Кой е Любомир Далчев?
Във вестник Труд, проф. Величко Минеков бе писал, че Любомир Далчев е върха на българската скулптура, а други писаха, че миналият век е век на Далчев. Книгите за него бяха забранени за печат в България преди 1989 г. и името му бе заличено за дълги години. Далчев дойде в САЩ в 1979 г. и продължи да работи до близо своята стогодишнина през 2002, като много негови произведения са с Американски и други колекционери и редица музей и сбирки по света.
П. Атанасов
Нужно е да зададем този въпрос, защото името на българо-американския скулптор и художник Любомир Далчев е много добре познато на специалистите в България и чужбина, но е почти съвсем неизвестно за широката публика. Всеки ден минават хиляди хора край неговия Климент Охридски до Народното събрание в София, но ако ги попитате кой е автора почти никой не го знае. Даже бяха го приписали на друг скулптор и служебно се пускаха мръсни шеги. Далчев има произведения в Австрия, Гърция, Италия, Македония, Русия, Франция, Бразилия, Канада, Индия, Белгия и огромно творчество в България и САЩ. Да се осведоми широката публика за този изключително плодотворен и талантлив творчески период от осемдесет години в изкуството е невъзможно в няколко страници. Ще се опитам да засегна само няколко стрихи от един сложен и дълъг живот, доколкото ми са известни като негов студент.
Вестник Труд цитира през 2002 г. меродавното мнение, че Далчев е „върха на българската скулптура”, но това което може да се прочете в литературата за него е само монографията на проф. Мавродинов от 1942 година на български и немски.Това е всичко което широката публика знае за него. Информацията на Българската енциклопедия от 1980 бе преработена по поръчка от външното разузнаване с цел да бъде напълно умаловажен. Изглежда беше написана от някои специалист по дезинформацията, защото бе наблегнато, че е роден в Гърция и че баща му е бил преставител в Турския парламент, като намек че едва ли е българин. По нататък се споменаваше, че правил еротична скулптура и се „забравяше” цялото му творчество. Тя бе разпространена и в Уики.
За да разберем защо специалистите споменават, че Далчев е върха на Българската скулптура, нека да споменем някои моменти от нейното развитие. През деветнадесетия век скулптурата и човешкия образ са били забранени от ислямските закони в България. С двадесетия век започва буйният стремеж да се настигне Европа в скулптурата. Следва периода когато чужденци правят скулптурата в България, но първите български скулптори също навлизат в това време. Най-популярни са „Лъвовете” на Андрей Николов и „Майката” на проф Лазаров.
През двайсетте години след завършване на първото си образование като живописец от художествената Академия в София, заедно с Илия Петров, Дечко Узунов и други големи живописци, Далчев продължава като скулптор в Кралската Академия на изящните изкуства в Рим, която завършна за рекордно време и специализира в Екол де Бозарт в Париж. След тази обширна подготовка и дълбокото проучване на скулптурата в Италия и Франция той овладява напълно техниката и изразните средства, и когато се връща в България Далчев посветява цялата си енергия и знание и осъществява един голям скок в скулптурата. Съвсем малко е нужно да се прелисти монографията на проф. Мавродинов от 1942 г., за да се види, че Далчев прави за десет години по-вече фигури в естествен ръст в бронз, камък и дърво, отколкото голяма част от практикуващите скулптори по това време събрани заедно. Между тях са над сто фигури в камък и бронз по-големи от естествен ръст в Съдебните палати в София и Русе, Рачо Кавача и моста в Габрово, фигури за фонтана в Русе и т.н.
След 1944 година, имаше две тенденции. Едни считаха, че с разоблачаване на неговото изкуство като буржуазно и капиталистическо, ще си осигурят високи привилегии, а други чувстваха неговата драматична сила и смятаха, че може да им бъде много полезен. Те виждаха, че Далчев може да построи една човешка фигура близка до тези на Вера Мухина и че лансирания тогава като образец съветски самоук скуптор Вълю Вълев е съвсем далеч от това. Резултата бе приемането му, но под постоянен контрол и ограничения. Включват го в един колектив да създаде композицията Октомври, но го ограничават да го изпълни по една рисунка на Борис Ангелушев. Нямат доверие той да създаде собствена композиция. Според схемата Далчев създава една група от измъчени хора втурнала се напред с вяра за нещо по-добро. Комисията която контролира всичко, маха фигурата на матроса и слага един комисар. Надали в тези първи моменти е имало комисари, които да стрелят в гърба всеки който не върви напред, защото комисара няма пушка а държи пистолет. Настояват износените дрехи и обуща да бъдат направени нови като за парад. Даже мерят бюста на женската фигура. Заключението на Далчев, е че всичко това прилича много по-вече на група белогвардейци отколкото на червеноармейци, но кой ти гледа историческата истина, и той едва ли не е заклеймен като враг и противник на партийните директиви. Тогава се смачваше всяка съпротива или даже мисленето за съпротива на партийните главатари беше опасно. Никой на смееше да каже не или да изрази друго мнение.
В този период след 1944 г. Далчев се развива и се отделя от началното си направление в класиката, Той не остава настрана от търсенето на новия човек в съвременната скулптура, въпреки ограниченията на соцреализма. Подобно на Джиакомети, Марини, Манцу, Барлах и други той създава своя неповторим облик на новия човек, с изразителни форми в рамките на запазена архитектоника и силен драматичен вътрешен живот. От една страна здраво базиран на майсторството на скулптурата, той успява да съчетае новите форми с силно човешко съдържание. Това се дължи на неговото дълбоко проучване на нашите резби и търсенето на тайната на тяхната първична сила и искреност.
След девети 1944 всички публикации за него бяха забранени от бдящите цензори на соцреализма. Две големи монографии за него, готови за печат, останаха на рафтовете. СБХ не смееше да издаде даже един диплян с снимки, които произвеждаше за по-вечето от своите членове. Даже един филм с снимка на неговата скулптура „Бунт” бе спрян. Тя бе изхвърлена лично от министера на културата от Общата изложба на СБХ като неотговаряща на соцреализма и опасна за режима. Някои от неговите творби се приписваха с други имена. Германското списание Кунст и руското Исскуство посветиха дълги статии за Далчев и неговото изкуство в Ермитажа и Пушкиновия музей, но българските блюстители на соцреализма не пожелаха да споменат даже дума. Оказа се, че са по-големи от папата, както се казва. Една от причините бе, че освен оопитите му да разшири каноните на соцреализъма, някои бяха сложили името му в Партията, но той не се интересуваше да бъде партиец. Никога не е имал партийна книжка, не е плащал партиен внос и не е посещавал партийни събрания. . За него изкуството бе над всичко. Това бе огромен грях, според тогавашната практика, но не посмяха да го елиминират поради голямото му изкуство и влияние.
Съмненията и подозренията около него изобилстваха. Заклеймяваха го като формалист. Изхвърляха и други негови произведения от общи изложби на СБХ. Тогава това беше единствения начин да излагаш. В Академията нападаха неговото ателие като западна зона и го обследваха като проводник на западно влияние. Слагаха го в управата на СБХ, но не му даваха достъп до някаква информация. Той научаваше какво прави неговия отдел от вестниците. Тогава той се отказа от заплатата си в СБХ защото казваше, че не прави нищо в този съюз. Казваше, че го третират само като саксия за показ. Искаха да изключват неговите студенти като работещи не според каноните на соцреализма. Той си предложи оставката ако го направят. По късно когато се пенсионира редовно всяка седмица ателието му бе посещавано, за да се проверява какво се прави и какво е настроението му. Пред хората твърдяха, ние ценим много Далчев, но фактически съвсем не беше така. Най-много го тормозеше постоянния надзор и чувството, че живота в изкуството му се ограничава. Струваше му се, че живее в един затвор с невидими решетки.
През 1979 всичко му дойде до гуша и даже без зимни дрехи, без езици и всякакви връзки, близо осемдесет годишен, без очакване за някакво бъдаще, Далчев реши че няма вече живот за него като дисидент, или какъвто и да е в България, той реши и не се върна обратно. Веднага името му бе изкъртено от неговите произведения, злостни слухове от всякакъв вид бяха изфабрикувани и към духовното му убийство бяха прибавени три опита за физическото му унищожаване, ръководени лично от шефа на българските лагери генерал Мирчо Спасов, както твърдят някои от участниците в тази разработка.
Но и след промените през 1989 годин името му не бе възстановено, и много от старите прийоми продължиха под нова форма. През шейсетте години Далчев успя да промени и наложи проекта за Братската могила в Пловдив от партизански паметник в един исторически мемориал отразяващ събитията на Тракия след Освобождението. Това му костваше пет години задържане на паметника. Надали може да се намери нещо по действащо от възторжените фигури сред скулптурата, от композициите в Пловдив, или по трагично от композицията за Робството с окованите ръце, наред с другите композиции в мемориала. По своята драматична сила трудно е да се намери нещо по силно и изразително. Формите са остри, експресивни и внушаващи движение и живот. След 1989 година Далчев предложи някои промени като се махнат някои елементи в паметника, наложени тогава като условие да се приеме. Но нищо не бе направено. И бялото стана черно. Въпреки, че Далчев заложи живота си, и всичко което имаше като протест против ограниченията на соцреализъма, някои го обявиха като негов отявлен представител. Даже и днес се разпространява лъжата, че Пантеона (Братската могила) в Пловдив е направен от Величко Минеков и че фигурата на Климент Охридски до Народното събрание а правена от Иван Колев. Оставиха творбите му да бъдат крадени, цапани или унищожавани. И досега на някои пловдивчани се повтаря, че това е партизански паметник, а не е мемориал на историята на Тракия през последните 130 години, което е явен факт. Далчев знаеше, че комунизъма ще фалира един ден, защото краката му бяха сламени и имаше много заблуда, лъжи и пропаганда. Той имаще това пред вид всичко това за този паметник и направи предложение през 1992 г. за изхвърляне на някой детайли наложени от партията преди, но това не бе изпълнено.
След 1979 Далчев създаде в САЩ внушителния образ на Дж. МакГаханСлед 1979 Далчев създаде в САЩ внушителния образ на Дж. МакГахан, считан в Америка за освободител на България с неговата роля като журналист за оформяне на обществено мнение в полза на България сред говорещите английски по време на освободителната война. И за този му принос, почти нищо не бе споменато в Българската преса. Гражданите на Лексингтон честват годишнината на Мак Гахан с редовни сбирки пред паметника. Това е една редовна българо-американска проява която се подържа от местното население и много гости. Като скулптурно постижение, Далчев в допълнение на драматичната сила, успява да превъзмогне една от най трудните бариери в скулптурата, да създаде илюзията за движение с една статична фигура. Фигурата на МакГахан не стои замръзнала в една поза, а ни кара да вярваме, че се движи уверено в търсене на свободата на един народ.
Друга фигура изразяващата движението бе последния миг от победата на олимпийския шампион Джеси ОуенсДруга фигура изразяващата движението бе последния миг от победата на олимпийския шампион Джеси Оуенс, която бе отлята впоследсвие от бронз.
Интересно бе когато една негова фигура представяща Мойсей, когато минава между две вълни, така развълнува един верующ евреин, че той каза, че е готов да даде всичките си пари, но да се върне в къщи с нея. Оказа се, че всичките му пари са много по-вече отколкото Далчев прие за нея. Къщата Кристи`с бе предложила да го представят и можеха да го направят световно известен. Той отказа. Далчев постоянно казваше: „не съм дошъл в тази страна да се продавам. Искам произведенията ми да радват хората. Това ми стига”.
Хората се интересуваха и Далчев направи свой проект за статуя на Свободата, който трябваше да бъде изпълнен, но когато се премести на запазния бряг се прекъсна връзката. За Сан Франциско Далчев предложи едно много интересна скулптура базирана на местното червено дърво, което не гние. Някой дървета стигат до сто метра височина и 2000 години. Даже някои имат отвори където може да се мине с кола през дънера. Този му проект събуди голям интерес, но не продължи, защото според тукашните закони никой не може да бърка в работата на черквата и една статуя на Свети Франциско от Асизи може да бъде направена само ако някой черква иска да го направи на свое място. От друга страна Сан Франциско е град с най-различни вероизповедания и етнически произход и това би нарушило неутралноста на града. Може би трябва да се потърси някоя група която би подържала проекта, защото е много интересен и всеки го удобряваше. Далчев създаде още много фигури: Мечти, Клоун, и много други. В живописта той създаде десетки големи платна пълни с движение и въздух. В стотици рисунки той разкрива много от неговия типичен драматизъм. Почти нищо от това не е известно в България
Далчев почина няколко месеца преди своята стогодишнина на 10 юли 2002Далчев почина няколко месеца преди своята стогодишнина на 10 юли 2002 и прахът му е в гробницата на световно известната Кристална катедрала в Гарден Гроув близо до Дисниланд и Лос Анжелес в Калифорния. Основатела на катедралата д-р Шулер споменава името на Далчев при своите панахиди. Името му също е поставено в челната стена от черен камък.
Често може да се видят цветя поставени на гроба му, което показва, че паметта за него все още се тачи сред някои хора в САЩ.
Кристалната катедрала е не само известна с огромната си конструкция за 5000 души от специално стъкло, но и с може би най-големия орган в света с 40,000 тръби. Когато органът свири по време на службата, въздухът е така наситен с тонове, че вибрациите се чувстват.
Не се съмнявам, че и сега ще се намерят хора да имат друго мнение за Далчев. Неговото изкуство е трудно да се схване в първия момент, но веднаж проникнало в нашата душа не можем да го забравим. За някои то ще остане съмсем чуждо. Но както казват, все заедно вървят доброто и злото. От тези които прокудиха Далчев надали има още някой на този свят.
Петър Атанасов
