Eдна вечер със Самуиловите Родопи

В Българската Православна Църква „Свети Иван Рилски – Чудотворец”, Чикаго беше отпразнуван именният ден на Самуил Каварджиев и втората годишнина от издаването на книгата му  „От „Извора” Чепеларе до Чикаго”.

Дойдоха мнозина близки до духовността сънародници, редовно посещаващи Храма на Закрилника на българския народ Свети Иван Рилски – Чудотворец и читатели на разказите, статиите и есетата на Самуил Каварджиев, появяващи се в чикагската преса и отпечатани в книгата му. Авторът посрещна гостите си с неописуемо родопско чеверме, а те му отвърнаха  с добри думи, признателност и дори стохотворение, написано специално за Вечерта. Бяха прочетени и откъси от негови произведения.

Самуил Каварджиев е живял като дете в малкото селце Богутево сред дивата и омайна по онова врема родопска природа, сред гори и чисти води, сред добри хора, чиста вода и щедра земя. Завършил е Строителен техникум, работил е в България и Ирак. От доста години е в Чикаго, където заедно с основната професия започва и да пише. Темите му са от духовния свят на човека и живота сред природата.

Поместваме един откъс от неговата книга „Имен ден”, стихове написани специално за вечерта от Илия Консулов.

СМЪРТТА КРАЙ СТАРИЯ БУНАР

– Е-е-еи! Има ли матан, мата-а-н!

– Има, има-а-а! Бегайте насам!

И ние, децата, търчим към мандрата, млади, пълни със сила, изгладнели от селската работа или игрите.

Мандраджията беше благ човек. Нямаше другакви по онова време в нашто родопско село. Стигахме запъхтяни, той ни даваше всекиму по едно глинено гърненце, пълно с матан, другаде му казват сурватка, онази пълна с не знам какви си “ензими”, или нещо подобно, течност, която се получава когато от млякото правиш сирене, и тя не само храни, но и лекува от охтика и всякакви други болести…

И докато тихо и кротко ние си пием питието, сиренето узрява, докато се поразмърда и дигне глава урдата /извара я именуват другаде/, мандраджията ни поразправя някоя и друга приказка, за която се заклева, че било истина.

Много матан беше изпил човекът през живота си, а ракия никаква, и имаше толкова сили на своите 60 и кусур години, а и мозък да помни, колкото днес мнозина нямат и на 30…

Веднъж ни разказа за какво станало край бунара на тяхното село, не край нашия, но и той бил чудо-бунар, та край него ставали всякакви празненства, надпявания и надигравания, любовни авантюри, дори и убийства, които по наше време се разиграват пред дискотеки, ресторанти и барове.

Имало по неговото младо време една Гинка и един Никола, които били бедни, ама и двамата много каматни /хубави/. Били лика и прилика. И като ги гледали хората в селото всички казвали, че един за друг са родени и с нетърпение ги чакали да пораснат и да се оженят. Сякаш те самите щели да си взимат булка или момче… Гинка била права като топола, тенка и длъгочка /височка/ , бела и цървена, добро чедо до немай къде! Никола от малък работел като аргатин, щото си нямал бубайко /татко/, дето загинал някъде по войните, но колкото повече го печело слънцето и духали ветровете – толкоз по здрав и хубав ставал.

Двамата се срещали всеки път, щом могат, край стария бунар и хората отдалеч и скритом се любували да гледат как се държат за ръцете и се взират очи в очи.

Но много хубост не е на хубост, както казват старите хора.

Минал веднъж най-богатият джамбазин /търговец на жива стока/ край бунара и лошо се случило да съгледа там Гинка и Никола. Пълен бил с пара този зъл човек и като много богаташи – все не му стигало и все ламтял всичко да заграби за себе си. Харесала му Гинка и решил да я има. Върнал се в града, напъдил жена си с двете си деца, и дошъл да иска Гинка от майка й. Стъписала се бедната жена пред господаря, дълго му се покланяла и обещавала – да му даде Гинка, та да се избавят от сиромашията. Оставил малко от своите сребърници сатаната в скута на майката и си отишъл, а дългострадалната жена сгрешила и почнала да придумва дъщеря си. Паднал им късмет, човекът е пълен с пари и злато, с най-личната къща в града е, ще иде при него и ще живее като чорбаджийка, цел ден ще се кипри и премени ще сменя, а после може и до Стамбул да идат, свет да види каматната й щерка…

Завъртяла се главата на младото момиче, па нали и майка й го казва, дето я е родила и дето само тя може до последно да лелее на нея и като орлица да я пази…

Почнала Гинка да се крие при майка си, не идвала с писаните менци за вода студена, не се срещала с Никола. Свило се сърцето на юнака, идвал три пъти да тропа на портата при майка и щерка, но никой не му отварял. Зад пердето сякаш се била стаила смъртта му! Научил от селяните и за идването на джамбазина и за сватбата, която вече се готвела… И почнал да дебне изгората си, да я види. Един ден не отишъл да аргатува, а се скрил в горичката край бунара. По такова време, като знаела, че Никола е в другото село на работа, Гинка идвала да си наточи бистра вода от старото врело /кладенеца/ и да се види с някоя дружка. И тъкмо сега стигнала и пред нея се изправил Никола. Снажен, красив, но бледен и гласът му трепери като на изплашено дете: “Гинке, чакай да си поприказваме…не ме оставяй…”Не те ща вече, не те ща, не те ща!” – извикало момичето и тръгнало да бяга, но като че дяволът това и чакал, вдъхнал огромна сила и ярост у Никола и той с два скока я стигнал. “И двамата ще загинем, но никому няма да те дам! Да бягаме, Гинке! Светът е голям! Твой ще съм аз навки и ти моя! Да бягаме!”. Но само “Не те ща, не те ща!” отеквало по съседните върхари и Никола загубил и човещина и разсъдък. Грабнал ножа си, три пъти го вдигнал високо и три пъти пробол Гинка в гърдите със все сила, на онова място дето слагал главата си и умирал от щастие в най-хубавите дни на живота си… После внимателно положил своята любов на тревата и забил ножа в своето сърце. Кръвта им за пръв и последен път се смесила…

Седиме ние децата и подсмърчаме, не ни е съвсем ясно защо пък ще трябва чак да я убива, че нали момичета мно-о-ого… И нас коя ли не ни е пъдила да не играем с нея, но чак да я трепаме ли за това? Но ни е мъчно.

Та, бях ви обещал в миналия брой още нещичко да кажа за бунарите, но това ми дойде в главата, и много писане стана, та ще отложим за някой друг път останалото. Има много и песни за хубавата родопчанка, която иде на бунара и вода да си налее и да се огледа в чистото му огледало. Но… друг път.

Самуил КАВАРДЖИЕВ

ИМЕН ДЕН

/На Самуил/

Роден в Богутево, селце в Родопа,
от ранно детство закърмен е със труд,
с легендите за Орфей, Калиопа,
кален е да понася пек и студ.

Израстнал из недрата на народа,
въоръжен с Божествен меч – доброто,
влюбен силно в майката природа
на Родопа легендарна под крилото.

В сърцето с християнска доброта,
в душата му трепти епична благост
звънтяща със духовна чистота,
където мине носи само радост.

От рано ти напусна роден край
да търсиш по–добър, смислен живот,
че в родината – червеният рай
бе неомилен, без щастие, имот.

Защото щастие, имане, радост
там имат други – навред плъзнали
разни гангстери без срам и наглост
рушат и грабят – съвременни вандали.

С мечти и кураж летя през океана!
Далеч от там  – щастлив тук в чужбина,
но най – милото в живота там остана:
детство, младост, милата родина.

С труд и постоянство в таз страна
горчивият залък тук е подсладен
пътят си описа на книга де мина
със дух волен и талант дарен.

За твойта скромност,
почтеност, достойнство –
ПОХВАЛА Е!
 
Илия КОНСУЛОВ