О! Какава луда работа пада в CNN!

Кой не знае Си Ен Ен, кой не е слушал за нея? Тед Търнър я направи през 1980 година. И стана The Cable News Network (CNN) супер-световна телевизия по наше време, първа в света с 24-часова  транслация на новините, с 36-те си редакции по света, като започнем от  „Центъра Атланта” и стигнем по-натам до Вашингтон, Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго, Лондон, Рим, Москва, Пекин, Рио, Токио, Багдад, Хавана, Дубай и пр. Предава с помощта на 38 космически спътника и 900 локални станции и стига до 900 милиона семейства в 212 страни.Съпровождащите програми Headline News, сега  Headline Prime, също стигат от полюсите до Сахара и джунглите на Амазонка.
… Накрая, като си поех дъх от тези смазващи факти, с леко напрежение, но външно  неуловимо, звъня в леговището на тази Световна новинараска годзила… И какво става?

Сами Крумов от Атланта беше уловен в крачка!
Правеше една много хубава, дори отлична, крачка към една река, чието индианско име не можах да запиша в бързината, но това въобще не й се отразява с нищо на тази река. Била е и остава река – мечта, по която млади мъже като Сами се спускат с лодки по течението. Течението е някъде величествено и бавно, другаде става тясно и лодките се стрелват из разни въртопи като перушинки, обръщат се, весла, крака, глави и раници се пръсват из пенестите бързеи и всеки прави каквото може – спасява или го спасяват!

Така си почиват, след 5 дни конска работа в студиото, журналистите от CNN. Включително и тези от Спортната редакция, като Самуил Крумов. Той прави, с още неколцина като него луди спортни глави, актуалните спортни включвания в предаването “WORLD SPORT”, което се гледа навсякъде по Земята. Ние, по вестниците, сме понякога направо като заралийски чорбаджии. Изгледаме я мач, я бой на ринга, па си ходим до редакцията, пушим, пием кафета, нагъваме сандвичи, пишем, бришем написаното, пак пишем, коригираме, мъдрим се още някой и друг час, докато го пратим на печат. И после вие четете какво е станало преди три дни или преди седем…

При гостуването на Манчестър Сити в Атланта – заедно с колегата си от CNN Patrick SnellА при тия момчета в телевизията работите стоят съвсем по друг начин. Подготвили са, примерно, пет минути синтезиран репортаж за мача между “Манчестър Юнайтед и „Челси”.  И тъкмо са си отдъхнали – електрониката избълва новината, че кон “Моцарт” е спечелил стипъл-чейза на прочутите надбягвания в Йоркшир… За 5 – 10 минути трябва да намериш във филмотеката някой и друг конско-моцартов кадър, да си намислиш какво още да кажеш, да се разбереш с думи и знаци с водещи, продуценти, звукооператори и цялата останала телевизионна гвардия, която бачка с пот на челото в момента, и да пуснеш новината…

– Стресът наистина е огромен – казва Сами. – Затова всички ние имаме по 32 дни в годината платен отпуск и два дни в седмицата абсолютно безтелефонни, безтелевизионни и ако може напълно нецивилизовани дни – далече сред някаква природа… Иначе ще се побъркаме.
32 дни платен отпуск в Америка? Приказка от 1001 нощ!

Изглежда заниманията в телевизионно студио се родеят по нещо със занаята на астронавти и сапьори…
Поради което седмично се работи само по 30 – 35 часа. Но през всички часове на денонощието. И то в лудешко темпо.

Сами Крумов вече е прескочил тези първи месеци и години от телевизионния занаят. От 2008-ма година вече не е редактор, а продуцент на спортните предавания. Прави по две емисии дневно. Вече не лети като ракета за да ушие дрехата на някоя новина, но сега пък отговорността е мно-о-о-го по-голяма. И трябва много да разбира и знае не само за футбол, баскетбол и голф, а още и за крикет, поло и дори за регатите с домашно скроените лодки на австралийските аборигени. Току-що бяха му предложили да стане шеф на офисите в Лондон или Дубай. И той току-що беше отказал. Ако човек ще се пържи някъде в голям казан – по-добре да е в централния, най-горещия…

В България, на Витоша, Сам и майка му Иванка Крумова.Сами Крумов е голям патриот. И макар да знае късче по късче гърбиците на балканскито ни  възпитание и душевност е сигурен, че сме хубав, макар и малко специален, народ.
– Вече четвърта година прекарвам отпуската си в България – говори той. – Трябваше да започна работа в Америка за да разбера колко велика е нашата природа и колко много сили ни дава. С това не искам да поставя по-назад футболните мачове, които играя с нашия отбор в една тукашна лига, многото визити в местния джим-клуб и честото бягство сред също грандиозната американска природа.

Може би се питате вече откъде се е взел толкова як млад български журналист в Сиененския град Атланта?
От Чикаго, разбира се.
В Чикаго е бил от малко хлапе та докато завърши известния, перфектен журналистически факултет на университета в Индиана.
В журналистиката е не случайно.
– Спомням си с какво възхищение гледах как на кухненската ни маса, под която се провирах безпроблемно, баща ми и Мони правеха… вестник. Компютрите още не бяха на мода, текстът се отпечатваше на “шпалти”, те се изрязваха и колонките се лепяха върху “макета”… След като го отпечатваха – всички ходехме в Храма и го раздавахме.

Тайната вече е разкрита. Бащата Крумов е познатият на сънародниците ни – емигранти отпреди 2000-та, редактор на вестник “Гуд Лак”. Бил е самотен навремето български вестник, който прогонвал самотата от душата на малцината българи в Чикаго… Днешната българска преса му дължим много! Преди време ми се обади – беше издавал вестника 5 години и половина, преди 14 години беше го спрял, но като изневиделица  „Гуд Лак” получава писмо от свой стар фен, живеещ вече в Белгия!

Докато учел журналистика Сами се подвизавал почти равностойно и в студентската радиостанция, в студентската телевизия и в някои от спортните отбори на университета. После изкарал и един незабравим стаж в чикагската Рок-радиостанция! Много опит събира и сред футболния свят на “Чикаго Файър”, където има успех при интервютата дори и при страдащия от  антижурнализъм  Христо Стоичков.

Като завършил през 2004-та и в къщи седнали да мислят “а сега накъде?”, имало да се избира в две посоки: да се почне в някое малко вестниче или квартална телевизия или да се хвърли направо да пробива с глава бетонните стени на някой медиен гигант. Най-дипломатичният ход предложила майка му – да изпрати видеоматериал със свои спортни репортажи на Ралица Василева, нашата именита сънародничка, която първа стъпи в CNN и създаде с таланта и труда си златно име за българската журналистика. И да я помоли за съдействие.
На което Сами реагира ясно и кратко: “Глупости”! Но накрая се предава и… праща. Разбира се, все пак сяда и написва тук и там, по американски маниер, нещо от рода на “Ей, здравейте, аз току-що се излюпих от Университета, търся работа, най-добре да е нещо спортно…” и т.н.
А това е от едно пътуване до Гърция – Самуил с баща си Орлин КрумовСлед двадесетина дни чува в слушалката “Ало, аз съм от спорта на Си Ен Ен – разбираш ли от сокър?” И си говорят половин час за футбол. После като че го забравят. Чак след месец същият човек пак се обажда: “Ало, вземи си шапката и идвай! Работата е твоя!”
– Така се случи едно от най-щастливите събития до сега в живота ми. И днес много се радвам, че така стана – почти колкото дядо и баба в България, които са ме заклели винаги, като съм понаправил нещо интересно за екрана, да им се обадя . Трябва по няколко пъти седмично да им звъня – “Днес в 8 вечерта ще гледате обездка на бикове в Тексас, утре в 5 след обед – репортаж от баскетбол, после бейзбол и американски футбол”. Станали са световни спортни специалисти!

Самуил Крумов е трето поколение журналист. Този дядо и тази баба са работили в българската телевизия, като редактори и програмни директори, автори на филми и предавания. Родителите му, сестри,братовчеди и братовчедки – също са извисили талантите си в електронните и печатни медии. Освен „Гуд Лак” баща му Орлин Крумов е написал 6 книги и много публицистика, докато беше в централното гнездо на жилещите журналисти от „Стършел”…

Питам го към края с какви чувства помни Чикаго?
– Най-добрите ми приятели са в Чикаго. Помня как на Великден се събирахме стотици българи в църквата и носехме през целия град светлинките на нашите свещи… Мислите ми и днес са в Чикаго, при моите родители и при тези, с които заедно живяхме в  детството. Винаги, щом мога, идвам при тях. Един път в годината – в България. Интересувам се от много хора и от много неща, които стават в родината. Сред тях е и “Локо”. С баща ми сме от най-преданите и непоклатими “локомотивци”, където и да се намира отборът ни в класирането. Празник е когато “хвана” по телевизията малко живо предаване от някой наш мач. И знаете ли какво спечелих от тази любов към футбола и към клуба, пламнала в най-ранно детство? Спечелих много… Благодарение на “Локо” и спортната душа, каквато клубът ми извая в гърдите, най-просто казано, сега съм в Си Ен Ен…

Климент ВЕЛИЧКОВ,

с едно интервю за  „Агенция Старт Америка”