Ловни случки
Слушала съм от ловци много разкази за разни случки от ловните им похождения. На някои съм вярвала, но имало е толкова невероятни, че съм се убедила, че ловците и рибарите са хора с волни души и голямо въображение. Обичат не само да си разказват, а и да слушат разказите на другите и да се забавляват, без да се замислят дали са верни. Това за тях няма значение. Всички разказват, украсяват, измислят – важното е да е забавно и да е „по-така” от на колегата.
Два пъти в живота си съм била на лов. И двата пъти е било интересно, ловът е бил организиран и е имал представителност. Ще се опитам да разкажа, като се придържам към истината. Нищо няма да е измислено или украсено.
През седемдесетте години работех в голям машиностроителен завод, който произвеждаше селскостопански машини. В конструктивния отдел разработвахме разни варианти на вършачки за житни култури. Бях отговорник за единия вариант и по време на жътва изпитвахме машината в едно разградско село. Работехме непрекъснато от тъмно до тъмно, без почивен ден, че и през нощта. Председателят на ТКЗС*-то беше много заинтересован от работата на машината, защото добивите от жито бяха големи, а техника не достигаше и той ни ухажваше и се грижеше за целия ни екип. Един ден ми предложи да оставя другите да работят, а в неделя да отида на лов с тяхната ловна дружинка. Щяло да има хора и от завода, а също и жени. За мен това беше много интересно и съблазнително предложение и аз се съгласих. В екипа на ловците участваше и директорът на завода ни Голубин Лозанов. Знаех, че е запален ловец, но само от разкази на други. С него беше и съпругата му. Той отдавна не е жив, но ще кажа няколко думи за този интересен човек. Той беше висок, строен мъж, с осанка и самочувствие на голям началник. Не бих казала, че беше горделив, но беше подчертано горд. Обичаше първенството, а и то му отиваше.
Ловът беше за пернат дивеч – за пъдпъдъци и беше предварително подготвен. В чест на високите гости, ловците от дружинката бяха застреляли предния ден доста птичи дивеч, а имаше и домашни птици. Всичко беше овкусено, опечено и сервирано. Имаше и крехка варена и печена царевица. На лов се тръгва рано. Ловците се придружават от голяма свита кучета-птичари, които нямаха търпение и чакаха да им бъде даден сигнал за тръгване.
Преди началото на лова била нужна закуска, която протече делово и мъжката част се отправи към стърнищата на ожънатите ниви. Жените трябвало да ги очакваме и да се подготвяме за посрещането им. За правене, нямаше какво да се прави, домакините се бяха погрижили за всичко. Ние трябваше спокойно да си довършим закуската и да се поразходим около хижата, където беше пристъна на „мероприятието”.
Не забелязахме как мина времето и ловците се завърнаха. Като тръгваха бяха колоритни с ловното си одеяние, но като се прибраха, бяха невероятни (за мен, разбира се, която не знаеше нищо за мурафетите на лова, облеклото, обувките, шапките и всичко останало). На кръста мъжете имаха колани, с много куки. На тези куки бяха закачени убитите пъдпъдъци (чак потръпвам, като казвам думата убити, но тя си е вярна). На колана на директора не беше останала празна кука – толкова много беше застрелял. Всички го отрупваха с похвали за невероятните му умения и успехи. Заслужаваше си ги човекът. Беше най-добрият!
Да отида втори път на лов ми се случи след доста години. Бях в състава на една наша делегация до Потсдам, ГДР**. Нашият окръг беше побратимен с Потсдамски и един път в годината посрещахме тяхна делегация и съответно наша посещаваше Потсдам и региона. В програмата освен запознаване с работата в областта на техническия прогрес, каквато беше темата на посещението, домакините бяха включили и лов. Ръководителят на нашата делегация беше известен като голям ловец и в негова чест бяхме възнаградени с едно емоционално събитие. Ловът трябваше да бъде за сърни, но подборен, което значи, че ще се стреля само по най-слабото животно от стадото, което водачът на ловците трябва да определи. Може да се застреля само едно животно.
Денят за лова беше предварително определен в програмата и когато настъпи, рано сутринта, се качихме в колите. От двете ни страни с мощни мотоциклети, като ескорт на царски особи, както бях виждала само във филмите и чела в книгите, ни съпровождаха десетина подходящо облечени мъжаги. Беше ми много интересно и, откровено казано, вълнуващо. Кавалкадата ни беше внушителна, защото освен колите, в които беше делегацията ни, имаше много местни началници и организатори на мероприятието. Докато се оглеждах и дивях на шествието ни, навлязохме в гора с грамадни дървета, главно дъбови. Стигнахме до една горска хижа. Не беше голяма, но беше в пълния смисъл на думата горска: по стените рога и бивни с разни размери, по наровете и диваните, по земята кожи от големи животни. Масата, дървена и отрупана с безчет закуски, наредени като за изложба, колбаси завити на рула, ветрила, слънца, розички и всичко, което кулинарното въображение може да измисли.
Закуската не трая дълго, защото ловците изгаряха от нетърпение да потеглят към желания подвиг – убийството. Вярно, трябвало да бъде най-слабото животно, но защо ние хората смятаме, че убиването, потискането на слабите е добро деяние? Било заради подбора. Трябвало да останат да живеят най-силните екземпляри, за да подобрявали рода. Малко смущаваща и неразбираема ми се чини тази философия, но кой ме пита, мен профана, в този елитарен спорт, затова си замълчавам и следя какво става по-нататък.
Ловците бяха облечени както се полага за лов, запалени, нетърпеливи. Водач беше един едър мъж, ветеринар, който трябвало да определи екземпляра за стрелба. Под звуците на рог ловците потеглиха. Нетърпеливите кучета бяха пуснати и побягнаха пред ловците. Жените останахме в хижата. Не ни се полага участие в такова мъжко дело. Минаха много часове, а нашите герои ги няма. Започнахме да се безпокоим. Започна да се смрачава. По едно време ги видяхме да се връщат. Бяха мълчаливи и без настроение. Какво ли се е случило? Нещо неприятно? Някой да не е пострадал. Оказа се, че сърната, която е била обект на стрелбата е улучена от доктора-ветеринар. Нашият шеф, нали е свикнал у нас да е най-добрият и да му се дава предимство, не могъл да си позволи поне веднъж да не гръмне на живо, застрелял една лисица. Това предизвикало голяма паника у немците, защото по това време по лисиците имало бяс и ловът им бил категорично забранен. Наложило се да погребът животното, а без инструменти, това се оказало трудна и продължителна работа. Забавила ги.
Въпреки късната доба, ритуалът трябваше да се довърши до край. Събрахме много дърва и съчки и натрупахме голяма клада. Запалихме я и стана светло и топло. Освен това, огънят ни спаси, макар и малко, от рояците комари, срещу които не помагаха мазилата и клоните, с които постоянно си веехме. Ловците подпряха с клечки главата на горкото убито животно, като че е изправено, произнесоха речи с възхвала на благородното дело: убиване на слабите екземпляри и подобряване на популацията. Хвалби имаше и за майстора на лова и точността на стрелбата му. Нашият началник не се чувстваше добре и каза нещо, не си спомням добре какво беше, но в негов стил – от рода на: че не е участвал в такъв лов.
Дълго бяхме около огъня. Беше интересно и приятно! Вековна гора, буен огън, сенки, концерт с рога, песни, бръмчене на комари. След това влязохме в хижата и като започна едно ядене и пиене, надпревара за разказване на случки… Като се има предвид превеждането от немски на български и обратно, можете да си представите колко дълго продължи нашият лов.
Разказах ви за моите похождения на лов, но, какво сами се убедихте, аз не участвах, даже не присъствах на самото ловуване. Бях само зрител на започването и завършването му. Това ми беше интересно и ви го разказах. Колко ли по-интересно щеше да бъде, ако бях шествала с ловците из стърнищата на ожънатите ниви, или сред горската шир на немската вековна гора? Не можело! Трябвала подготовка и съответни кетапи, които много трудно се вземали. Сигурно са прави! Аз не се натисках да ставам ловец, защото самият факт да се отнеме живота на една живинка ме отблъсква. Иначе, като спорт, отмора от ежедневните грижи и общуване между единомислящи и единодействащи е прекрасно! Общуването с природата, според мен, е най-големият благодат на лова, но без убиване!
– Що за лов ще е това? – ще ми кажат ловците и ще са прави за себе си, но не и според мен. Обаче, като спорт, ловът е прекрасен!
* ТКЗС – Трудово кооперативно земеделско стопанство
** ГДР – Германска Демократична Република
Здравка Цанкова
24 октомври 2010 г.
