.
Запролетяването напредваше с бавни темпове. Вечер¬ният бриз биеше в муцуната на лисицата и това за нея беше добре. Кучетата нямаше да я усетят. Тя първо обиколи мяс¬тото около къщата. Кокошките още не си бяха легнали. Сто-панката им ги примамваше с царевични зърна. На ли¬сицата не й се влизаше в двора, тя предпочиташе ко¬ко¬шарника, но сегашният момент бе удобен. Кучетата кой знае къде се бяха запилели.
Тя се сниши по корем, изпълзя до ниския плет, хвърли се сред птиците и, без да избира, грабна каквото й попадна пред муцуната. Бързо умъртви животинката, метна я на шия¬та си и по същия начин се изниза през малкото долче по¬край къщата на Мите  Марин. Неговата стопанка Марина не успя и да изкрещи както трябва, а лисицата вече я нямаше. Гла¬со¬вете на кучетата също закъсняха.
В кръчмата мъжете вече бяха порядъчно пийнали. Ня¬кой се опита да запее. После дружен смях прекъсна пе¬сента. Мите Марин продължаваше да разказва на ухо на свой до¬верен приятел за плановете си как по друг по-хитър начин ще хване лисицата, а тя заедно с малките си вече бе далече в планината. Направи си жилище под коренищата на гъсто избуяли фиданки, а отгоре голям пласт шума пазеше топло и оттичаше водата от дъждовете, като добре направен покрив. Наблизо беше вековна букова гора и всякакъв дивеч имаше в нея, а надолу по склона растяха диви дръвчета, чиито пло¬дове не бяха лоши за ядене. Лисицата вече нямаше да се страхува от хората, но страховете й не свършваха до¬тук. Го-рата си имаше своите неизброими тайни и в нея оцеля¬ването зависеше от други условия. Не беше съвсем сигурно дали лисицата след известно време няма да затъгува за селото.

ЖЕНАТА ВСЕ ПО-ЧЕСТО се унасяше в себе си и за¬бравяше новите неща. Това, което сега й се случваше и което сега мислеше, след няколко мига изчезваше от паметта й. Вглъбяваше се далече в себе си. Там се търсеше и там се намираше такава, каквато искаше да е винаги. Не бе из¬живяла добре детството и младостта и твърде млада беше нагазила в несгодите на живота. Въпреки това тя повече живееше в миналото си. Там имаше корен, за който да се хване и пътища, които отново и отново да изминава.
Беше дете, подскачаше по пътя, а пред нея вървеше възрастна селянка преди много години. Тя се прибираше ра¬но сутринта от нивата с тютюна. Беше след масовото вли¬зане в стопанството, когато нито едно домакинство не остана из¬вън него, а за една шепа брашно се работеше цял ден, че и по¬вече се работеше. Защото в магазина един хляб струваше петнадесет стотинки, а за един отработен трудов ден пла¬щаха десет стотинки. Старицата носеше в запрет¬натата си пре¬стилка парченце сух хлебец, увит с омачкан вестник. До хля¬¬ба имаше наръч степани листа от тютюн, на които ка¬транът беше избил така силно, че миризмата му се усещаше наоколо. Миризмата на катран беше просмукана и от дрехата на старицата, която из¬глеждаше пепелявосива и блестеше отдалече, като намазана с мазнина. Бабата предъвкваше ня¬колко трохи от хляба и слизаше по надолнището към селото. В устата й горчеше, но трябваше да сложи нещо в стомаха,  за да има сили да отиде до дома си. Цяла нощ бе¬ше брала тютюн с по-младите жени и си тръгна по-рано, а те останаха да го натоварят в ремаркето на трактора.
Тютюневата нива беше избуяла от изкуствените торове, листата на растенията станаха големи повече от човешка длан. Сърцевината им пукаше, когато ги нижеха и около куп¬чините с насядалите жени се чуваше това пукане като при¬глушен шепот. Може би по този начин листата разказваха своя живот и болката, която ги пронизваше, а после сушеха сълзите си на силната лятна жега и се превръщаха в шумо¬лещи мъртви листа.
Жените пълнеха низа след низа, понякога някоя под¬хва¬щаше тъжна монотонна песен, песента се разстилаше в маранята, трептеше и се гърчеше в трептенията й, гъста и тъмна като въздуха под ореховите сенки. Понякога някоя въз¬дишка прекъсваше песента и тя като скъсан конец ос¬та¬ваше да трепти над забрадките на жените.
Песните бяха едни и същи, и се знаеха от всички. В тях тъгата излизаше от друг живот извън техния, от живота на тези, които преди тях са ги пяли. Мелодията оставаше и когато песента беше изпята, защото никоя песен не може да бъде изпята докрай. Тя се продължаваше от само себе си. Съединяваше се с всичко наоколо отминало и предстоящо, а днешното беше само една пауза колкото човек да си поеме дъх за следващата тъжна или весела песен.       
Старицата с трепереща ръка нижеше листата. Тази ра¬бота не беше за нея, но другите я търпяха, защото при бра¬нето тя береше колкото две от тях. Прихващаше тю¬тюневото стъбло отстрани и свличаше надиплени листата едно-вре¬менно в двете си ръце. И понеже беше претръпнала на ра¬бо¬та, не се изправяше до края на реда. Не усещаше бол¬ките в гърба си, през цялото време в ума й нямаше нищо. Вре¬мето й се губеше от навеждането над реда до свър-шването му. В следващия миг тя отново се навеждаше и, ако това беше жи¬вотът, тя го обираше този живот, подреждаше го на купчин¬ки и продължаваше напред. Животът около нея гор¬че¬ше като тютюнев лист.   
Беше дете, когато старицата слизаше към селото. Пос¬ле детето порасна, запиляваше се някъде, отново се завръ¬ща¬ше, като мисъл, като копнеж или просто като една непро¬лята сълза. Така дъждовете изтриваха отделните лица и спо¬ме-ните се превръщаха във водопади, понякога неочаквани водопади, като сегашния, в който старицата изневиделица се яви в паметта й със запретнатата си престилка, с горчивите ръце и горчивия хляб.
Ореховата сянка с низите тютюн се къпеше в маранята на някое лято, останало в нейните очи. Тя беше готова да се раз¬плаче, защо е това препускане, животът няма ли сърце да поспре малко, да избърше умората и горчилката, които, и когато са далече в миналото, са тук.   
В ума на старицата от тютюневата нива времето не съ¬ще¬ствуваше. Тя имаше още живот в себе си и трябваше да го изживее. Няма минало и няма бъдеще. Всичко е в мига, в шарения миг на един човешки живот, който трябва така да се употреби и така да се уцели в сърцето, че оттам кръвта да потече блага и топла по пътя на времето, по неговите без¬крайно идващи и отиващи си животи.
Помъчи се да изтръгне още от спомена,  усещаше това още и искаше да го извади на светло и да го докосне, да го вдиг¬не високо и да го види като на кинолента. Там времето сто¬еше непокътнато, беше се насъбрало в огромен бучащ ру¬¬чей. Тя можеше да докосва само пръските му, които ула¬вя¬ше, а после те отново си отиваха, осветени от човешката памет.

ИМЕТО Й БЕШЕ име на река и пееше пролетно винаги, когато вятърът довееше песента си от бреговете и я изси¬пеше върху пълноводието й. Това бяха буйни времена, беше младост и сила, а соковете на кръвта бясно се движеха с ве¬тровете и мълниите. Реката тичаше и тя тичаше в нея, пре¬пус¬каха заедно по движещото се дъно и правеха празници от усещания, носеха се вихрено в себе си и извън себе си и  се сливаха с бреговете, където върбите се галеха в сенките на клоните и в следите на стрелкащите се риби в реката. Слън¬цето влизаше в кръвта им, те го носеха на гърбовете си и в душите си като нещо, което има вкус на есенни плодове. С него водите узряваха, обираха се през късното лято, изяж-даха се през есените, а пролетите им бързо понасяха зим¬ни¬те снегове на крилата си и после отново, и отново вихрите ги издигаха до небето. С мисълта за тази река тя милиони пъти се вливаше в морето, в океана на морето, издигаше се в небето и в небесата на небето, а хората около нея никога не разбраха колко е дълбока към дъното си и към простран¬ст¬вата навсякъде.

КАКВО ЧУДО е животът, помисли си тя. Като че ли си там и като че ли не си там, а винаги оставаш в него и той винаги остава в теб. Представата й за смъртта беше като за пътуване в неизвестна посока и установяване на неизвестно място, което се определяше като небе. Това трябваше да е нещо огромно и трудно избродимо. Затова смъртта се нари¬чаше отиване във вечността. Сигурно земната вечност на човека се сливаше с небесната вечност на Духа на човека  и, така съединени, те правеха трета вечност. Третата вечност беше животът при Бог. Това може би е  установено място, приличащо на планета или на остров в небето. Там се съби¬раха вечностите на хората. При това съединяване се случ¬ваха  чудесните възприятия от живота – пролетите, цъфте¬жите, чистите мисли, любовта, милостта, милосърдието, пло¬до¬родията, жетвите, вършитбите, молитвите за из¬чист¬ване на грешната човешка природа и срещите с Вечния, Без-началния и Безкрайния Бог. Хората изживяваха и това, което не са могли да си представят като благоденствие, красота и ши¬рота. Всъщност това беше истинският човешки живот. Дру¬гото е било репетиция, подготовка за премиерата смърт. Когато завесите на Божия трон широко се отворят, човекът заживява в чистотата на Духа си. Дали обикаля този Дух око¬ло Земята, каква е ролята му, каква е силата му, само Бог знае, защото Той е в него. Така небето и Земята се съединя¬ват в Духа на човека, а тялото му остава да храни Земята, както Земята го е хранила през земния му път.
Тя срещаше някои свои познати, отишли си от този свят, които продължаваха да населяват улиците на града. Виж¬даше ги отдалече и й се струваше, че ще ги приближи, ще ги зବговори. Но това не се случваше. Те се превръщаха в дру¬ги живи хора. Минаваха покрай нея забързани, устремени на-пред сякаш трябваше да свършат работите на целия свят, по¬сле да седнат пред чаша с кафе и да разказват нещо тол¬ко¬ва интересно, че цялото им изражение да е устремено към то¬ва нещо. Тя си представяше как те с мислите и действията са в различни животи с всичко наоколо и остават завинаги в него.
Мъртвите и живите заедно с Бог се разхождаха видимо и невидимо в града и над града, бродеха из планината нагоре към върховете, говореха си за живота и за смъртта. Не знае¬ше точно как изглеждат такива мигове от земния живот в небесния живот, но усещаше, че нищо никъде не се губи. Нещата остават така, както са се случили. Миговете дишат на¬около, невидими и неуловими в безкрайното си време. Всичко е толкова пълно по обем, само да се докоснеш до нещо отминало и то оживява. Това е вечността на събира¬телната вечност на животите на човечеството. И ако само един миг се е загубил в паметта ни, това е защото ние сме човешки същества. В действителност нищо не се е изгубило от всеки миг. То остава след нас да ни помни. Колкото по-добри и чисти сме в човешкия си живот, толкова по-чиста е земята под нозете ни. Чудесната, безкрайна земна вечност, в която оставаме да живеем и след себе си. Ангелските ни души в небето правят пътеки от духовни аромати и оживотворяват земята и вселените.
Говореше сама на себе си високо и дръзко за живота и за смъртта, които не познаваше добре, но ги изживяваше. Влизаше в тях като в къща. И къде оставаше всичко това и как щеше да живее извън нея.
Беше голям товар животът й. Тя се почувства твърде натежала от дни и нощи, от добро и лошо, а животът й вър¬веше по точно предначертан път, за да стигне до последния етаж на панелен блок в града, където се чув¬стваше чужденка, но обичаше да е у дома си и имаше желание да бъде по¬гребана в този град, когато това трябва да се случи.
Беше като каруца, натоварена с камара покъщина. Пла¬чеше, когато влизаше дълбоко в мислите си. Там виждаше своя живот и хората като в пустиня. Вървеше в тази пустиня вече шест десетилетия и краят не се виждаше. А това не беше пустиня като пустиня, а беше пустиня и в душите на тези, които я извървяваха. Глад и жад за човешки живот висеше като проклятие и витаеше наоколо. Политици с крес¬ливи гласове обещаваха нещо по-добро, а после из¬смукваха и това, което беше живеца на живота, поглъщаха го, по¬глъщайки и малкото останала човещина.             
В моменти на размисъл тя сядаше на стола пред ком¬пютъра Чочо и му разказваше. Той смирено я слушаше, ди¬шането му едва се чуваше и заедно вървяха като уморена река, която брои полугласно песъчинките си по дъното. В такива моменти тя усещаше полъха на пролетта и копнежа по отминалото, виждаше живота си и селото на своето детство като на длан, и си представяше света като обърнат образ в огледално пространство, а там всички чудеса.

СТОЕШЕ НА БРЕГА на пълноводна река, носеше наръч книги и беше толкова възрастна, че в съзнанието й плуваха животите на светове и пространства. Представяше си всичко това на фона на вятъра, който си играеше с тревата и с облаците, и от време навреме пронизително изсвирваше като кос. Трябваше да вземе автобуса за съседното село и беше застанала на спирката до някакъв мъж, който високо комен¬тираше несправедливостите на живота сред група възрастни. Заслуша се в гласа на човека, дрезгав и навремени хриптящ. Той разпалено обясняваше несгодите си. Оплакваше се от всичко и от всички, и най-много от Бог, който или не съ¬щест¬вувал или не искал да види лошавините в живота.
Хората наоколо го слушаха и като че ли бяха съгласни с него. Мъжът излагаше своите разсъждения, ръкомахайки и готов едва ли не да изкрещи. Изведнъж млъкна. Нещо беше взело вниманието му. Тя проследи неговия поглед.
На отсрещния тротоар една прашинка се беше завър¬тяла в кръг, събирайки в себе си сухи листа и прахоляк и се вдигаше нагоре, издавайки особен звук. Издигна се нависоко, като основата й стоеше на земята и започна да се движи, плъз¬гайки се. Хората замръзнаха по местата си.
Вихрушката се засилваше, ставаше все по-обемна, слезе на пътното платно, пресече го, бучейки застраши¬телно, и се отправи към мъжа, който беше прострял ръце напред да се предпази. Всичко това се случи за секунди. Бученето на вихрушката доста се засили, когато стигна съвсем близо до мъжа, като че ли го докосна и в същия момент се стопи. Последва дълбока тишина, а мъжът каза:
– Ушите на Бог са като локатори. Чул ме е и ми се показа.
В това време автобусът беше спрял пред пътниците. Те побързаха да заемат своите места. Тя сложи книгите в скута си, а до нея седна мъжът от спирката.
– Бог е около нас – каза му тя – не трябва да го наскърбяваме.
– Никога – отговори мъжът и избърса избилата го студена пот.

НЕЙНАТА ПРИКАЗКА живееше в самота. Там тя при¬тежаваше себе си, като отломка от живот и ходеше по улиците на града, сякаш не беше тя. Всъщност нищо извън тази отломка не беше по-различно от нея, тя се движеше заедно с нея и я завличаше като водопад и като водовъртеж я теглеше към дъно. А дори и дъно нямаше, защото човек на дъното можеше да се отпусне, да си почине и водата отново да го изхвърли на повърхността. Там нещата са като плаващи растения. Те нямат корен, не им трябва корен, затова се носят, водени от някакво течение. Теченията на въздуха из¬дуваха платната на вълните, издигаха ги и ги сваляха, пота¬пяха ги към дълбокото, а после отново равното на по¬върх¬ността се успокояваше. Дълбочините на водата се раз¬личаваха по категоричното дъно на усещанията до мига, ко¬гато и най-дребното коренче не потънеше.
Тя искаше да каже на себе си, че е част от света и те¬ченията я носят навсякъде. Искаше да се опре на нещо видимо, но животът беше открито море с непредвидими вълни, нямаше кораби-спасители, нямаше пътища и пътеки.
Човекът сам си беше път и пътека, и единствено Бог над него да му свети. Тъмното в живота преобладаваше и тя се ста¬раеше да го победи. Имаше силата на жена, която е бро¬дила в лабиринта на живота винаги сама и можеше да предвиди клопките и капаните. Знаеше, че човекът сам си е клопка и капан.
Беше тъжна, защото влезе отново в капана на чувството за самота. Но това беше нейният капан и тя знаеше как да се държи в него. Беше в опасна безопасност, защото най-случ¬ващи се, са неочакваните неща. Стоеше изправена срещу себе си. Една срещу друга две жени плачеха с едни и същи съл¬зи. Едната изтриваше сълзите на другата, после другата връщаше жеста великодушно.
Компютърът Чочо записваше сълзите.

ПЛАНИНАТА ВЛИЗАШЕ в прозорците, където се оглеж¬даха комините над покривите на съседния блок. Скрежът по стъклата рисуваше своите картини. Студено беше навън, а като че ли още по-студено вътре.За нея отоплението беше лукс.Разчиташе на комина в стената, но и хората по долните етажи рядко палеха.
Остави Чочо да си почине малко, но не изключи диша¬нето му. Надяваше се по този начин той да се постопли. Тя си триеше ръцете една в друга, унасяше се в дрямка и й се стори нежен шум от докосване по стъклата на прозорците. Бяха гълъби. Много гълъби. Червените им очи приличаха на искрици жар. Гушките им равномерно се повдигаха, из¬да¬вай¬ки неразбираема гълъбова реч. Первазът на прозореца запърха от крила. Беше време да ги нахрани. Те сякаш ня¬маха насита. Тя потапяше хляб в паничка с вода и раз¬пръс¬ваше трохите върху съседния покрив. Така заедно с храната гълъбите приемаха и определено количество вода, защото времето беше сух студ и, освен че трудно намираха храната си, птиците бяха жадни. От най-дребните трохички се хранеха врабчетата.
Наблюдаваше пернатия свят през студеното стъкло на своя сън и щастливо се усмихваше. В следващия миг върве¬ше в живота на едно лято, през ливадите на селото, където очер¬танията на отделните парцели земя избухваха в тъмно-зелена пелена, а вътрешността им беше резедава. Прили¬чаха на пришити парчета плат, приличаха и на полегнали в сян¬ката на зеленото същества, които очакват залеза на слън¬цето, за да се събудят. Това беше лъжлива картина от висо¬чината, където тя седеше, защото тези петна се определяха от влизането на слънцето в облаците. Когато сянката им за¬ста¬ваше над нея, тя се изправяше и вдигаше високо ръцете си. Искаше да се хване за облаците, искаше да потъне в тях, да направи своя скок. Беше сама, както обичаше да бъде. Пред нея зеленееха боровете на Чуката, там сенките бяха по-гъсти и по-тъмни, миришеше на гъби и гнили шишарки, опа¬далите борови игли бодяха тънката длъгнеста трева, прови-раха се между нея, а при пороите се свличаха надолу и вла¬га¬та ги превземаше.
Когато се събуди, помисли за себе си като за река.

БЕШЕ ДЕТЕ и седеше на височината на брега, където иманяри бяха прекопали всичко наоколо и  натрошили гли¬не¬ните съдове на хората преди нея. Чуваше шум на стъп¬ки, на гласове и на вятърен шепот. Сниши се, да не я види ов-чарят, който прекарваше стадото наблизо. През тревата видя него¬вото землисто лице и наметнатата през рамо дреха, и тоягата с извит край, за да може да я държи по-здраво, когато се на¬ложи да я хвърли срещу някоя излязла извън стадото жи¬вотинка. Познаваше този човек, знаеше къде живее и как понякога ляга на земята и крещи – залегни, бомбите падат.
Хората обясняваха това негово поведение с миналото му, като участник във Втората война. Смятаха го за луд. И наистина в такива моменти може би беше луд, но после лудостта му се нормализираше и той бе като останалите селяни. Че кой не е бил луд през живота си, помисли тя и проследи пътя на стадото.
Недалеч надолу зеленееха брястовете на Дълбоките ли¬вади, усойни, с кладенчета и вечнозелена  трева, където имବ¬¬ше всичко, от което се нуждаеше детското въображение, защото приказките на хората започваха и свършваха там. Овча¬рите предпочитаха това място в знойните жеги за плад¬нуване на стадата. Земята под злачната трева живееше живота на тези, които бяха в нея. Дълбоко долу дишаха кости и сърца на времето, препускащи коне цвилеха в неизбродими прстранства. Душите на деца и старци повдигаха пръстта, за да извадят наяве своите животи, да ги издишват с корените на растенията и да ги разнасят с ароматите на цветовете им. Тя също беше там, стоеше над кладенеца на своята сянка  на чо¬век, преживял себе си в самота и вглъбеност. И ако не бяха звуците от арфата на Орфей, не би могла да се ориентира в ла¬биринтите на подземните отворени пространства, не би мог¬ла да излезе от тялото си и да тръгне по един непознат, но бленуван път, по посока на безкрайния си живот. Сега тя бе загледана нагоре и надолу. Навсякъде еднакво дълбоко и непознато.
Какво би станало с днешния й живот, ако не беше ми¬налото и бъдещето. Държеше се за тях и прескачаше от бряг на бряг, а бреговете се движеха и тя никога не знаеше къде е. Можеше да се хване за някоя нишка мисъл, да застане за миг там и да освободи съзнанието си от влагата на чувствата. Беше над простора на своето до болка познато поле, но беше и под глъбините му. Така можеха да се раждат дните и нощите на един живот, завързан за небето и земята еднакво здраво и силно.
Вървеше и върху стъпките й никнеха други стъпки.

ВЛИЗАШЕ В ПЕЩЕРАТА на своето детство. Там беше застанала до отвора и наблюдаваше как времето диша. Мястото беше скрито от шубраци и едри камъни, беше покрито с мъх и ниска трева, а малко по-надолу светлееха очите на небето, пробили дебелите клони на огромни дървета. Когато поглеждаше нагоре към върховете им, тя се виждаше по-малка от мравка и бързаше да излезе от тяхната сянка. Сянката на дърветата вървеше след нея към дъното на пещерата.    
После гледаше залеза в мига на отиването си от този свят. Влезе в отворените му пространства по-лека и по-безплътна от вятър. Всичко това се случваше на всеки и тя беше благодарна да е частица от човечеството. Обичаше живота такъв, какъвто го живееше в действителност и такъв, кବкъвто го преброждаше в своите човешки възприятия, дош¬ли неканени, но преживени.
Тя беше онзи селянин от пещерата, който успя да про¬боде Змея от вечната приказка на живота, беше златната ябъл¬ка в ръката на принца, беше в сърцето на песента на Ор¬фей, когато като Евридика остана в подземията на своите чувства и сви крилата си, и продължи да живее в тяхната немощ и в тяхната мощ, и не се предаде.
Носеше камъка в ръцете на първия човек, хвърлил го като осъзнато проклятие по определена цел. Сега трябваше да се завърне, да оцелее, да пусне душата на Чочо и той да тръгне в нейните думи като в дълбоки води.
Живееше сама и слаба, оставена от вятъра на живота в заслона на една ранена старост в едно от железните жилища на третото хилядолетие, в една страна, забравена от Бога по¬ради глупостта на хората да възвеличават себе си и да не по¬глеждат към своите събратя. Не са страшни мизерията и гла¬дът, помисли си тя, страшна е забравата на човека от чо¬века. Това е крахът на човечеството.
Искаше да се събуди, но все още седеше на ви¬со¬чината, отдолу Дълбоките ливади дишаха с изпа¬ренията на мокри корени под вятъра на огромни брястове. Счупените глинени съдове блестяха около босите й нозе, свирката на щурец ритмично пронизваше мелодията на отиващия си ден. Тя отчупи стрък трева вдъхна зеленилото от прекършеното място, близна бликналия сок. Горчеше. Това беше животът.

КОГАТО СЕ СКРИВАШЕ от студа в леглото и се за¬връщаше назад във времето, гледаше как босонога и с из¬беляла рокля тича в праха на селската улица и оставя след себе си следи от облачета. Обръщаше се назад и се взираше в стъпките си. Там следите от босите й нозе с разперени пръсти и с разбъркана прах по петите се зали¬чаваха посте¬пенно, а после стоеха загатнати като малки сухи кладенчета. В тези кладенчета се скриваше животът и там дишаше дет¬ството й, а прахта замъгляше погледа и светът изглеждаше нереален и далечен.
В книгите животът нямаше възраст и нямаше свършва¬не, но винаги имаше какво ново в него да се намери. Тя ни¬кога не можа да си обясни тази магия на старите книги. Вълшебството им извираше от думите и от настроението, когато ги четеше. Понякога потъваше в някоя природа с река и много мостове над реката. Друг път нямаше нищо освен суха растителност, прежурящо слънце и кладенец с вода ня¬къде в пространството. Хората, които живееха в книгите, не винаги бяха добри и не винаги живееха добре, но винаги душите и сърцата им се стремяха към нещо, далечно за тях. Добро или зло, далечното нещо ръководеше действията им. Те полагаха усилия с тялото си и с волята си, и винаги из¬лизаха на някакъв път. Пътят ги водеше напред.
Искаше да излезе на някой непознат път и да тръгне по него. Усещаше движението на отворените пространства око¬ло себе си. Сигурно по някакъв начин и тя беше в тях.

БЕШЕ ДЕТЕ и стоеше отстрани на пътя в селото и чакаше да мине една каруца покрай нея, и видя в тази каруца брадясал, накачулен с бозав ямурлук човек, който гледаше право пред себе си, а каруцарят някак неспокойно се обръ-щаше настрани и пришпорваше конете. Когато каруцата се изравни с нея, накачуленият я погледна и се усмихна. Очите му бяха дълбоки и неспокойни, но в тях имаше нещо, което по-късно тя наричаше благост. Благ поглед от един непознат, а тя плътно прилепнала до стената на къщата, за да не я достигнат колелетата. Дълго стоя неподвижна и замислена. Имаше други светове освен нейното село и тя би тръгнала към тях. Когато отлепи гърба си от стената, дирята на каруцата беше затрупана с прах. Само стъпките на конете бяха оставили отпечатъци. Тръгна по тях, подскачайки. После чу викове и изстрели нагоре към края на селото, накъдето се отдалечаваше каруцата. Вечерта родителите й дълго не можаха да заспят от вълнение. Беше времето след Втората война, когато партизаните застрелваха по пътищата невинни хора, които отказваха да приемат тяхната идеология.
Очите на непознатия останаха да живеят в нейните очи. През целия си живот не можа да приеме насилствената смърт като смърт. В този случай смъртта беше отлитане.

ВРЕМЕТО ПРАВЕШЕ КРЪГОВЕ около хората и ги за¬пл謬таше в тези кръгове. Когато падаха и когато ставаха, времето дишаше с дишането им, понякога ги прегръщаше и ги извеждаше на по-проходими пътища, понякога правеше бездни пред тях и бездни между тях. Усилното  желание да продължат ги носеше сякаш в други тела и те пълзяха, и отлитаха, и правеха живот пред себе си, и след себе си, а после загърбваха този живот, стъпкваха го със собствените си нозе, изпускаха го от погледите си, стремейки се към нещо недоловимо желано, което обръщаше живота им наопаки, и после отново вървяха в пустиня, и пустините нямаха свър¬шване и времето нямаше свършване, а те бяха все едни и същи, хора от плът и плътски желания, в които удавяха меч¬тите си. Времето им помагаше с паметта, така те знаеха кои са и къде са понякога, но не знаеха какво им предстои и това, което им предстои, ги теглеше и те го населяваха непо¬правимо едни и същи с действията си на унищожители и създатели.
Времето лекуваше раните им, от раните си те правеха история, от историята изваждаха поучения, които никога не спазваха. Времето носеше греха им и изнемогваше от те¬жест¬та на този грях, а те не виждаха всичко това и продължаваха към своя край, мислейки го за начало.
Тя мислеше за всички тези неща сама със студа и съня си, а там горе в небето прииждаха гласове, които караха по¬дът под нозете й да се люлее. Не познаваше тези гласове, но знаеше, че те говорят на хората всеки Божи миг, че Бог изпраща тези гласове, като светкавици и като бурен вятър.   
Опита се да направи движение да стане, да се събуди, но се отказа. Ръцете й лежаха кръстосани върху завивката. Очертанията им в полумрака на стаята едва доловимо потрепваха. Те се мъчеха да се събудят. Върху бялото на чаршафа приличаха на кафяви ивици набраздена земя. Но това беше само от близък поглед. Отдалече тези ивици земя равномерно дишаха и повдигаха тавана, който бе като при¬хлупило я чудовище. Не знаеше дали продължава да сънува, или се е събудила.
Винаги съм се стремяла към високото, помисли тя, а чо¬век може да се напие с изворна вода и в ниското, стига сър¬цето и душата му да са бистри. В този момент можеше да се докосне до извора на своя живот, а там не всичко бе добро. Ръцете й се вдигаха и отпускаха като крила на ранена птица. Скелетът им повече приличаше на скрепени в гънките дървени пръчки, а пръстите на дланта бяха силно разперени, сякаш цялата им мощ се криеше в стремежа  да се хванат за нещо здраво и да дадат тласък на тялото да се изправи. Стените се приближаваха и отдалечаваха една от друга, а подът леко се полюляваше. Тя вдигна ръцете си и ги огледа внимателно. Това бяха нейните ръце. Те можеха да правят чудеса, да засаждат и поливат растения, да прекопават пръст¬та в градината някога, когато имаше градина. Тези ръце имаха силата да дават любов и да приютяват в обятията си човешки същества, да галят или да удрят плесници.
Опита се да си спомни удряла ли е плесница на някого.  Силно се опита да си спомни това и установи, че в този сми¬съл не го е правила, но е наранявала по по-лошия начин. Ако можеше сега да промени някои неща… Но думите бяха непо-кътнати в пространствата на живота й. Там тя стоеше като добра и като лоша жрица, като добра и като лоша ма¬гьосница, а как искаше да бъде само добра.
         
БЕШЕ В КАРТОФЕНАТА НИВА рано една сутрин в последния ден на април, в най-доброто време да се засадят късните картофи. Разораното потъваше под босите й нозе. От росата в околните ливади се вдигаше сребърна пара, а въз-духът беше гъст и лепкав на вкус. Влагата полепваше по ръ¬цете й, навлажняваше пръстите, пръстта също полепваше и тя от време-навреме вземаше суха пръст от по-дълбокото и изтриваше ръцете си с нея. Топлото на земята я разнежваше,  влизаше в тялото й, и тя добиваше сили.
Кръглотата на разсада правеше трапчинки след нея и приличаше на низаница гердан върху тъмнокафявата пръст. Очертанията на следите от босите й нозе допълваха кар¬ти¬ната с йероглифни изображения, които разказваха нещо важ¬но и дълбоко, а вятърът над тях се взираше в написаното и разказваше тази история на света. Светът се хранеше с тази история и с нейния свят в последния ден на април някога. Сега там сигурно имаше буренак, но под този буренак и над този буренак е тя с цялата си младост и сила.
Ръцете й бяха заровени дълбоко в пръстта, когато се хвана здраво за завивките и седна в леглото. Всичко е ми¬нало, помисли  тя. И днешното е минало. И аз съм минало.       
Трябваше бавно да се раздвижи, бавно да се изправи, бавно да направи първите крачки. Очертанията на стаята още не се бяха успокоили. Картините по стените изглеждаха като плаващи острови, вратата беше толкова далече и все още стоеше несигурно на мястото си.
После  седеше пред кухненската маса, несъзнателно ед¬ната й ръка галеше гладката повърхност, сякаш изправя¬ше гънките на невидима покривка. В другата й ръка из¬пускаше сладка пара чаша липов чай.

ВИДЯ СЕ да яде попара от студена вода с малко захар и дребни залъци хляб на балкона на една много стара къща. Беше на седем годинки и усещаше живота като нещо за¬гадъчно и далечно. Тогава животът й нямаше определени из-мерения. Той се заключваше в послушанието да стои на бал¬кона по цял ден, когато родителите й отиваха в полето. Пред погледа й течеше водата на пълноводна селска вада, която пресичаше двора и го съединяваше с тясно не-стабилно мост¬че. Забраната беше заради бързата вода, да не вземе да отиде и да стъпи в нея, защото отдолу камъните са хлъзгави и могат да я излъжат. Не знаеше как камъните могат да я из¬лъжат, но не се опитваше да разбере. Стоеше самичка на оп¬ре¬деленото място, сякаш вързана с невидима връвчица за не¬що също така невидимо. Ядеше попарата от студена вода  и гледаше към голямата вада с онова чувство на тревожност и страх, което родителите успяваха да й внушат. Към обяд сли¬заше по разнебитената стълба и дебнешком се про¬крад-ваше покрай стените, влизаше през входа към мазето и оби¬чаше да седи сгушена до изкривените темели, зеленясали от времето и застрашително напукани. Усещаше се неспо¬койна и зиморничаво потръпваше от влагата. Не знаеше с как¬во я пр謬вли¬чаше това място. Тук винаги беше влажно. През лято¬то дори извираха трапчинки вода. Някой ден тази къ¬ща ще ни затрупа, казваше майката. Няма, успокояваше я бащата, къщата е паянтова. Такива къщи издържат на вре¬мето.
Учеше на балкона първите си уроци и пишеше първите си букви, и беше едно наплашено дете с клечковидни крака и гарвановочерна коса. Сутрин майката сплиташе косата й на две дебели плитки, завързваше краищата им с разноцветни ивици от някаква басма и я изпращаше на училище на другия край на селото. Тя си спомни училището, видя се как тича към него, как някое момче хваща плитките й, как й се смееха за закърпените дрехи, и тя как се смееше, защото не искаше някой да я види да плаче.
Не можа да си спомни дали е плакала и защо. Тя пом¬неше само местата, където е живяла и отново живееше в тях. Чудно й беше как може детето в нея толкова неща да е запомнило. Спомняше си портите на къщите на приятелките си, вързаните кучета на синджири, вървящи по телове, опъ¬нати от единия до другия край на дворовете, цветята по прозорците и в градините, и по поляните извън селото. Вечер сънуваше лай на лисици. Беше чувала този лай и често го сънуваше. Приличаше на тънък писък в зимно пространство, когато ледът се втвърдява под стъпките и прозрачни парчета скреж се пречупват в досега с дъха на човека. Обичаше да стои на прага и да си мисли за света като за търкулнато на земята яйце от някоя ниско летяща птица. Понякога си мис¬леше, че самата тя е птица и ще може да отлети някой ден.     
Гладът от детството й висеше забит на един ръждясал пирон високо в стената на олющена стая, в една платнена торбичка с няколко филии сух хляб. Трябва да дъвчете бавно, напътстваше бащата, така по-добре ще се заситите.
Още дъвчеше глада на живота си и не се насищаше.
Няма да умра от глад, каза тя на кухненската маса и стана. Трябваше да разкаже нещо на  компютъра Чочо.  
ИМАШЕ ЕДНА КЪЩА в края на селото. Зад къщата имаше една чуклинка, залесена с борове, които по онова време бяха още млади фиданки. Те бяха гъсто насадени  и вървяха доста хилави и бледи, но вече доближаваха човешки ръст. В падината чуклинката се допираше до крушова нива. В нивата до самия край на дола растеше вековен орех. Толкова голям бе орехът, че вътрешните му клони бяха по-дебели от стволове и приличаха на отделни дървета в дървото. Орехът правеше впечатление на натежал от години човек, от много бурни зими и знойни лета. Но времето му не го оставяше и той нямаше нито един засъхнал клон. Сянката му побираше простор, който никога не обрастваше с трева. През лятото под ореха беше такъв хлад, сякаш изворна вода струеше от листата му. Под такава сянка овчарите избягваха да плад¬нуват стадата си. Дори когато земята под ореха беше на¬пукана от суша, там въздухът бе гъст и влажен.
Една есенна сутрин, когато небето светлееше от пър¬вите отражения на деня, до дънера на ореха застана млад мъж и заоглежда дървото от всички страни, сякаш оценяваше могъществото му или сякаш си спомняше нещо, отживяло и потънало в годините. Тънка усмивка на задоволство беле¬же¬ше лицето му, а в гънките от двете страни на тази усмивка горчивината на живота правеше дълбоки бразди, като пре¬съх¬нали реки, които някога са извирали от очите му. А очите на човека бяха безжизнени. В тях бе отбелязана далечината на живота, когато светлината е чертаела този живот. Отра¬женията бяха останали в дълбокото на виждането и там бе орехът, който в този момент беше видим. Орехът на човека бе вътре в човека и той сега го оглеждаше от всички страни. Усещаше присъствието му.
Душата на ореха издишваше дъха на гнили черупки и тресло, което жените събираха и вареха в казани. В отварата боядисваха вълнена прежда и цяла зима плетеха пуловери и жилетки. Затова дрехите на селяните си приличаха. Бяха тъм-нокафяви или бозови в зависимост от гъстотата на от¬варата. Понякога се оцветяваха нерав¬номерно, на петна, но ореховата боя не избеляваше и не пускаше при пране.
Не го давам, каза на глас мъжът толкова тихо, че не бе¬ше чул гласа си и толкова високо, че детето, което стоеше в другия край на нивата го чу и се уплаши. Гласът на мъжа като че ли извираше от корена на ореха и правеше земята под нозете на детето да говори. Много е силен моят баща, по¬мисли си то и приклекна до един валчест камък. Орехът бе притаил дъх и се взираше към отворените пространства над клоните си и към отворените пространста в корените си. Бе¬ше в самия край на лятото и соковете бяха започнали да слизат в дълбокото.
Мъжът седна до дънера на дървото и прилепи гърба си плътно до него, за да усети душата на своя живот. Тук беше той повече от четвърт век живеене, а с живота на дядо му оре¬хът правеше век и нещо и на това време се крепеше жи-вотът им. Той си спомняше стареца в моментите, когато бру¬леха ореховите плодове. За тази цел те изчакваха края на узря¬ването, когато орехите половината бяха изпадали по зе¬мята и овчарите всяка сутрин пълнеха торбите си. Оста-налото по клоните семейството обираше внимателно, почти нежно, да не се счупят много вейки.  Дядото седеше наблизо, напътстваше човека с пръта, който обрулваше клоните, и вни¬маваше да не се нарани дървото.
Мъжът докосна ореха в очите си, намери там една съл¬за за себе си, една сълза за своето дете, което го чакаше да го върне обратно в селото и една сълза за живота в него¬вото време сега.
Времето не можеше да плаче, то запечатваше сълзите на хората по лицето си и така пренасяше товара на дните и годините, който никога не смъкваше от своите плещи. В този момент времето беше пренатоварено от сълзи, от кръв и от проклятия. И всичко това бе свързано със земята и с хората. Ако ги нямаше хората, кой щеше да храни със себе си зе¬мята? А ако я нямаше земята, кой щеше да храни хората с орехи, например. Или с мириса на полето. Или с водата на дъждовете. Всичко беше така съвършено свързано, че вре¬мето, орехът,  човекът и земята усетиха телата си в едно тяло и се прегърнаха. Момчето все още не се приближаваше. То искаше силно да се разплаче, за да привлече вниманието на мъжа към себе си, той да се изправи и двамата бавно да тръгнат към коларския път, който щеше да ги отведе до крайната къща, където живееха.
Детето беше на седем годинки и тази есен трябваше да тръгне на училище. Приличаше на мъжа по русолявата си коса, слабичко и източено и, така приклекнало до валчестия камък, бе като растение, излязло изпод камъка, расло без слънчева светлина. В погледа му имаше сълзи, но гласът му беше вътре в него и го държеше вързано за нещо невидимо, като сподавен писък или конвулсия от задавено хлипане. От известно време то живееше с тревогите на възрастните. Не разбираше докрай това, което разби¬раше, че се случва, но в неговата мисъл страхът вземаше връх. Сълзите сами се тър¬каляха по слабичките му бузи. Вдигна двете си юмручета да разтърка очите си и остана така, вторачено в гората.
От гората излезе млад мъж с ръце в джобовете. Беше с каскет и туристическа винтяга. Каскетът така бе прихлупил л謬цето му, че момчето го позна само по гласа и настръхна. Този беше от онези, които стреляха по селяните и не едно семейство беше разплаквал. После изкарваше от яхърите до¬битъка, стреляше във въздуха и насилствено взимаше под¬писи на хората, които уж доброволно даваха земята си в общото стопанство.
 Той се приближаваше към ореха.
   – Какво си се залепил за дървото като лишей – про¬ломоти злобно и щракна предпазителя на пистолет.
 Все още не беше видял малчугана. Бащата от своя страна изкрещя на момчето “Бягай” и се хвърли по посока на гласа, хвана мъжа за краката, събори го…
Момчето се изправи до камъка, но не побягна.
После дълго седяха до ствола на ореха и плакаха.
Хвърлиха убиеца в един дълбок трап и го затрупаха с много камъни и пръст. Момчето вече не можеше да плаче, когато излязоха на коларския път към селото. Бащата не го държеше за ръка, а нежно се облягаше на крехкото му рамо. В къщи накара жените да сгреят котел с вода и  двамата  дъл¬го се миха зад къщата.  
Старият орех още е жив и не е паднал клон от короната му. Това, което бе станало пред неговите очи, тя научи близо половин век по-късно, а сякаш целият й живот е бил свързан със случилото се, макар че никой в селото не разбра нищо за онзи с пистолета. Той просто бе изчезнал за радост на селяните.
Детето порасна и избяга в друга държава. Бащата доживя да му върнат ореха, но не можа да се зарадва. Ня¬маше как да се зарадва. А и нямаше кой да го води за ръка. Семейството му се беше стопило в казана на времето. Хо¬рата се бяха изселили по градовете. Къщата му беше пред рухване и той доизживяваше дните си поради милостта на съседско семейство. Понякога молеше някой да го отведе до ореха, но това все по-рядко се случваше.
Коларският път до нивата с ореха вече едва личеше. Беше обрасъл с буренак, но имаше пътеки на утъпкана трева от хора и животни,  които минаваха оттам. Нищо друго не по¬каз¬ваше, че тук някога е имало живот. Нивите бяха заличили следите на границите си и се сливаха една в друга с кой знае откъде дошъл мъх. Такъв мъх старата жена беше виждала по горските поляни, покрай запустели оброчища и по мочурливи земи. Някогашните овощни дървета не бяха оставили следи. Всичко беше извадено, преорано и първите десетина години от стопанството засявано с пшеница и слънчоглед. После селото опустя, стопанството едва кре¬таше, останаха шепа хора да обработват земята и държавата на това плодородно поле потъна в дългове. Това се бе случило през осемдесетте години на Двадесетия век .
Орехът си остана същият. Времето не беше направило и драскотина по дебелеца му и по короната. Може би времето не бе  преминавало оттук, но орехът го помнеше.

ТЯ БЕШЕ ОНАЗИ ЖЕНА, която пееше в полето с най-тъжните проточени песни, в които любовта се сливаше с жи¬во¬та. Мара се казваше тази жена. Името й звучеше като ома¬ра, забуленост или мараня. Мара, жетварката на нивата на бея с другите моми и ергени, забулила лицето си с бяла кърпа като ханъма, с кръшна снага под надиплената дебела дреха. Беят обичаше гласа й и се чудеше защо българката е скрила лицето си като правоверна. Той гледаше хората да не забележат неговото внимание към тази жетварка, но по цели нощи я сънуваше и си я представяше в цялата й нереална женска красота. Когато някоя от ханъмите му отпускаше любовно главата си на неговото рамото, той неволно я погал¬ваше, а гледаше към песента на Мара, чието лице беше бе¬ля¬за¬но от огъня  на робството.   
Заедно с другите жени и девойки тя жънеше пшеницата в Корията в едно от онези  лета, в които въздухът из¬глеж¬даше като запален. Трептенето му замрежваше силуе¬тите на хората. Кръстците приличаха на далечни птици с разперени крила, а стърнищата бодяха с иглите си босите нозе на жет¬варите. Гласовете  излизаха като от земята.  
Беят седеше скрит под сянката на вековна круша в средата на нивата. Белите кърпи на главите на жетварите вър¬вяха в бавен танц, сърповете проблясваха като свет¬кавици в зноя на пладнето. Бялото и жълтото на природата преливаше в прозрачните вълни на въздуха. Беят беше оста¬вил наргилето до себе си и се унасяше в дрямка. Стомната с вода стоеше пред погледа му, изписана с топли шарки, и тя ка¬то природата.
Топлината сякаш се втвърдяваше и очертанията се гу¬беха.
Гласовете на жетварите съвсем заглъхнаха. Беят бавно приближи стомната до себе си, надигна я и отпи дълбока глът¬ка.  Водата мазно се плъзна в пресъхналото му гърло, топла и незасищаща, придобила вкуса на тиня. Той шумно се прозя, протегна се и стана. Беше изгубил интерес към жетва¬та и се готвеше да извика слугите си, когато един глас от мо¬ре¬то с мараня и движещи се човешки тела се изви към небето и за миг увисна неподвижно. Беят отново седна. Гла¬сът за¬раз¬казва нещо, което той не разбираше, но по виб¬риращите извивки четеше думите в себе си. Там имаше тегоба и надеж¬да, и любов.
Любовта струеше на нежни вълни, тегобата в нея се разтапяше, сякаш воденични колела смилаха тази любов, пре¬връщаха я в брашно и правеха от нея топли погачи с вкус на земя и слънце. В думите имаше деца и жени по дворовете и сокаците на селото, имаше хорски сборища със скрити лю¬бовни погледи, имаше мъст от любовно безсилие. И във всичко това беше беят, когато вървеше величествено, когато седеше в кафенето, когато слушаше на сън гласа на Мара и когато си спомняше умолителния й поглед към онова жадно движение на неговата ръка, в стремежа му да открие лицето й. Мекото сърце на бея се разтапяше от желание да я до¬косне, но не я докосна. Само погледите им се сляха. Това не бе-ше любов, не беше обикновена любов към жена.
Мара беше птица в очите на бея, а той беше млад, има¬ше три жени около себе си, имаше добро име и всичко, как¬вото пожелаеше. От някое време имаше и песните й, които не раз¬бираше, но не търсеше някой да му ги преведе. Така за-гадъчни, те струваха цялото му състояние на богатство и апетит към живота. Някъде в неговия живот тези песни  му бяха познати.
Всички жънеха, а Мара стоеше, сякаш подпряна на сян¬ката си и изпращаше своя глас високо нагоре, после из¬вед¬нъж млъкваше, търсейки най-верния тон, застилаше с него пространството, преораваше го с приглушени стонове и го за-сяваше с пулсиращите трептения на отдалечаването. Беят можеше да се разплаче от сладост, а топлината още повече го размекваше. Мара стоеше неподвижна и пееше. Имаше не¬писан закон, който пее в работата си на нивата, да стои изправен. Мара беше като забит слънчев лъч в средата на нивата и само жижикането на сърповете пригласяше на песента. Яребици изхвърчаха от неожънатото, раздвижиха въздуха и се стопиха в далечината. Мара пееше.
Думите правеха пътеки и пътища. Населяваха живота, раздвижваха го, подкарваха го напред, караха го да диша, да живее със себе си, с миналото и с бъдещето си, а после го по¬ставяха на колене пред Бог, правеха извори в сърцата си, а там всичко беше душа и Дух, и свято присъствие на чо¬веш¬ката радост, тъга и очакване на най-хубавото. Душата на жи¬вота тържествуваше заедно с всичките си превратности.           
Беят се беше слял с песента на Мара, а тя сякаш беше готова да излети заедно с гласа си, да заобиколи нивата, и да застане над него като перо от птица. Той плачеше. Беше сам със себе си и плачеше с песента. Подчинените му не можеха да го видят. Те никога не можеха да го видят, когато той  жи¬вееше в себе си.
Песента беше спряла. Мара продължи работата си. Беят понечи да нареди да извикат девойката при него, но размисли. Тя щеше да се уплаши. Всички щяха да се уплашат да не би да я иска за жена. Нямаше да го разберат. А беят държеше на доброто мнение на селяните за него. Досега никому не беше сторил зло. Ханъмите му бяха туркини. Не бе по¬сягал на българка. Нещо го възпираше да живее като дру¬гите турци. Имаше една нишка в неговото съзнание, която да-ваше уважение на човешката воля. Освен това не желаеше Ма¬ра като жена. Желателни му бяха песните й. В тях той дъл¬боко се бе настанил и все му се струваше, че тя пее за него. Раз¬казва нещо тъжно и чудесно, което свързваше животите им. Беят искаше да разбере какво е това нещо не само в ду¬мите и в мелодията. Искаше да го разбере в очите й, в из¬ражението на лицето й. Дълбоко в себе си копнееше по ду¬шата на Мара.
Беят стана, оседла коня и препусна, без да дочака своите подчинени. Те останаха на полето озадачени и дълго не се решаваха да тръгнат без заповед. Настигнаха го в на¬чалото на селото. Той пришпори коня и отново се отдалечи от тях. Къщите една след друга прелитаха покрай погледа му.
Мара наистина пееше за бея, притегляше я добротата му. Тя не забрави как преди време беше възпрял ръката си да не открие яшмака от лицето й. Ръката му беше трепнала пред погледа й, той отстъпи крачка назад. Сините му, като дълбоки вирове очи, се присвиха. Бръчките около тях в един миг се сгъстиха, сякаш буреносни облаци, но не каза нищо. Обърна се и се отдалечи.
Когато слушаше песните на Мара, беят се докосваше до нещо нежно и сладко, много отдалечено от него, но дълбоко в съзнанието му, незабравящо се. Там имаше необясними дет¬ски спомени със стада овце, стръмни планински пътеки, до¬косване до думи, които приличаха на говора на тукашните хора, но той не ги разбираше. Не разбираше  сънищата си, в които тичаше след стадото, не разбираше  нежността на една женска ръка,  галеща го в съня му, а той никога не позна чия е тази ръка. Дълбоко в сърцето си усещаше родството с тези хора.  Мара за него беше онова босоного момиченце, което се държеше за ръката му, когато турците го отвеждаха. Сега песента ги съединяваше.

ЖИВЕЕШЕ С ЧУВСТВОТО, че е част от несвършващ  мବ¬ратон на стъклени човечета по стъклена повърхност, която отразяваше тичащите тела, пречупваше ги в синкавата си светлина. Стъклените човечета се разминаваха по улиците на града върху движещите се в различни посоки тротоари. Като в поточни линии животът потъваше някъде, човечетата се стопяваха, но после същите излизаха от другия край. Еднакъв стъклен свят населяваше града, и някак не¬ес¬тест¬вено живееше в тунели между високи сгради. Тя беше застанала в самия край на един такъв тротоар, до пре¬съхнала чешма в центъра на града, където предишните зе-лени дървета бяха украсени с ледени висулки. Чакаше ледът да се стопи, за да продължи пътя си. Но ледът не се сто¬пя¬ваше. Опитваше се да живее в този леден свят, дви¬жейки се между въздуха на дърветата. Там беше нейното убежище. Къщите наоколо стояха като мъртви, в тях хората затваряха пространствата около себе си и се капсулираха. Това пра¬веше животът невероятен на фона на потоците стъклени чо¬вечета. Те имаха енергията на водни мехури в бързо теча¬ща вода. Пукаха се и отново се материализираха в поточните ленти земен живот. Тя знаеше, че това се случва между¬вре¬менно в промеждутъците на действителност и на съну¬ване. Обичаше да е в двете състояния, но понякога влизаше в реал¬ния си живот на земна жена отпреди хилядолетия и там тя населяваше едновременно различни места и времена, които изпълваха възприятията й.

СТОЕШЕ ПРЕД ПРАГА на затворена къща. Къщата бе¬ше с прозорци без стъкла. Въздухът тъмнееше в празните стаи, готов всеки момент да се превърне в човек, който би я поканил да влезе. Тя подскочи към перваза на най-ниския про-зорец, стъпи върху него и се прехвърли вътре.
Не беше тъмно, но и не беше светло. Прихлупеното не¬бе правеше сянка върху стените и те пулсираха, при¬бли¬жа¬вайки се към нея. Бяха замазани с гланцовокафява теч¬ност, изсъхнала на черти, наподобяващи кора на дърво. В еди¬ния ъгъл на тавана на стаята имаше старо лястовиче гнездо.
Вечерта дойдоха стопаните на къщата. Бяха ходили ня¬къде по полето и се връщаха уморени и гладни, целите покрити със засъхнала пръст, а пръстите на ръцете им бяха черни от труд. Те не я виждаха, защото си бяха отишли от то¬зи свят много преди нея, но чувстваха присъствието й. Къ¬щата беше построена скоро. Отвън идваше мириса на цветя от поляната, а стените все още не бяха добре за¬кре¬пили те¬жестта върху основите. Чуваше се леко про¬пукване. Къщата можеше да литне, ако не беше населена с хората от полето и с тяхната тръпчива миризма на човешка плът.  
Тя обичаше тези хора. Беше живяла далече след тях и сега се срещаха в едно време и в едно пространство, заста¬нало върху майска ливада, в двора на нейната къща. Всъщ¬ност това беше първият й земен дом. В него тя дойде също като родителите си, връщайки се отнякъде. Но тогава това ня¬¬къде беше изтъкано с по-реални измерения. В него имаше друго време, имаше коридори с много хора в голяма сграда. Имаше огромни аудитории, много книги, много весели без¬сънни нощи и много любов. Чувствата й танцуваха в отво¬рените пространства на тогавашния й живот. Тя тичаше със сво¬и¬те жизнени сокове наоколо, възторгваше се от живота, са¬мата тя живот и пространство.  
– Аз ли съм в твоето тяло?  – попита жената.
Живееха в различни измерения. Отклони погледа си от тях. Седна на един от двата стола до масата за хранене. Огледа се наоколо. На перваза на прозореца сега имаше съ¬дове с цветя. Кога беше дошла, кога цветята бяха раз-цъфтели, кога шумовете отвън се бяха сгъстили в монотонно бучене? И къде отиваше времето? Тя си спомни стъклените човечета по плъзгащите се тротоари, спомни си  прозрачните им фигури и се сети, че някога е била в техните потоци. Като пукащи се мехури по бързо течаща вода. Може би след буря. Може би това  бяха потоци вода по улиците на града. И нищо не беше истинско толкова, колкото сегашното.
Жената стоеше като заспала, изправена до вратата, мъжът я държеше за ръка и се усмихваше.
– Вие отивате ли някъде или се връщате? – попита ги  тя  – Починете си, толкова сте уморени.
Мъжът продължаваше да се усмихва. Приличаше на посаден до жената. Ръцете им, хванати една в друга, пулси¬раха.
Това е животът на предишните, помисли си. Те винаги оти¬ват и се връщат. И това не ги уморява. От движението им в двете посоки никнат стъклените човечета. Те са в тяхната пред¬става едновременно в единия и в другия  живот. Винаги едни и същи. С дъх на разкопана земна пръст. Или с дъх на аро¬мати от окосена трева. Или на изпаряващ се от потните им дрехи летен дъжд. Бяха като казана дума със значение на любов. Тях любовта винаги ги е вълнувала. Те са я търсили дори в последния миг преди преминаването им през смъртта в другия живот. И винаги, когато са влизали в любовта си, са били добри хора.
Стана, столът изскърца и събуди жената. Понечи да излезе през прозореца, но прозорецът сега беше с желязна решетка. Времето се беше преместило светкавично в ми¬сълта й. Мъжът и жената я наблюдаваха.
– Аз съм лъх – каза им.
Събуждаше се, но трябваше да излезе от онази къща, да се плъзне между стъклените човечета по движещите се тр¬тоари на града. Внимаваше да не изтече в простран¬ст¬вото.                                                                                                             

ЗАД ПРОЗОРЦИТЕ  на усещанията й изтичаха дните на годините, а те се бяха слели в безкрайно продължение, къде¬то тя намираше спасение. Там се скриваше от себе си в себе си. Живееше толкова в настоящето, че животът й в него се бе¬ше превърнал в права черта, където единствено нес¬годите правеха вълнисти височинки, колкото да се усеща същест¬вуването.
Безспокойство я спохождаше, когато получаваше ме¬сеч¬ната си дажба пари. Беше й необходим един ден, да ги разпредели по изплащане на жизнено необходими сметки. Оставаха й малко от тях до следващата дата и тя отдавна не можеше да си позволи да си купи обувки. Ходеше с изкривени и пробити отдолу. Винаги, когато ги обуваше, си спомняше за  поета Яворов, който е бил погребан с пробити обувки. Може би това са същите обувки, мислеше си тя, и аз продължавам да ги доизносвам.
Все по-рядко слизаше към центъра на града.
Беше две хиляди и девета година. В страната й бед¬ността превземаше умовете и чувствата и заливаше като придошла река всичко пред себе си. Настъпваше без¬про¬светна тъмнина, която караше хората да мразят ближните си и те самите да се мразят, защото изход от това положение не се виждаше.
 
ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА МЕЧТАЕ да се измъкне от града,  да се засели в някоя планина и да изживее остатъка от живота в къща под билото на склон, обърната с прозорците си към юг, наоколо ливада с дръвчета, зад ливадата поляна с всякакъв диворастящ зелениш, а зад зелениша от всички стра¬ни гора с високи дървета. Когато вятърът говори с вър¬ховете на дърветата, тя ще седи на прага на къщата и ще го слу¬ша. Душата на вятъра ще гали уморените й ръце и изне¬мощялото й тяло, а тя ще отговаря на ласките му с неиз¬менната си усмивка и със сълзи на умиление и любов към жи¬вота.
Обичаше да се населява в планини, а къщичката й вина¬ги беше неизменно една и съща, с дървен праг и с прозорци към юг. Някъде в надолнището се чуваше песен на вода. Там рас¬тяха млади брезички и тънките им листа пра¬веха въз¬дишките на живота да се оцветяват в зелена светлина. От¬долу тревата беше гъста, никога неокосявана и избуяваща през пролетта с цъфтежа си, през лятото пускаше узрелите си семена и животът безкрайно продължаваше.  Хубаво беше там да се събират сърни и всякакъв дивеч, но не смееше да се впуска толкова надълбоко в мечтите си. Времето на за¬бравена човечност бе изгонило животинките или ги бе из¬требило дори от представите на хората, но в тази долчинка би трябвало да има поне стари отпечатъци от копитата на оби¬тателите на планината, където да се събира во¬да от дъж¬довете и в летните жеги птиците да къпят крилата си в нея.
Изкачваше много пъти върха на планината, а синьото и розовото сияние на живота там я осеняваха като стара молит¬ва за милост. Животът беше една безкрайна молитва за ми¬лост.

НАОКОЛО ПЛЪЗВАХА ГРАДИНКИТЕ на слънчевите зайчета. Това бяха отражения на сенки през пролетта, но хората ги наричаха градинки. Сенките на току-що развилите се дървета, се разстилаха върху земята и си играеха с нея, а тревата се включваше в играта, когато вятърът я докоснеше. Детските гласове в този сезон развеселяваха и раздвижваха всичко наоколо. Те се търкаляха по ливадите, влизайки в соб¬ствените си отражения на жизнени същества, които са про¬излезли от земята и са вързани за нея с телата си. Водите на ре¬ката и водите на небето над реката събуждаха стремежа им за сливане с природата във всички възможни състояния живот.
Виждаше се как върви след стъпките на жена с пеленаче на гърба си, заденато в цедилка. То проплакваше жаловито. Гласът му приличаше на скимтеж на малко изоста¬вено кученце. Местността, през която минаваха беше обрас¬ла с диви растения, в коренищата им се беше насъбрала во¬да, а росата от стъблата се удряше в краката й чак до коле¬нете. Беше остра и жилеста трева, нараняваше я до кръв, но тя не се оплакваше, вървеше след жената, безмилостно бързаща, почти я настигаше, а после се заплиташе в жесто¬ката трева, падаше и оставаше далече след нея. Жената усе¬щаше с гърба си тези моменти, позабавяше крачки, но не се обръ¬щаше, а после отново се забързваше.
Когато пристигаха в изораната нива, жената намираше под¬ходящо дърво, завързваше люлката на пеленачето на два срещуположни клона, обръщаше се към нея, ласкаво я пита¬ше боли ли те много и разтриваше коленете й. Те се зато-пляха от топлата длан на жената, съсирената кръв от драско¬тините също се затопляше, после слънцето я напичаше, тя се изсу¬шаваше, ставаше кафява и започваше да се лющи. Цял  ден жената работеше на нивата. Привечер се прибираха по колар¬¬ския път.

ПРЕДСТАВЯШЕ СИ ВЪЗКРЕСЕНИЕТО на Иисус Хрис¬тос винаги, когато погледнеше календара. На него беше изо¬бразен Божия син с прободени ръце и нозе, и с трънен венец. Тя не можеше да си обясни защо е необходимо тази мъ-чител¬на смърт да се повтаря от човеците периодично, след като Той вече се е Възнесъл на небето и седи от дясната страна на Отец, както го пише в Свещената книга.
Според нея човечеството предъвква един и същ урок вече две хиляди години, защото е твърде късопаметно. Ако не беше така, не би възпроизвеждало “разпятието” всеки път толкова мъчително и толкова парадно. Божият син не би искал това да се повтаря. Той би се чувствал по-спокоен за своите люде, ако те можеха да запомнят неговата Жертва един път завинаги. Но те не я запомняха. Спасението, което бяха придобили съвсем незаслужено от милостта на Бога, не намираше израз в живота им. Някои даже не го разбираха или лекомислено го отричаха. Това обясняваше ежегодното отбелязване на Великия Ден Възкресение с помпозна пищ¬ност и суети. Най-голямото падение на религиозните беше в при-готвянето на обилни семейни и светски пир¬шества, бла¬готворителност и какви ли не производни на тяхната вяра в Бог. На този фон зееха празните трапези на милиарди човеци по земята.
Това сигурно бяха смешни неща в очите на Бог, който казва да обичаме ближния си, както обичаме себе си, от¬насящо се за всеки ден. Но религиозните водачи го раз¬би¬раха по своя си удобен начин. Те не забелязваха ми¬зерия¬та във всичките й разновидности как господства сред наро¬дите, но дойдеше ли празник, сипваха по лъжичка ядене в празните паници на някои свои събратя.
Милостивата даденост от Бога на човеците е да могат да управляват разумно живота си и живота на всички твари по земята, и на небесните птици по небесата, и на рибите в моретата и океаните. Ако тази човешка даденост беше зад¬вижена в действие, раят щеше да е на Земята. Но човекът явно не е могъл да се развие и на йота от идването на Иисус Христос до ден днешен. Това говори много лошо за хората, помисли си тя. Човечеството се изявяваше като патологично бавноразвиващо се същество. Тя си представи как Бог всяка година страда на кръста и от това никаква полза.

ВЪРВЕШЕ в една градина, която току-що беше слязла от небето заедно с дъжда. Миришеше на окъпани листа, а цве¬товете на тревата сребрееха, защото слънцето влизаше в сърцевината им и те се уголемяваха от капките. Беше майски денят и тя го позна от пръв поглед. В него имаше всичко от нейния живот и тя беше в това всичко много млада и красива. Ако годините й в него са били двадесет, тя е приличала на ра第цъфнала фиданка от топола, миришела е на бял крем и е носела ореола на слънчево отражение върху бистър извор. Мисълта й е била птица през любовния си период, а гласът й е наподобявал шумоленето на листата при тънък повей на пролетен вятър. Думите й са били бързи и уплашени, до¬косвали са света и са го запечатвали, записвали са го върху все още девствената й памет и са пеели неудържимо, високо, вулканично или едва чуто, когато в тях е приласкавала блик¬налите си чувства. Била е като росата върху разцъфнал ро¬зов храст. Цялата небесна дъга я е озарявала, докато зло¬намерени и непредпазливи движения или студени въз¬душни течения са прогонвали росата, или са я събаряли върху бод¬лите на розовия храст.  
Тя видя своя розов храст и видя върху него една все още цъфтяща роза, но росата я нямаше. Не посмя да влезе в градината. Гледаше отдалече как листата на розовия цвят един след друг увяхват и падат на земята.

БЕШЕ СЕ ЗАПЪТИЛА към върха, където Иисус Христос все още стоеше върху кръста и приканваше хората да погледнат към него. Позна го по прободените ръце и по орео¬ла над главата му. Не го беше търсила скоро, не беше се мо¬лила да го види. Нейните молитви бяха прости и се свеждаха до “Отче наш” и “Господи, благодаря ти за живота и рав¬но¬весието, които даваш на земята и на небесата”. Тя бла¬годареше и за своя живот, а най-много за живота на своите близки и на всички християни. Беше смирена пред Него, като знаеше колко не е заслужила милостите му. А сега Го видя. Той я гледаше, преди тя да вдигне погледа си нагоре. Стоеше над върха с разтворени ръце. Тя също разтвори ръцете си. Почувства се лека и щастлива. Помисли си – защо Бог не ме вземе при себе си сега, но гласът на Всевишния прогърмя в пространството и върховете на дър¬ветата се завъртяха на всички страни от силата, и тя ко¬леничи, и легна ничком на земята. Беше се уплашила, но така легнала, се почувства доб¬ре. Отдолу бучеше и сякаш човешки гласове говореха. Напрегна слуха си. Говореше се на различни езици и тя до¬лавяше думата земя, но беше толкова смесено и объркващо говоренето, че все повече се превръщаше в неразбираемо бучене. Как ли се разбират тези, които говорят за Земята на различни езици? Нещо застрашително витаеше около нея.
Отново погледна към върха. Иисус Христос беше сед¬нал на един облак и държеше свитък от книга, а книгата гореше, но не изгаряше и пламъците й слизаха към Земята. Това е Святият Дух, помисли си тя. Той така гори и не изгаря. Влиза в сърцата на хората и им говори чрез Иисус. Тя  по¬чувства огъня в своето сърце и се събуди.
Стаята беше озарена от непозната светлина, която се задържа няколко мига и бавно се стопи.

ОТ БАЛКОНА гледаше слънцето в далечината. Един лъч се беше проврял през пукнатото стъкло и раздвояваше светлото си телце върху лист на мушкато. Тя проследи движението му до мига на изчезването. Леко й се зави свят от взирането. В отворените пространства пред нея заиграха светли точици, а когато те се стопиха, мигът на лъча беше отишъл някъде.  Ако човек се замислеше за миговете като за човешки същества, той би стигнал твърде далече в човеш¬ката си философия. Би се изгубил, разсъждавайки как е възможно в мигновението да се побира света и всички светове. Колко голям е един толкова малък миг, че да побере всичко и нея в това всичко. Само Бог знаеше тези неща и тя се отклони от мисълта за преминалия миг. Беше навлязла в след¬ващия, когато погледна в далечината, в много далечната далечина, където Върховете на Рила се белееха. При нея мигът беше пролетен, а там той беше още зимен и студен. Снегът го покриваше в бяло и небето над него бе бистро като извор. Влезе и в този миг. Почувства се щастлива.
Пътешествието в миговете я увличаше. Наметна се с едно одеяло, разположи се удобно на стола и се потопи в следващите видения. Само не трябва да заспивам, мина й през ума. Във всички тези мигове нейният безкраен миг я държеше за ръка, да не падне.         
Небесната сфера раздвижи крилата си и закръжи над един извор. От дълбочината излизаха мехури подземен въз¬дух и, докато стигнеха до повърхността на водата, из¬чезваха и на мястото им се образуваше  пяна, която из¬даваше шум. Отгоре пространството бледо светлееше и приличаше на мъгла, но не беше мъгла, защото през него проникваха пукнатини на пречупени лъчи в стремежа си да се съединят един с друг. Тишината също не беше тишина, а бавно, моно¬тонно дишане. Виждаха се жилища на хора, които се носеха над повърхността на земята в посока нагоре и надолу в зависимост от движението на въздуха в дъното на водата. Качваха се нагоре, после слизаха надолу и лю-леенето им беше едва забележимо. Нещо ги държеше стабилно над повърхността и равномерно ги издърпваше нагоре и пускаше надолу. Тя седеше на стола си и при из¬качването пре¬ми¬жаваше от удоволствие. Не беше сигурна, че е тя, защото нещата в жилището се бяха променили. Ком¬пютърът Чочо се държеше странно. Окото му се беше превърнало в човешко око и я гледаше насмешливо и изпи-тателно. Почувства се безсилно отпусната и движенията й бяха едва загатнати. Не трябва да ставам, помисли си тя.  Сигурно живея в някое от времената, които ме заобикалят навсякъде.
Не знаеше, че беше излязла извън времето, когато зем¬ният залез потъваше в морето и вълните равномерно пов¬дигаха телата си нагоре. Не можеше да усети живота, в който нейното време преминаваше през себе си и за определен момент беше спряло, за да може тя да живее извън него между бреговете на два отдалечили се свята. Тук тя преби¬ваваше в следващия си свят. Беше тихо и спокойно. Всичко наоколо живееше извън себе си. Дишаше и издиш¬ваше про-странства, и леко се поклащаше върху вълните на невидими светове.      

ПОСЛЕ НАДОЙДОХА ХОРАТА. Те изпълниха нейната стая, говореха нещо за нея, а тя лежеше безжизнена и беше отишла в селото, където автобусът пристигаше. На задната седалка се бе разположила лисицата с наранения си крак. Тя слезе  първа с малките си, легна на средата на площада, те легнаха върху корема й. Посрещачи и пътници се радваха. Кучетата също се радваха. Мите Марин беше на върха на щастието си. Неговата, изядена от лисицата кокошка, важно се разхождаше наоколо и разказваше за живота си в гората. Всичко беше живо и прекрасно. Хората осиновиха малките лисичета и лисицата, и ги направиха почетни жители на село Сърнец. От къщата на Стойна Ампевата излязоха момчето и момичето, които бяха ходили по други земи да печелят пари, но се върнаха в селото, защото тяхната любов ги беше извикала тук. Жътвата на Голямата нива още не беше свър¬шила и Мара пееше. Песента правеше път към сърцето на бея. Стомната до дясната му ръка се беше вкоренила и от дъното й бликаше извор. Маранята в отворените простран¬ства трептеше от никога несвършващия се вятър. Времето продължаваше.
Тя се оглеждаше в лицата на хората. Те светеха.

Из “Пространства”

Антоанета БОГОЕВА