Алкатраз и днес e с дъх на ужас и Ал Капоне

Това е разказ за един мрачен затвор, стърчащ в един от най-красивите заливи по света – Сан Франциско. Също и за неговия най-знаменит обитател, познат особено на нас в Чикаго. Бил е, в исторически мащаб, наш съгражданин. Нещо повече – емигрант като мнозина от нас. Нарича се Ал Капоне.

Това е разказ за ужасяващите размери на човешкия егоцентризъм, алчност не само за богатства но и за слава, власт и задоволяване на животински инстинкти за насилие, опиянение, че всичко ти е позволено, лудост избуяла в патологичното чувство, че си най-велик, най-умен и дори… най-справедлив. Направо – Бог ходещ по земната кора. И безуспешните опити всичко това, изродило се в престъпления, да бъде излекувано в заведения като Алкатраз.

Тези хора постигат понякога много от страстните си желания. Но и завършват в Алкатраз. Или по-лошо, ако наистина може да се намери нещо по-лошо.

5 400 души – всеки ден!

Алкатраз се знае от 76 години. Бил е отбранителен форт¸ казарма, от 1934 до 1963 затвор. Зловещо и студено място. Чедовищно тесни килии. Средно по 260 затворрника. Карцер, килии, столова и кухня. И булевард „Бродуей” – проходът между килиите със стоменени решетки. И „Тайм Скъуър” – късчето бетон под часовника пред столовата.

Посещава се от 5 400 туристи на ден. Около 2 000 000 годишно. Колкото всички музеи на Балканския полуостров, примерно, взети заедно. Има нещо болно, като че диагноза, за съвременния ни свят…

Човек не може да си представи какъв ужас е да преживее годините си в затвора. Вероятно затова и има толкова престъпления. И още – защото вярва, че точно нему няма да се случи. Или се надява, че с пари или влияние – все някак ще се измъкне.

Едно кафе ми дай, о Небе!

– Когато двете врати се спояваха със стоманените си леговища, настъпваше мрак. Беше като гроб. Като в студен прогизнал в зимната киша добре заринат гроб. И нямаш нищо, с което да се покриеш. Тоалетът беше дупка от пет инча на пода. Водица идваше от една тръбичка, подаваща се от стената. Беше точно над отходното място. От нея поемаш, течността преминава през тебе и накрая я пускаш през дупката надолу. Това е почти половината ти живот в килията. Другата са мислите ти. Докато не полудееш. Пазачите в затвора живееха също на острова. С жените и децата си. И те бяха просмукани от затворническата атмосфера. Децата им, които тичаха по късчето островна земя извън затвора,наричаха себе си „Бандата на острова”. Те бяха единствените свободни бандити на това проклето място. Трябваше да молиш на колене тъмничаря да ти пусне вода. Пускаше. Няколко капки. И от гърлото му изригваше отровен смях. Той скучаеше и си играеше с тебе. Но на тебе не ти беше до игра. Жаждата беше залепила езика ти за небцето. Да ти отрежат парче тоалетна хартия също беше игра. Даваха ти две-три парченца по няколко сантиметра всяко. Беше им смешно. Представяха си унижението ти. Даваха ти два пъти дневно по половин порция. Единственото добро нещо бе кафето. Със здравото като бойна каска метално канче до теб идваше единствената топлинка за деня. Само няколко минути. Но беше блажанство. Не можете да си представите колцина е спасило от дебнещата ни в килията лудост. Една клетка толкова малка, че човек също се смаляваше всеки ден, всеки месец и всяка година – за да се приспособи.

От тук е избягал само Клинт от Холивуд

В аналите на затвора няма нито един документ, където да е описано успешно бягство. Смятало се е, смята се и сега, че не е имеало. Независимо от това Холивуд преди време направи филм точно за такова успешно бягство. По „истински случай”. Може би се има предвид случката, при която братята Енглин и Фред Морис оставят „макетите” на себе си в леглата и изчезват завинаги. Никой не чува нищо повече за тях. Знае се още за бягството на Скот и Паркер.Паркер устява да стигне само до едно островче по средата и, изтощен и замръзнал, потерята го прибира от там. Скот остава единственият в историята, който преплува целия залив, но хващат и него – намират го легнал край една от опорите на  най-познатия в света мост – изтощен  до смърт. Има и други изчезнали от острова, но никой не ги е видял на континента… Смята се, ча са загинали в студените води. Накрая излиза, че Клинт Истууд, от Холивуд, е едиственият успял беглец от злокобния Алкатраз.

… Това са спомените на Дарвин Кун – един от последните затворници на Дяволския остров в залива на Сан Франциско, който го напуска през 1963 година. Днес изглежда като представителен професор, нобелов лауреат от Стенфорд, но истината е, че е бил осъден да излежи присъдата си в един от най-страховитите затвори в света – Алкатрас заради опасно разбойничество. Високата чест получава заради дългогодишната дейност на неговата банда за въоръжени обири на банки. На това място са били изпращани най-опасните и най-заслужилите. Сред тях и нашият именит сънародник  Ал Капоне. Казват, Чикаго е било някога в лапите му. Но се е сместил по-късно на това островче от дванайсет акра…

111 години Ал Капоне

Алфонс Фьорело Капони, по известен като Ал Капоне, се е родил в Неапол, според него, и в Кастелмаро – според други, през 1899 г. Тази година е 111 от случката. Преди 101 години семейството му пристига в Новия Свят. Брат му Ришар става полицай. Алфонзо избира точно противоположното…

В началото започва да работи като помощник-месар в големия квартал на Ню Йорк –  Бруклин. Обаче скоро криминалната среда го поглъща. Първо е хлапе за всякакви поръчки, но след не много време способностите му го преквалифицират в поръчков убиец. Първият му ангажимент  бил ликвидирането на несговорчив китаец, който отказвал да плаща  за да му пазят ресторантчето.

Някъде към 1925 главорезите Франк Айело и Джони Торио го вкарват в нелегалната търговия с алкохол /това е времето на „Сухия закон”/. Ал Капоне създава изключителна бойна група, с това и „класиката” на занаята. Гангстерите се групират в прочутия „Сицилиянски съюз”, който пък създава професионалната „Корпорация на убийците” – щатни изпълнители на смъртните присъди, издадени от мафията. Индустрията на смъртта действала в невероятни мащаби, точно и ефективно. За 14 години през които Ал Капоне „владее Чикаго”, стават 700 убийства, извършени от мафията. От тях 400 по личната заповед на Капоне. Съдът предявява много пъти официални обвинения, но редко някой попада в затвора.

Престъпният синдикат създава своя „Библия”, която регулира взаимоотношенията между отделните банди. Всеки главатар имал правото да разполага с живота и смъртта на своите хора в определени компетенции. Но извън ръководената банда, макар и на негова територия, той нямал право да решава сам. Спорните въпроси се решавали от Висшия съвет. И най-честата присъда на този съвет за простъпките била „да се ликвидира”.

Гибелта на „Скачащата жаба”

Ал Капоне се вози на брониран кадилак из Чикаго, тежък 3.5 тона. Скоро убийците му се оказват по-тренирани и точни и ликвидират армията телохранители на бившия благодетел Френк Айело, заедно с боса. Остатъците от Империята, обаче, поръчват на прочутия килър Джузепе Джанта, наречен по традиционната бандитско-полицейска шикозна практика „Скачащата жаба”, убийството на Капоне.

Но хитрецът Ал им разказва играта. На една от поредните гангстерски  веселби, пред очите на всички,  пребива от бой, слез взаимна уговорка разбира се, своя най-верен помощник Френк Рио. „Скачащата жаба” се хваща на въдицата и включва в плана си очакваното отмъщение от страна на онеправдания. Рио дълго се пазари, а след това отива право при шефа си и му изпява целия план. Капоне поканва на разкошен пир своите зложелатели и своите хора. Вдига тост „Дълги години на тебе Джузепе и приятелите ти и успех във вашата работа”! С хитра усмивка онези му отвръщат на тоста. След малко, обаче, Ал Капоне отново вдига чаша и… я плисва в лицата на „Скачащата жаба” и неговите двама помощник-убийци. Хората му ги хващат, връзват, Ал взима една бейзболна бита и с нея собственоръчно пребива и тримата.

Най-лошият кмет на Чикаго

Най-лошият кмет в историята на САЩ е кметът на Чикаго по времето на Ал Капоне. Той „преследвал” престъпленията, но избирателно. Това разчиствало пътя на „неговите” пред „чуждите”, които страдали и от конкурентите си – бандити и от показните акции на властта, която трябвало да показва с нещо, че се „бори” с лошото.Едва ли може да бъде другояче там, където управниците се дирижират от мафиоти. Показателен е случаят на 14 януари 1929 г., денят на Свети Валентин, когато Капоне си разчиства сметките с мощната чикагска банда на Джордж Милър /Багс Моран/.

В този ден „водещият” убиец на Ал се обажда на Моран, че е откраднал камион с контрабандно уйски и оня му казал да го докара в „склада”. Когато гангстерите на Моран се събрали за да приемат плячката камионът пристигнал, но от него изскочили килърите с автомати, двама в полицейска униформа, заповядали на хората на Моран да застанат до стената и ги разстреляли. Един бил докаран все още жив в болницата. „В мен никой не е стрелял” – били последните му думи. Но Моран остава жив. Имало трафик и закъснял…

Капоне изкарвал по 60 милиона годишно, което в онова вребе било океан от пари. Но и харчил много. Само хазартните му изцепки на конни състезания стрували милион. Къщите му в Чикаго и Флорида се охранявали по-добре от Белия дом. Имал секретни входове и изходи в няколко чикагски хотела. Отначало в скромния „Метропол”, после в луксозния „Лексингтон” държал винаги по 50 стаи, наети за неговата охрана и приближени. Капоне бил женен от младини, но жена му била постоянно в почетна изолация. Той ползувал услугите на цели баталиони проститутки и си избирал все нови и нови красавици от публичните домове, които „стопанисвал”.

Народната любовта за бащицата и благодетел…

По време краха на Уол Стрийт и Голямата депресия Ал Капоне веднага става „благодетел” на бедните и слабите. Устройва безплатни кухни за безработните и бедните. Той поставя на „промишлено ниво” подкупите на медиите. Известният Джек Лингл от „Чикаго Трибюн” всяка седмица организирал нестихваща вестникарска кампания възхваляваща могъществото на Ал Капоне, негова любов към хората, качествата му на вожд и спасител на бедните и онеправданите. От Алкапоново време са плагиатите на инсценирани Пи Ар събития, на които се зеснима и тиражира всеки жест и дума на величието, независимо от тяхната баналност, лъжа и дори пошлост. Официално Лингл получавал 65 долара седмично във вестника си. Но неговата заплата от Ал Капоне била 60 000 годишно. Лингл бил застрелян на 9 юни 1930 г в навечерието на среща с агенти на ФБР, които биха могли да научат от него много неща за Ал Капоне.

След 1930 г. американският съд започва да използува нова пректика. Тъй като било много трудно да се доказва участието на мафията в убийства, мафиотите се осъждат за по-дребни престъпления.  Ал Капоне бил осъден за носене оръжие без разрешения. Прекарал 10 месеца в затвора… без да престане да ръководи от там своята империя. Приемал когото поиска и говорел по телефона когато си поиска. После го осъждат за неплатени 388 000 долара данъци. Получава 11 години затвор. И продължава да ръководи своите хора от местния затвор. Тогава го превеждат в Атланта, а след това и вече става напълно сериозно – в Алкатраз. Настъпва краят на Ал Капоне.

Алкатраз – за Ал!

Опитва се да бъде „по-друг” и на това злокобно място. Но го лишават от всякакви привилегии и го карат редовно да мете коридорите. Недосегаемият лидер усеща какво значи да си нищожество и да ти се присмиват. Паметта му започва да изневерява. Появяват се пораженията от късен стадии на сифилис. Здравете му си отива. Парализира се частично.
Освобождават го предсрочно. Гангстерът Капоне се представя пред Божия съд на 25 януари 1947 г. Неизвестно е дали при последната си изповед се е покаял за катастрофалните поражения, нанесени на обществото с неговия пример и гангстерска практика, която има своите продължители и днес по цял свят. Трудно може да се осъзнае ролята на тези масови убийци на хора, и особено на морала у хората, които развращават човечеството и водят към гибел.