В далечния архипелаг на Изгряващото Слънце
Тодор ПАУНОВ в едно интервю за в. „Старт”
В „Ил Кортильо”, чикагско кафе, чиито собственици са нещо като италианци, нещо като гърци, седим с Тодор Паунов и той ми разправя разни неща за Япония. На дясната от нас маса четирма шумни мъже се обясняват нещо на абсолютно неузнаваем език.
„Елои, Елои, лама савахтани?”
Питаме ги каква е странната им реч. И едва не падаме от стола. Говорят си на арамейски. Горе-долу така е приказвал и Иисус Христос преди две хилядолетия.
Знаем го и от шокиращия филм на Мел Гибсън „Страстите Христови”. Беше накарал актьорите си да казват реплики и на този древен език, запазил се все пак, макар и сред малцина, но до наши дни.
Питаме ги – как биха прозвучали последните Христови думи, когато на деветия час, според Библейските текстове, извиква на висок глас от Кръста: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”
– „Елои, Елои, лама савахтани?” – ни каза единият от мъжете.
… Беше наистина необикновена среща. Усетихме се близки и се погледнахме с добри очи едни други. Като християни, които пазим поне малко добрина в душите си… Завещана ни от Спасителя, дошъл сред нас да изкупва греховете ни…
Ние с Тодор и японците
После арамяните си тръгнаха. Останахме ние с Тодор и японците, с чиито порядки той ме прехласваше, защото вече три пъти беше летял до Страната на изгряващото слънце – през 2005, 2007 и 2009 година и в моите очи си беше абсолютен японовед!
Ние с него се познаваме покрай спорта. В Америка Тодор и Чанита си имат друг свой бизнес, но като спортно семейство понаправиха от сина си – Тодор Младши, такъв надежден джудист, че японците го приеха да учи /и той вече изучи/ легендарната японска гимназия “Taisei Junior & Senior School” в Нагоя. То е нещо като Световна академия по японските бойни изкуства, нещо като Манастира Шао Лин… А що се отнася до древната култура на Нипон, както наричат страната си тези изключителни хора – може би е японската Сорбона. И ето как покрай учението на Тодор Младши и старшите опознаха, доколкото е възможно, земята и хората по тия места.
– Има ли християни в Япония – питам Тодор, все още впечатлен от срещата с току-що отишлите си хора от земята, където се ражда Християнството.
Синкретизъм! А?
Отговаря ми, че били около 2 процента. Имало още вярващи в Конфуции, Дзен-Будисти, но най-вече – в заветите на Синтоизма – своеобразен култ към прадедите – около 84 процента. И на Будизма – 72 процента… Неразборията в процентите идва от уникалния японски синкретизъм, което значи, че вярващите изповядват едновременно по две и повече религии!
И двамата не сме големи специалисти по религиозните въпроси. Но и без да сме прекалено мъдри може да се досетим, че именно този култ към прадеди и традиции е направил японците японци.
– Наистина бях много изненадан от атмосферата в училището на Тодор – говори Тодор Старши. – Не е необходимо да изгаряш всичко зад себе си и да твърдиш, че „истината” започва от тебе. Не е необходимо да отричаш всички, които мислят по друг начин от тебе. Учители и ученици бяха от „различна вяра”, с различни обществени нагласи, но когато ги запитах няма ли „напрежение” по тази причина помежду им – едва ме разбраха. „Та ние вярваме в едно и също нещо – просто изразяването на почитта ни към Божественото начало е различно.
В момента, ако не сме ултраси, и ние може да се позамислим – защо насъскват хората да се избиват едни други? По „верски” ли причини? Защото едни се молят на колене и с чело към земята, други прави и с поглед към небето, едни ходят с шапчица на главата, други в расо, едни се кръстят наляво, други надясно… Не е ли за други неща?
Мислите могат да ни насочат и към други обобщения. Япония потъна в кръв и руини и бе смазана във Втората световна война от Америка, Великобритания и СССР. Тя играеше в тима на Германия, решила да наложи нов ред на земята. Но след погрома японците не сринаха своята имеператорска институция, не потърсиха в нея виновника, не измениха своите традиции, не се отрекоха от бащите и дедите си за да покажат някому колко невинни са те, „новите японци”… Не се разделиха на „правилни” и „неправилни” японци, не се оправдаваха с поразиите, направени от предишните, не започнаха да се преследват едни други. Защото разбрали, че това води до нови и нови кръгове на разчистване на стари сметки. Те не анатемосаха и не изгориха доброто и полезното, сторено от бащи и дедите им. Запазиха своя дух, традиции и морал. Просто възприеха фактите като всеобща беда, и цялата нация стъпи ЗАЕДНО по пътя към възстановюване и прогрес. С работа, не с взлом и далавери.
700 000 учени мъже работят за Япония
Днес по тези късчета земя сред океана – 4 големи и още 6 848 по-малки острови-суша /площ колкото три пъти България/, живеят 127 милиона души. Страната е втора в света след САЩ по производствени мощности и технологии. Имат 5 трилиона долара БВП, 38,500 долара на човек от населението, средната продължителност на живота е 82.12 години.
Япония има 700 000 учени, много от които наближават или са прехвърлили тази средна продължителност на живот. Когато някой министър или директор на „Тойота”, да речем, срещне някой от тях той им се покланя и казва „Да бъде добър денят ви, учителю!”. Тази година японският бюджет за наука и научни изследвания е 130 милиарда долара. Което е 130 хиляди милиона долара. Българският бюджет на Министерството на образованиети, младежта и науката, в раздела за „устойчиво развитие на научния потенциал” е 76 882 602 лева или малко под 55 милиона долара. Сравнението няма целта да обвини някого. Първо мащабите са различни. Второ – толкова сме заработили в нашата държава, толкова може да се даде за науката. Но това извинение не помага на нашите „синодални старци” да получават нобелови награди.
– Моето „откритие Япония” стана преди пет години – казва Тодор Паунов. – Всеки път досега посещавам по един от големите острови – Хоншу, Хокайдо, Шикоку. Остава ми Кюсю. Първото впечатление за дошлите от друг континент са разбира се, са многото хора, с които се движиш из улицата. После забелязваш, че няма криминал и можеш да отидеш навсякъде, по всяко време на денонощието, без да се страхуваш.
После идва ред на традициите. Япония прави и ползува най-много роботи в своите технологии, но традицията на ръчния труд от векове остава и до днес. Удивително е да наблюдаваш ръчното производство на хартия. После слизаш от влака-стрела и… минаваш по Козура Баши – мост над реката, изплетен единствено от дългите лозови стебла! Съвремие и минало са преплетени навсякъде. Отиваш на панаир – като че си в старите български градчета преди десетилетия – захарен памук и други сладкиши, детски играчки, люлки… Видях опашка само на едно място – пред немски ресторант за немска бира!
1000 километра с Кобо Дайши
Разказва ми Тодор за създателя на Шин Гон – Кобо Дайши:
– Японската писменост се състои от три основни части Първата са йероглифите кандзи, другите – двете сричкови азбуки – катакани и хирагани. Почти по времето на Светите братя Кирил и Методий у нас и в Япония се появява създателят на тяхната „азбука” – Кобо Дайши. Той също е светец и десетки места претендират да са родното му място. Кобо Дайши не е погребан. Той живее в планински манастир. Монасите му носят храна, грижат се за него. Веднаж в година може и да се беседва с великия човек. Тогава пристигат монаси от много други манастири. Но нямат право да го виждат. Идолът Кобо Дайши е жив в сърцата на хората. И това е достатъчно.
Кобо Дайши е бил в Китай, където събира тогавашната китайска духовност и култура и я пренася в Япония. Той създава основите на културата Шин Гон, която се въздига и развива благодарение на една традиция. Нейн център става верига от около 70 храма, които са издигнати по един голям гръгов маршрут на остров Шикоку. Неизброимо число вярващи хора посвещават част от живота си за да ги обиколят един по един, преминавайки около 1000 километра за времето от 15 до 40 дни, според физическите възможности на човека, решил да се пречисти. Японците, които по принцип се отнасят много внимателно и сдържано към чужденците, а ако пътуват със самолет трябва да бъдат питани дали ще приемат до тях да седне не-японец, посрещат и изпращат с особена радост и грижа всеки чужденец и сънародник, който е „стъпил на Пътя” – хората които вървят по стъпките на Кобо. Достатъчно е да го видят как крачи по свещенните следи, облечен в бяла роба, с триъгълната шапка на глава и символичния трост в ръцете си. Във всеки манастир удостоверяват идването на паломника със специален печат. Поклонниците събират поставените върху специални папируси печати, получава се нещо като свещенна книга и тя става елемент на душеавно равновесие и гордост. Толкова повече бях изненадан и дори притеснен, когато японско семейство ни даде като скъп дар и спомен една от своите книги с всичките печати от свещенните места. Веднаж дори и аз стъпих за малко „на Пътя”. И, стори ми се, че го срещнах. Кобо Дайши. Събрах цялата си дързост и го снимах… Той ме гледаше безмълвно и проницателно
Наш ли е животът ни? Или на банката?
Какво би казал Кобо, ако види съвременния свят?
Може би това, че вторачени в своята кредитна история, банкова сметка, колата, къща и пеймънти, здравните застраховки и домашното куче – нямаме време да надникнем в душата си, да погледнем отстрани живота си, да видим, че сме тръгнали по другия път, където животът ни е под властта на парите. И като че не е вече наш, а на…банката!
– Понякога – казва Тодор Паунов, – ние се притесняваме за изчезващи видове растения и животни. И не си даваме сметка, че в същото време нехаем за изчезващи култури, човешки идеи и мъдростта на цели цивилизации. Грижим се повече да задоволим страстите си към богатство, власт и популярност.
Япония е база за сравнение, за мен тя е аршин, тя е като еталон. Там човек вижда ясно докъде е стигнал в съвременния свят… Смесица от невероятно гостоприемство и сдържаност. Душата на японеца понякога е скрита под 30 пласта етикеция, но е жива.
Разбира се и там имат своята търговска телевизия, потоци от фалшиви речи и политически игри, партийни и корпоративни хватки, и те си имат своята чалга и чалгаджии от национална величина, своите майстори на заблуди, може би измамници и корупция. Но имат и противоотрова…
Пред разцъфналите вишни
– И накрая – споделете някои свои размисли и случки от неотдавнашната ви среща със Страната на изгряващото слънце?
– Бих започнал с това, че в Япония са запазени за поколенията ценностните неща от различните стадии при развитието на националната им духовност и култура. Традициите при японското общество са като огромния разрез на Гран Каньон, по чийто пластове геолозите изучават историята на земната твърд…
Следващото е, че всеки народ има различни традиции при отпразнуването на специални дни и събития. Грузинците, например, не може да си ги представят без отрупана трапеза, леещо се вино, много песни и километрични наздравици. Японецът празнува един от най-големите празници, завещан от дедите му – Денят на разцъвтялите вишни, като отива пред красивото дърво, дълго го съзерцава и си тръгва с усмихнато лице и разтуптяно от срещата сърце.
И накрая една случка… Стана сутринта рано, бяхме гости в семейството на наши японски приятели. От прозореца видяхме как трите внучки, заедно с баба си, вървяха през градината, навеждаха се и взимаха нещо от листенцата на цветята. Върнаха се с малки чашки в ръце, пълни с утринна роса. После и четирите „жени” седнаха в своето малко ателие и започнаха да размиват боите с набраната роса. Оцветяваха, веселите кукли, които правеха в домашната работилница. Никоя от тях, както и тези преди тях, също и наследниците им в занаята, не биха си и помислили дори, че никой няма и да разбере, ако вместо събраната капка по капка роса, просто завъртят крана на чешмата…
Климент ОХРИДЧАНИ
