Антоанета Богоева – О, (поема)

О, … 

(поема)                               

1.
След зимата сълзите на прозорците узряха
От парата им се издигна цветна стряха
Ожънатите снегове родиха нови ниви
Застанах сред житата им щастлива
Че има сетива природата и аз съм в нея
От плът и звук на вятъра и там живея
Повтарям времето на детството си старо
И нямам спирка нито влак за мойта гара
И нямам намерение да се превърна в камък
И името ми да стои в застинал пламък

2.
От днес ще съм начало на поема
Ще взема себе си и двете ще поемем
Това, което е при извора и там остава
И другото, което е житейска врява
Не вярвам някой пътя ми да мине
Пред мене и след мене всичко е преминало
 
3.
Ето я и мама как ме носи
Под роклята си и препуска боса
По пътя между нивите в корема й подскачам
Родилното в града е нашата задача
Гладът, страхът и селската мизерия
В нозете мамини започват да треперят
Но тя е сграбчила телцето ми и е красива
Усещам сили в силите й как се вливат
И ставам миг в мига й, в ролята й на жена
Аз съм в нея, в мен е тя
Еднакво силно сме се вкопчили в утробата
За раждането си заемам поза по-удобна

Преди вратата на родилното да ни затвори
Надникнах в процепа – на село в двора
Седеше татко с поглед към комина
И Бог дойде, не го отмина
Промуши ме през тъмното и аз изплаках
Най-после у дома на гости на Земята

4.
Стоя сама, детето ми не се роди и плача
Помисля ли си за живота кръстен и разкрачен
И имам спомен в болката, и там оставам
Полето е опънало зелени стави
Повтаря къщите ми тъжни и обречени
Заспали обиталища на сънища далечни

5.
За къщите си спомням като вчера
Там остана моята вечеря
При устава на времето партийно
Когато ни заливаше червената стихия
Ореше татко въздуха на хоризонта
А мама се сражаваше като на фронта
В редиците на селски пролетарки
Изграждаше живота си по чужда мярка

О, къщите самотни
Комини падаха, снишаваха се покриви
На чезнещи в нощта, на гладни и обрани
Лозята съхнеха, полята бяха в рани
Запусната, земята в стъпките ми се въртеше
Летях навсякъде и все ми тясно беше

6.
От къщите разбрах какво е празно място
Огромни стаи, а пространството им тясно
Стените криеха примамки на капани
Крещяха караконджоли, облитаха ги врани
Обичах ги, нали и аз живях бездомна
От къща в друга къща чувствах се огромна

О, как се плъзгах по крилото на реката
Тополите и вятъра изкачвах всяко лято

7.
Потича сок към устните ми от земята
Облизвам върховете на смеха си, чувствам се богата
Прескачам себе си, навсякъде се населявам
Прескачам времето и неговата слава
А Бог ме е прегърнал и ме носи
Той е отговор на моите въпроси

За Бог съм нивата в зърното
Пръстта, която ражда обич за живота
Пространството, приело форма на зародиш
Растенията и прашеца, който ги опложда
Водата в изворите и небето на водата
И онзи полъх на Духа на двата свята
Където съм от пръст за миг обречена
А после населявам времена и вечности

8.
Обичам да съм в Бог, да го живея
Да слушам как вселените за Него пеят
Изчистена от хорската омраза да съм ясна
Да имам чудесата на света, светът да е прекрасен
Пречист и свят, защото Бог го ражда
Да е онзи свят на вечната си жажда
Където цялата Земя е раят за душата
На хората, преминали оттук към небесата

О, ангелите носят нашите човешки мигове
Въздушният ни образ в слънцето пониква

9.
Прескачам в мисълта до ябълковите градини
Или в черешовия свят, или в реката синя
Еднакво диша вятърът под облаците на небето
И влиза ароматен в приказката за селцето
Открива думите си и цвета на светлината
Храна от лятото до следващото лято
Надежда за зърното в нивите и за дърветата
За хората земя, където стъпките им светят
А сенките им от смеха и песните са литнали
Омекнали от красота на гледане и пипане

10.
На север към града цъфтяха слънчогледи
И слънцето над тях изглеждаше по-бледо
Прашецът беше гъст, пречупваше лъчите
Въртеше цветен кръг над цъфналите пити
И сякаш слънчогледите вървяха
Но пътят покрай нивите ги спираше и бяха
По-скупчени листата им през утрините хладни
Отпуснати и уморени в жегата по пладне
А дойдеше ли вечерта с луната да им свети
И духнеше ли вятърът, те гледаха в небето

11.
Остава селото под бърдото на височината
Черешите наливат сок, избистря се реката
Над нея парата човешка се търкаля
А парата сърцето на света разтваря
Черешите и хората по клоните им птици
Живот в живота, корени в зениците

О, моето поле с черешите, когато свети бяло
И моето поле с черешите, когато е узряло

12.
При детството под брястовете съм се спряла
Стадата са полегнали, димят като запалени
Преживят своя ден, езиците им пускат пара
Овчарят е захапал шарена цафара
Прилича на заспал от топлина и от умора
Към него идат гласове на хора
Сушачи на сено, каруци и деца с жените
Мирише на живот и пчелни пити
Изплашени щурци в тревата окосена
И птици на ята посяват ново семе
Земята е море, кипи и се втърдява
Овчарят се изправя, стадото му също става
И с брястовете тръгват надалече
Аз и вечерта сме в следващата вечност

13.
Приличаше на птица в себе си заспала
И беше като сянка слабото й тяло
Дихание от този свят и тук, и някъде далече
Отиваше или се връщаше в тъга облечена
Потрепваха й устните, обърнати навътре и изтрити
Каквото и да казваха, мълчеше тяхната извивка
Приличаше й изразът на самота и на величие
От скрежа на косите й, завързани с връвчица
Изпаднал кичур леко се поклащаше
Зад нея залезът пространството обхващаше
И голите баири пламъците свличаха
Усетих болка от това, че си приличаме
Помахах й и даже чукнах на стъклото
Но тя не беше в същата посока

О, как бързо пътят ни смаляваше
А вечерта затваряше в кошарата си слънцето
Прие ни неговата светлина и ни разпръсна
 
14.
Запомних нивите и жегата, и шарената кърпа
Умората в ръцете, тежестта на сърпа
Жуженето на въздуха и ходенето на щурците
От пот и жажда нямах време да попитам
За края на деня и слънцето не е ли спряло
А слънцето разтапяше блестящото си огледало
Нажижаше земята, въздуха в лъчите си въртеше
Мъгла от лъскав скреж на мараня гореща
Пламтеше в огнения дъх на нивата
Наоколо вървеше Бог и класовете лягаха красиво
На кръстците и в залъка на хляба
Все още бях дете и тялото ми беше слабо
Заспивах в сламата

О, моята шумяща къща
Целувах нейната душа и дишането й прегръщах

15.
Живеех в този сън и гласовете се топяха
А сенките на дните като покрив бяха
Където влизаха при студ и лятна жега
Съселяните ми, които можеха да впрегнат
В каруца с мощността на конска сила
Човешкия си свят до Божията милост

16.
Намерих пътя за Голгота без да искам
Бях стъпила в калта и ходех ниско
Пред мен не се откриваше приятна гледка
Живях в кръга на малка клетка
И имах малко думи за утеха
Износвах тялото си като дреха
Бях мъничка жена, бях рана
Измръзнала от суета и неразбрана
Но някой в мен дълбоко ме извика
Докосна моето сърце и аз извиках

Исусе, болката на Твойта кръв ме къпе
А думите Ти са живот, по който стъпвам
Изпълвай ме с Духа си, Милостиви
Така ще се почувствам жива

17.
Шейтан кюпрю над Арда преживях и минах
(Зачертвам в песента си грозното му име)
Оставям се сама, загледана в реката
Училището зад баирите ме тегли към децата
В Прозорец махала, капан за щастие
С Гюлтен и Гюлбеяз животът ми порастваше
Родопа планина, Орфей и песните на тънка струна
Омесваха страстта на вечерите лунни
А Арда носеше бучащия си блясък
По дъното на движещия се дълбоко пясък

О, пясъците, те са пълни с жажда
Вулкани от морета, чийто образ ме изгражда

18.
Вълните търсеха почивката на бреговете
Въртяха ме над бездната, светкавици ми светеха
Не виждах никакви посоки и крещях неистово
Опитвах да се задържа и мислех
Как тялото ми е натегнало надолу да ме носи
Човек, потънал в себе си, така е просто
Но пясъчният бряг допря нозе до мен и ме изправи
Почувствах силите на мъж и бях с опори здрави
Пътуващ великан през времето огромно
А всъщност бях жена по плът и ум космосоподобна

О, този бряг и всички брегове обичам
Навсякъде едно и също е различно

19.
Към следващия миг ще трябва да премина
Корубата под мен е стара и невинна
Подпорите й от дърво отдавна са изгнили
Не гледам долу злите водни сили
По нишката на мисълта си ходя
Там моят свят е неизброден
Към детското си тяло се притискам
Навеждам се над себе си по-ниско
А долу тежестта ми дъното разклаща
За двата бряга мислено се хващам

О, как си спомням ужаса и колкото да е ужасно
Живея в неговото щастие

20.
В града съм все едно на село
На седмия етаж градината ми е панелна
Тъга и спомени, в мечтите си полето вземам
При къщите бездомни съм вселена
Живея с тях и в песните ги населявам
България – те имат името на моята държава
А тя е хубава и вековечна
Сърцето на света е в нейните човеци
Добри и зли, готови в джоба да я сложат
Да резнат нечии крила с обратното на ножа

Крилата на държавата ми никога не свършват
Те носят покрива на звездната й къща

21.
Какво съм аз и мога ли да взема
Доброто на света, да бъда с него бременна
Да го родя за другите и после да си ида
Да вляза в сянката на къщните си зидове
Да стана стълб в земята до небето
По мене да тече доброто и да свети

Светът какво е с греховете си човешки
Не е ли много малък за големите си грешки
О, как ме удря времето в очите
И колко ме боли животът на убитите

22.
Изключвам се от ужасите на света и пълня сетивата
Хамбар без дъно е животът кратък
Не е роден от мен и няма с мен да свърши
Оставям го на Бог да прави нови къщи
И тръгвам по посоките на моите любими
Те правят чудеса от цветове и рими
Сега съм с Блез Сандрар и неговата шапка
В Париж ли
О, Париж е в Скриняно, а Скриняно е капка
От четката на Салвадор Дали и Майстора
Изправям се до сянката им да порасна
И както изживявам земното си семе
Да стана светлина от думи и от време

О,  …