Американката, която събира старо българско злато
Лорън Броди е издирила и събрала над 600 стари винилови плочи с български песни и хора. Според нея това е изключително богатство, което не трябва да се забравя. За нея българския фолклор е истинско злато, жизненост, сила и някаква магия. За първи път идва в България през 1969-та година. Специализира в Музикалната академия при проф.Стоян Джуджев. Завършила е Музикална академия в Ню Йорк, а работи като акордьор на пиана. Тя казва: “Намерих тези стари грамофонни плочи у колекционери, от архиви, от антикварни магазини. Музиката, която има на тези дискове, е без обработка. Искам хората да разберат какво и как се е пяло и свирило на времето.”
Трудът на американката Лорън е изключителен. Няма поръчка, платила е всичко от джоба си. „Понякога – казва тя, – човек просто не може да се сети да направи това в собствената си страна и да го оцени. И в Америка идват хора отвън, за да изследват индианския фолклор”. Заедно с песните тя открива и своя съпруг в България. Лорън живее в един музикален свят – светът на българските ритми и мелодии. За тях тя казва че са неповторими.
Ето какво разказва за своите срещи с българската народна музика и песен американката Лорън БРОДИ в едно интервю с българския журналист Живко ТЕНЕВ
Като малка майка ми и баща ми ме водеха по клубове в Ню Йорк, където се пееха и танцуваха песни от цял свят. Първите ми впечатления за българския фолклор са именно от посещенията в тези клубове. По-късно завърших музика със специалност пиано, но интересът ми към тази музика остана в мен. Първия път когато дойдох в България беше през 1969 г. Кацнах в София и прекарах там известно време. Най-напред си купих плочи с народни песни и веднага отидох в Родопите. Отправих се натам, защото преди това бях слушала изпълнения от този район и бях силно впечатлена от тях. Най-силно ме омая певицата Надежда Хвойнева, която е родена в смолянското село Левочево. Бях силно запленена от нейния глас и от самото звучене на родопската песен изобщо. Именно тези неща ме насочиха най-напред към Родопите. Освен грамофонните плочи, при първото ми посещение в България се снабдих и с една гъдулка.
Не знаех нито български, нито как се свири на този инструмент. Преди съм свирила на цигулка и това ме подтикна да се ориентирам към гъдулката. Допуснах много грешки и от незнанието на езика, обаче се оказах много упорита и една цяла година се мъчих да науча повече за българската граматика и да се науча да свиря на гъдулката.
Американският оркестър Haide / Let’s go/ на The Mac Gahan Festival – New Lexington с изпълнители на българска музика: Bob Snider – кларнет, Lesli Scott – кларнет, Loretta Yam – гайда, Ann Mocconi – гъдулка, Nansy Scotford – тъпанКато се върнах станах основателка на първия битов оркестър в САЩ. Този оркестър беше създаден всъщност през 70-те години в Лос Анджелис. Отидох там за да участвам в един състав, който бе за народни танци от цял свят. Мен ме поканиха в този ансамбъл заради това, че знаех и можех да изпълнявам българска музика, че свиря на гъдулка и пея български песни. Бях там една година и с няколко други музиканти основахме оркестър. Той всъщност е първият в Америка, изцяло битов оркестър с български народни инструменти. И със записите, които сме направили тогава с този оркестър, където аз свирих на гъдулка и пеех български песни, отидох в България през 1970 г., в тогавашния „Славянски комитет” и показах с какво съм се занимавала през този период. И те прецениха, че моят интерес към българската музика и българския фолклор е достатъчно сериозен. Затова ми беше и отпусната стипендия за две години – да продължа да се занимавам в България.
Аз се интересувам много от музиката създавана преди 9-ти септември 1944 г. Това са записите на стари грамофонни плочи от 1940 примерно до 1950 г. През 1990 г. бях в България за една година, защото получих от Фондация Фулбрайт специална стипендия да изследвам старата грамофонна индустрия на България. Магнетофонът е влязъл в употреба през 1955-та година и от тогава съществуват записи. Но преди това? Как е звучало това нещо, което се е пяло? За какво са мечтали хората, за какво са се вълнували? Няма звуков материал. Само старите плочи, които притежавам сега са около 1300. Да не говорим за народните песни, които съм слушала от изпълнители. Някой път, човек идвайки от друга среда, вижда какво липсва. Тези хора, които живеят там не могат да разберат добре колко е ценно това нещо.
На 14-ти септември 2010 г. излезе една колекция от четири диска с български записи, които са издадени в Англия. В тях са събрани 100 парчета от периода 1905 – 1950 г. С излизането на тази колекция искам, правя го най-вече за хората в България, те да знаят и да запомнят каква е била музикалната култура в този период, който по една или друга причина остава недостъпен за съвременниците.
Тези дискове могат да се купят в Америка и Канада чрез уеб сайта songofthecrookeddance.com. В България може да се направи чрез Европейския сайт на Амазон. Но няма фирма за разпространението на дисковете в България.
В САЩ има семинари за българска музика, които се организират от може би 30 години, където аз преподавам. На някои от тези семинари успях да се запозная с много известни български музиканти. Свирила съм в оркестър с големия български акордеонист Иван Милев от Хасково. Две години свирих и пях с неговия оркестър. Спомням си, че заедно участвахме в един фестивал в Милано, където се запознах със Стефка Съботинова. Познавах се с Атанас Вълчев и Мишо Маринов, както и всички музиканти от оркестъра на Българското радио. Свирила съм също с Коста Колев, Иван Шибилев, Янка Рупкина, Вълкана Стоянова. Не мога да не спомена как попаднах на много стари записи на Вълкана Стоянова. И понеже се познавам с нея още от първото ми идване, реших всичко, каквото съм събрала от нея на стари грамофонни плочи да презапиша на лента и да й го дам. Нямах представа дали го има. През 1999 г. отидох да я видя и тя, като ги чу, се разплака. Това бяха записи, правени, когато е била на 17 години. Оказа се, че не е имала нито един запис от онова време. Плакахме и двете… Аз го правя не за пари, а защото обичам тази музика и виждам, че в България просто няма кой да се сети да го направи. Това е едно съкровище, то е миналото и то е нещо което трябва да се знае. Да бъде достъпно за всеки, който обича тази музика. Като видях нейната реакция – просто забравих за всички мъки, неприятности и годините, когато съм полагала усилия да науча български, да свиря на гъдулка и най-вече за това как хората не ме приемаха, защото съм от Запада или затова, че може би го правя за да забогатея. Изведнъж всичките мои усилия сякаш се оправдаваха, като видях радостта и благодарността на Вълкана!
