Бурята

      – Ало, Милена, Ваня съм. Обаждам ти се по лош повод, извини ме, но почина Марин. Утре в два часа ще е погребението. Опелото е в ритуалния дом.

      – Кога е станало? Срещнахме се преди около два месеца в градината в центъра, разговаряхме…

      – Вчера. Знаеш, че боледуваше. След операцията на рака в стомаха издържа две години, но напоследък престана да се храни и съвсем се стопи.

      –  Ще дойда – само това можа да изрече Милена.

      Когато на следващия ден го видя в ковчега, не можа да повярва, че това е човекът, когото познаваше. Той винаги е бил слаб, но сега беше само бледа и прозрачна кожа, залепена за костите.

      Тъжен ритуал, после кратко слово на гроба от приятел, спускане на ковчега, по шепа пръст от съпроводилите го за последно и … край. Това е! Няма го вече добрия приятел Марин! Останаха болката и спомените…

      Беше отдавна. Тогава още работеха и имаха делови контакти. Разбираха се и не се налагаше много да говорят и да си обясняват. Когато им останеше малко време разговаряха за книги, картини, художници. И в тази област си допадаха. И двамата имаха семейства, деца. Приятелството им не пречеше на добрите семейни отношения. Бяха лични и уважавани хора.

      Един следобед им се наложи да тръгнат заедно с неговата кола за делова среща за съседен град. Тъкмо бяха излезли от града си и засвятка, загърмя. Изви се силна буря. Стана тъмно. Заваля като из ведро. Бурята шибаше водата от дъжда по стъклата на колата. Нищо не се виждаше. Имаше опасност да излязат от пътя и затова отбиха в страни и спряха.

      Голяма светкавица раздра небето и не след дълго гръмотевица проглуши простора. Милена се стресна и погледна Марин. В погледът й имаше и въпрос, и уплаха, и зов за защита. Той прегърна раменете й и тя се сгуши в него. От светкавицата, като че и през тях премина искра. Запали и стопли сърцата и душите им. Притискаха се един в друг и не можеха да се разделят. Той я прегръщаше, милваше, успокояваше, а тя се беше впила в него. Не разбраха какво стана и как стана, но не можеха да се откъснат един от друг. Беше ги завладяло невероятно силно чувство. Святкането, гърмежите, бурята, дъждът бяха подлудели и с всеки следващ миг подлудяваха и тях, засилваха връзката, химията помежду им. Състоянието и чувствата не им бяха подвластни. Отдадоха им се. Целувките, в началото плахи, нежни, ставаха все по-силни, по-страстни. С тях ставаше нещо небивало. Бяха обладани от невероятно преживяване, което се засилваше и както  необузданата сила на природата вилнееше навън, така и вътре в колата вилнееше бурята от чувствата между тях. Времето беше или спряло, или полетяло – бяха загубили мярата му и представа за всичко около тях.

      Дойдоха на себе си чак когато бурята утихна. Стихна бързо, както бързо се беше развихрила и небето светна. Биват такива летни бури! Спогледаха се и дълго не можеха да продумат, да дойдат на себе си.

      Съгрешиха само веднъж, но този грях не им тежеше. Напротив, той засили приятелството им. Още по-добре се разбираха. Понякога без думи, само с един поглед.

      Този спомен се беше върнал при Милена, когато се връщаше от гробището, седнала в автобуса. Мъката, болката от загубата на добрия приятел се бяха смесили с чувствата, изпитани някога, отдавна, но останали за цял живот. Него го нямаше вече. Беше ги напуснал. Останал беше само споменът за човека и приятеля!

      Автобусът спря, бяха се върнали от гробището. Милена не беше забелязала, унесена в спомена. Докато пътуваха, като че Марин беше при нея и двамата си спомняха за бурята в далечния следобед.

      – Милена, пристигнахме – беше гласът на Ваня, която седеше до нея.

 Здравка Цанкова