Приказка за Златната рибка и Българския дом в Чикаго

Едни вярват, че има Българо-Американски център за културно наследство в Чикаго,   други – не.
Каква е истината?

Вестник „България Сега” отвори рубрика „Гледища” и е любезен да ни предостави страниците си за една такава дискусия.
Благодарни сме и на бившият генерален консул в Чикаго, Иван Сотиров, че я започна. А защо той? Защото познава фактите.

Фактите

Българо-Американският център за културно наследство бе  учреден юридически през 2007 година. И до днес той функционира като организация с нестопанска цел и получи статут  с отчисляване на данъци. 
Организацията се ръководи от 9 души, Борд на директорите  – Кина Бъговска, Петранка Стаматова, Велина Иванова, Надя Едрева, Ирина Гочева, Георги Узунов, Галя Должева, БойкоЧавдаров, Константин Маринов, избрани от Общото събрание. Към организацията има изграден Борд на съветниците, където участват  изявени американци –диригенти, професори, директори на музеи, музиканти и др., които ни помагат с компетентни съвети и обмяна на идеи.

 Желанията към Златната рибка (Българският дом)

Желание Първо: Да запазим българския език.
Как се запазва един език? Като се говори на него. Като се пише на него. Като се чете. Като се пеят български песни………
На лице са българските училища. И българските деца, които се учат на четмо и писмо. Какъв по-хубав повод от 24 май, за да покажем, че българската реч и писменост не са забравени?  Децата са на сцената.  Те рецитират „Аз съм българче”! Пеят „Хубава си моя горо”. В Чикаго се празнува Деня на детето, където над 200 деца рисуват, играят и спортуват заедно по време на организирания от центъра пикник. Все по- голяма притегателна сила добиват и  осмомартенските тържества, станали традиция в представяне на кулинарни изложби, творчество или просто социални контакти за размяна на информация между българските жени,  двигателна сила и извън пределите на Родината. И всичко това става благодарение сърцатите усилия на жените от Българо-американския център  за културно наследство, самите те – многодетни майки.

Желание Второ: Да съхраним българския дух и традиции.
Можем и го правим.  Защото имаме Ансамбъл „Хоро”. Един истински фолклорен танцов ансамбъл! Удивителни танци в автентични носии от четирите краища на България! Далече от България, но близки до българите в Новия свят, до тяхната душа и сърце, пълни с доброто българско наследство!
Имаме и оркестри с нашите стари сладкогласни народни инструменти като „Балкански ритми”, „Колорит”, „Изгрев”…
Пленени от красотата на България са и чужденците, посетили страната ни. Сред тях и  един всеотдаен фен на нашия бит и култура, американският етнограф Мартин Кьониг, когото поканихме да експонира великолепните си фотографии, съхранили уникалната патриархалност на българското село през 70- те години и неговият документален филм показващ оригиналното чудо на автентични български танци, пренесени от вековете.

Желание Трето: Да интегрираме най-ценното от българската култура в  мултинационалното американско общество.
Културните ни традиции в областта на музика и изкуство преодоляват разстоянията. Чувството, че и ние сме дали нещо добро и красиво на света е по-силно от препятствията.
Кина Бъговска по време на своя изложба в САЩ, в разговор с генералния консул на Република България в Чикаго Валентин Дончев. Темата: Български дом на културата в Чикаго!Нашият Център в Чикаго приема скъпи гости – богати на дух и таланти сънародници, ние показахме и техните достижения. Такава бе фотоекспозициията „Български културни паметници на Средновековно и Възрожденско изкуство” на Иво Хаджимишев. Подадохме ръка и на  „Фестивала за духовно наследство” на фондация проф. Детев, придружен с беседи и прожекции на исторически и археологически документални филми.
 Чикаго посрещна с огромна радост в навечерието на 24 май лауреатката на конкурса за пиано, талантливата пианистка Виктория Василенко. Това беше съвместна проява на нашия център и камерния оркестър на Фил Симмонс от Американ Мюзик Фестивалс, посветил концерта на Деня на българската култура и просвета-24 май. Търсят ни често  от България, и Детски хор Пим Пам на Борис Карадимчев и Мандолинен квартет от София, художници, музиканти, чули, че в Чикаго има Български културен център.

Ние не сме „невидими”, ние сме реалност още от 2007 година. От първия ни Концерт, посветен на Празника на Българската култура и славянска писменост, 24 май, състоял се в Ирландския културен център в Чикаго. На сцената излязоха над 70 изпълнители на народна и симфонична музика – деца и възрастни,  танцьори. Получихме поздравително писмо от тогавашния  / и настоящ/ посланик на Република България, Елена Поптодорова. Поздравиха ни и Мария Папас, представител на най-голямата финансова община в Чикаго, както и кметът на София – Йорданка Фандъкова и на Чикаго- Ричърд  Дейли, които подчертаха, че  българската общност вече се вписва осезателно в многонационалното семейство на Чикаго.
Към най-успешните прояви на центъра можем да причислим и изложбите  по изобразително изкуство на децата от българските училища. Техни картини бяха показани в американски галерии,  Сити хол на Чикаго, както и в далечна  Япония… 

Въпроси, които чакат отговор

С какво ще се отличават функциите на едно такова средище  от досега съществуващите църкви, училища, клубове, офиси, магазини, изпълняващи и определени културни и духовни дейности?

На първо място не подхожда на най-големия български град в чужбина, и вероятно сред шестте най-големи градове в България, да няма  библиотека,  салон за репетиции Да нямат българите зала,  която да събира поне петстотин души, с истинска сцена и киносалон  за прожектиране на филми.
Редно ли е да посрещаме българските президенти  в украински църкви, в хотелски фоайета, а нашите деца да нямат библиотека, възрастните – свой клуб, където да обменят мисли или спомени на чаша кафе. Да разчитаме на сръбски кафенета, а Българският музей в Чикаго да държи експонатите в кутии по домовете си?

Кой губи и кой печели?

Не сме ли една възрожденска организация, която да живее с непрекъснато нарастващите потребности  на своите сънародници? На нас ни е нужен Дом, наш, български, за да приюти и нас и Българо- американската Асоциация, та и писателите и художниците зад граница. Годините минават. Ние си говорим, но и действаме. Остава ни надеждата, че можем да хванем Златната рибка и току виж ни изпълнила  желанията…
Едно функциониращо съвременно средище, каквото трябва да бъде Българският дом в Чикаго, което да решава и културните и социални проблеми. Необходимо ни е това солидно, вечно будно огнище, мястото, където живее и ще живее българският език и култура.
Защото в Чикаго има добри професионалисти и стават все повече,  които могат да направляват добра културна и социална програма.  И ако досега сме смогвали да вършим такава дейност , стараейки се да догоним другите общности, отсега нататък все по-ясно ще личи колко сме по-назад от тях. От това обаче не губим само ние в Чикаго, губи и България, защото вместо да засилим пропагандата и заявим на света, че има такава страна с традиции, култура, че си заслужава американците да научат повече за нас, чрез нейните представители в Чикаго и току виж се намерили и така жадуваните, американски инвеститори.

Ало, България, чуваш ли ни?

Какво мисли България? Подкрепя ли ни? А дали изобщо ни чува?
С консулството всичко е наред, винаги сме ръка за ръка, за всяка наша инициатива или съвместна дейност. Така беше при бившия генерален консул Иван Сотиров, така продължава и с настоящия генерален консул, Валентин Дончев. Ние сме приели факта, че бюджетът на консулството е орязан с 30% и не можем да очакваме каквато и да е финансова подкрепа.
Неотдавна  ни гостуваха представители  на Държавната агенция за българите в чужбина, които подариха книги и пособия на децата от българските училища, на специално организирана от нас среща. Споделихме с тях и изпратихме послание до управляващите, че търсим диалог и подкрепа за пътищата, по които можем да стигнем заедно до успеха. Не получихме отговор.
Доказахме вече, че имаме подкрепата на Българската общност в Чикаго за изграждане на културните мостове с България и опазването на нашия език, бит и култура в новата среда,     в която живеем. Но нашата емиграция няма историята и възможностите на милион и половина поляци, на старите и многобройни общности от ирландци, украинци, гърци… Българските бизнеси са все още млади.
 Знае се, че както в България, така и в САЩ има програми, фондове и грантове, които финансират подобни дейности. Нужни са, обаче диалог и благоразположение на „родителското тяло”, родната Майка”, която чува и насърчава децата си, а те вече мотивирани в дейността си да открият и други пътища и средства в осъществяване на замислените цели.. 
Казано е „който търси – намира, почукай и ще ти се отвори”.
Но преди да ни се отвори чужда врата, трябва да почукаме на своята.
Чуваш ли ни, България?

Кина Бъговска

За повече информация:
www.BG-USA.org
Чикаго
Българо-Американският център за културно наследство

Материалът е поместен в чикагския вестник “България Сега”.