Преди да заспи отново

     Беше забелязал на хоризонта едно облаче и помисли за себе си като за вятър, който движи това облаче.
     Носеше избеляла риза, вееща се върху панталона му, а дългите му клечковидни крака плавно го движеха по повърх¬ност¬та на пътя, където едва се забелязваха стъпките му. При¬личаше на летящ или на плуващ, но отблизо можеше да се забележи, че едва придвижва тялото си, леко привеждайки се при всяка усилна крачка. Когато спря, сякаш израсна на ви¬сочина, но това беше илюзия от слабото му тяло.

     Стоеше на пътя като знак, който препречва и пре¬на¬сочва движението. Движение нямаше. Пустотата наоколо ди¬ша¬ше с няколко хилави дръвчета и с шума на вятър някъде в далечината. Тишината имаше цвят на залязващо слънце и бо¬гато се багреше по краищата на хоризонта.
     Трябва да стигна навреме. Мисълта му се заби от двете страни на пътя и го побутна напред.
     Не знаеше кой е, но знаеше, че трябва да стигне навреме, да пристигне някъде, което също не знаеше къде е. Уплаши се да не би да се изгуби, напрегна всички сили, но стоеше ка¬то закован на мястото си .Видя се като в кошмар от филм на ужасите. Към него с бясна скорост се приближаваше хоризон¬тът.
    Извика силно.
    И се събуди, преди да заспи отново.
    Хоризонтът беше минал над него и сега небето бе твърде ниско. На пипане приличаше на желе от дюли и имаше такъв белезникав цвят. Топна в желето и облиза пръста си. Не бе¬ше лошо на вкус, но миришеше на смляни планински върхо¬ве, които леко нагарчаха. Огънят бе минал отвътре и отвън, и опушените краища чернееха. Трябва да е бил голям огън, по¬мисли и понечи да изправи максимално ръста си. Не успя до¬край, пък и не посмя. Желето леко се вълнуваше.
    В това време пред него се очертаваше път от стъпки върху плътно легналата прах. Той позна стъпките си и потърси своя силует далече напред. Вървеше леко приведен, порещ про¬стран¬ството с усилие. Трябваше да пристигне някъде навре-ме.
    После това не му беше нужно. Беше някъде, може би точно на определеното място. Стоеше като закован за себе си и наблюдаваше менящия се пейзаж. Повърхността на въздуш¬но¬то желе изпускаше дюлев аромат. Той пое дълбоко дъх и остана доволен. Връщаше се в миризмата на някое от местата, където явно трябваше да бъде и където някога е бил. Но стоеше неподвижно. Силуетът му в далечината пред него вървеше напред.
     Можеше да го настигне, но продължаваше да стои, като леко успя да се поизправи. Отгоре пространството се разреждаше и отваряше. Приличаше на широко зейнала пропаст, готова да го глътне. Той си представи, че се усмихва и страхът му бавно раздвижи краищата на неговите устни.
    Не беше грозен. Лицето му наподобяваше добре издялан кръг на дърво или на скала с кафяв гланц, а еластичността на кожата беше твъде податлива за промяна на израженията. Беше човек от ранния следобед на 30 юли 2009 година, върху седмия етаж на една жилищна кооперация, която опираше хълбок до планински склон.                 
     Пространството покрай него се поразмести и сега той стоеше на балкона и наблюдаваше най-високите върхове на Рила, където снегът могъщо белееше, а при него темепературата беше 45 градуса. Той отвори балконската врата, влезе в стаята и погледна леглото, където спеше.
     Може би съм пристигнал някъде, където трябваше да пристигна.Или съм пристигнал някъде, където още спя.
     Жегата правеше въздухът да трепери зад стъклата на стаята. Стъклата приличаха на намазани с нещо мазно и топящо се, а човекът седеше на табуретката до себе си и гледаше как спеше. Нямаше представа колко време се побираше в него.
     Времето не беше нищо друго освен въздухът на деня и на нощта, и не приличаше на нищо друго освен на вървежа на годините, и не правеше нищо друго освен да натрупва векове, епохи, ери и безкрайности. Там той се съизмерваше със себе си. Беше исполин в мисълта си, но се побираше в легло метър и половина на два метра в стая с размери четири на пет метра.
     Можеше да върви и когато спеше.
     В същото време стоеше под воднистото небе и гледаше след себе си към височината. Не знаеше дали не гледа пред себе си, защото накъдето и да се обърнеше, височината беше пред него. И там той вървеше.
     Беше с дълбоки очи с цвят на люлякови градини, с прозрачни капки от високи водопади, а клепачите му бяха очертали дъги за веждите, които имаха сребърния цвят на прилепналата за черепа коса. Толкова големи бяха очите му, че той сякаш беше само очи.
     Продължаваше да стои неподвижно и да върви към върха, и да седи на табуретката пред леглото, и да спи в леглото. Стаята се люлееше в юлската жега, пътят здраво го държеше, а височината поглъщаше стъпките му.
     Трябваше нещо да се случи. Той усилено мислеше кое ще е това нещо, как ще го намери и дали ще го хареса.
     Нещото се беше скрило в гънка от усмивката му и се притаяваше, като лениво мислеше какво трябва да направи, за да събуди този, който така упорито не знаеше къде е всъщност.То размаха опашката си, раздвижи въздуха от няколко посоки едновременно, движенията се докоснаха и направиха вятър, вятърът нежно разлюля хоризонта, хоризонтът се почувства задължен да върне жеста и направи скок в движението си. Пространството се отвори докрай, очерта максимално безкрайността си, която едва ли можеше да се побере в себе си. Това даде сили на човека.
     Успя най-после да тръгне след себе си към височината.
Затича като луд, гонейки онзи, който едва вървеше, настигна го, влезе в него, избърса потта от челото му, седна на един камък да почине и погледна надолу. Все още стоеше там. Беше и в стаята на седмия етаж, където седеше на табуретка и спеше в леглото.
Няма за къде да бързам – мина през мисълта му и се събуди, преди да заспи отново.
     Стоеше пред прага на селска къща и слушаше плача при раждането си. Плачеше на пресекулки, едва поемайки дъх. Под прозорците на къщата препускаха стадо коне и пронизително цвилеха. Той помисли, че локомотивът на влака, с който трябваше да отпътува за някъдето, свири, тръгвайки. Затича след влака и успя да се хване за вратата на последния  вагон.
    После се намери на едно място, невидим и непознат. Беше в самия край на път, който водеше началото на следващ път. Опита да тръгне по двата пътя едновременно, но не успя и застана извън тях в самия край на съединяващата ги извивка. Покрай него животът вървеше и бавно, и бързо, и светкавично. Той беше там. Потръпна от усещането за допир с вървежа на живота и усети как се слива с него.
    Продължаваше да върви и тънкото му тяло правеше скокливи движения, преди да седне на отронен от близка скала камък. Върху камъка беше написано неговото име. Той позна името си. Усмихна се доволно и реши тук да направи дълга почивка. Огледа мястото. Около камъка имаше избуяла трева. Погледна ръцете си. Приличаха на корени. Все повече приличаха на корени, устремени към дълбокото на тревата. Уплаши се да не поникне и изкрещя заканително:   
Ще видя аз тази работа.               
    И се събуди, преди да заспи отново.

Антоанета Богоева