Играч

„Ти него не го мисли, той е в играта”. „Играч е той, неговата е лесна” – такива и подобни на тях приказки се чуваха всеки път, когато станеше дума за Първолет Матанчев. Самият Първолет обичаше да казва, най-често сутрин пред огледалото, удряйки третата контра (държеше винаги да е гладко избръснат), че Бог го е избрал да е сред печелившите и не трябва да го разочарова. Сетне се пляскаше доволно по бузите, вземаше бизнес чантата „Petek” и излизаше от новата си къща, построена в квартала на играчите.

Как това тантуресто човече с къси крачета и събрани в средата на челото миши очички се озова при големите интриги, пари и власт? Номерът му беше елементарен, но работеше перфектно – човечето беше заложило на хорските слабости. Знаеше, че освен да мразят и да завиждат, хората обичат да бъдат хвалени.

И той ги хвалеше – конкретни хора, в зависимост от конкретните нужди.

Уцелваше безпогрешно дозата ласкателство, от която се нуждаеха и я даваше. Не   псуваше пороците им, напротив, уверяваше ги, че са по-добрата част от човечеството, което се крепи на такива като тях. Вярно, че тъкмо заради пороците цивилизациите се сгромолясват една подир друга, но остават постиженията. Къде щеше да е светът днес, ако ги нямаше алчността, апетитът за слава и желанието за мъст? Щеше ли да има световни стокови борси и Международен валутен фонд?  Не, разбира се. Така им говореше той, на тях им харесваше и затвърждаваха доверието в него.

Въртеше бизнеса си с изкусно двуличие и участваше в далавери за милиони. В редките случаи, когато съвестта му се обаждаше,  влизаше в някоя църква, палеше дебела свещ и казваше „прости ми греховете, Господи”. 

Имаше собствено мнение за всичко, но никога не го изразяваше. Отваряше широко мишите си очички (доколкото едни миши очички могат да се отварят широко), слухтеше в четирите посоки на света и внимателно наблюдаваше разпределението на силите.

Беше си осигурил съпруга по неговата мярка: коварно същество с красотата на габонска усойница и амбиции до небето, чието най-добро дело досега беше, че веднъж пусна два лева в консервената кутия на някакъв бездомник. Двамата се разбираха без да си говорят; всеки беше наясно защо е с другия.  И чукането им беше такова – безмълвно и пресметнато. Правеха го, защото така е прието и защото трябва да оставят наследници.

Веднъж се изпусна да я пита добре ли се чувства. Погледът, с който го погледна, беше достатъчен никога повече да не й продума по време на секс.

Вкара и нея в играта. Да му пази гърба, пък и да демонстрира мъжкото начало във връзката им. (В леглото тя винаги беше отгоре и от това самочувствието му страдаше, макар да не го показваше).

Лъжеха, крадяха и трупаха движимо и недвижимо имущество с настървението на хора, за които никога нищо не е достатъчно.

Бизнесът му просперираше, приятелите се множаха, отвори се пътека в политиката. Когато го поканиха да води депутатска листа стана неспокоен и измърмори нещо като ”не ме бива за тази работа”, очаквайки да възразят, че напротив, много го бива. И те възразиха: „напротив, много те бива, имаме нужда точно от такива като теб, отговорни и верни хора”.

Изпълни се с доволство, но не бързаше да даде отговор. Изчакваше поканата да дойде от онази политическа сила, за която наистина си струваше човек да пропилее няколко години.

– Трябваше веднага да приемеш и да не се помайваш – скастри го жена му, когато й съобщи новината.

–  Имам тактика – защити се той.

– Ти имаш тактика, докато другите вече имат по два самолета. А ние още се кандилкаме с някакво нещастно хеликоптерче.

–  Изобщо не е нещастно хеликоптерче, а чудесен „ Робинзон клипер 2”.

–  Клипер, млипер, ама Доналд Тръмп кара „Боинг 727”, нали? Защото не е мухльо, а е играч. И не е от село  – клъвна го габонската усойница и тръшна вратата.

Не понасяше да му напомнят, че се е родил на село. Дори най-безобидния намек за потеклото му го караше да се гърчи в себе си от яд и неудобство. Реши да направи нещо впечатляващо, за да й докаже, че не е мухльо; че той също е играч, при това играч от класа.

Започна да пресмята всичките си пари, които беше разпръснал в различни банки по света. Докара ги до стотина милиона долара и нещо. Трябваха му още четиристотин, за да купи един стратегически бомбардировач Б-52 от американците. Нека тогава да дойдат да разправят, че бил от село. От село, ама с Б-52!

„Доналд Тръмп…, патка с патката”, нареждаше той наум, стиснал малките си юмручета, докато „патката” се друсаше отгоре му.

Как и откъде можеше да вземе този почти половин милиард? С партийни далавери и приватизации тая нямаше да стане. Нещо много едро трябваше да се открадне, сетне да се продаде много скъпо, но какво можеше да е то, в тази нещастна държавица, в която и без това не беше останало почти нищо за крадене. АЕЦ „Белене” щеше да  свърши добра работа, помисли си, но още не е построена, за да бъде открадната. Тогава какво, какво? Събуждаше се през нощта с бучаща глава, изяждаше купа черни боровинки и продължаваше да мисли.

Сети се, че името му Първолет не ще да е случайно. От майка си знаеше, че е кръстен така, защото се е родил в началото на пролетта, сега обаче потърси друг смисъл. Първолет няма да е първа пролет, а първи полет – това са имали предвид родителите му, без да го осъзнават. Първият българин полетял на свой собствен страгегически бомбардировач. Какво ти българин, първият човек изобщо! Ще лети в стратосферата, а Тръмп ще му диша отдолу керосина.

Свърза се с подходящите хора, за да се осведоми за възможностите. Уведомиха го, че макар покупката да е крайно нетипична, биха могли да му продадат някой по-старичък Б-52. Без ядрените ракети, естествено.

Съвсем престана да спи. Продължаваше да хрупа боровинки за стимулиране на мозъка и чакаше онази мисъл, дето щеше да му донесе четиристотин милиона долара кеш.

Една нощ се унесе и както беше с отворени очи му се привидя собствения образ. Това не беше тантурестото човече с миши очички, а плейбой с тяло на лекоатлет, който уверено управляваше собствения си стратегически бомбардировач, а до него седеше жена му, галеше го по ръката и шепнеше: „моят голям играч, той”.

Излезе от унеса с усещане, че знае как да намери парите. После седна да пише писмо до президента на САЩ. Започна със сдържана прочувственост: Уважаеми г-н Президент на Съединените американски щати. Пише ви един български бизнесмен, за когото дружбата с великия американски народ е тъй жизнено необходима, както слънцето и въздуха за всяко живо същество…  

As the sun and air to any living creature!  Повтори на глас тази фраза няколко пъти,  всеки път с различна интонация, остана доволен и мишите му очички засияха (доколкото едни миши очички могат да сияят). Погълна наведнъж цяла шепа боровинки, избърса си ръката в потника, и продължи да пише. Обясняваше на президента, че едно от основните предназначения на бомбардировача ще бъдат полети с благотворителна цел. На борда му ще бъдат канени български и американски богаташи (за момент се замисли дали да не сложи и руски, но реши да не прекалява), които ще посещават двете страни, ще се запознават с техните забележителности, а получените средства ще отиват за нуждите на просяци, бездомни кучета и сираци. 

Защото единственото, което има смисъл, е да се помага на изпадналите в беда, а той, Първолет Матанчев, по примера на американските бащи-основатели, е посветил живота си на хуманността.

Написа още, че в бомбардировача са предвидени два ансамбъла – за български и американски песни и танци, а в ресторанта ще се сервират само американски и български храни и напитки. По този начин смятам, господин Президент, че нашите  две братски държави ще се сближат още-повече, което лично аз желая от цялото си сърце и душа.

Накрая бизнесменът дискретно питаше президента на Щатите, дали не е възможно да получи бомбардировача като любезно дарение от страна на американското правителство. От своя страна той, Първолет Матанчев, ще се ангажира да изпише с едри букви върху корпуса на самолета надпис: БЪЛГАРИЯ И АМЕРИКА – ХУМАННОСТ БЕЗ ГРАНИЦИ”.

– Прибави, че искаш и няколко бази – намеси се жена му, след като прочете черновата. 

– Много нагло ще стане. Няма да ми даде.

– И да не ти даде, длъжен си да опиташ. Нищо не губиш в крайна сметка. 

„Защо не опиташ ти, като си толкова ербап”, помисли той, но не показа раздразнението си.

– Напиши му още, че прадядо ти е бил приятел на Линкълн и се е сражавал за свободата на негрите. 

– Ще проверят, тия не се шегуват.

– А ти бъди играч и играй ва банк – тросна се усойницата.

…

Отиде да пусне писмото собственоръчно.

Шмугвайки се през кордона от дебелогъзи момчета с двойни гуши, към него се спусна кльощав човечец с дрипаво сетре. “Помогнете, господине, с някое левче, ако можете” изломоти човечецът с ръка на устата, вероятно за да не се види, че в нея има само един зъб.

Охраната се окопити и с енергични действия неутрализира натрапника. Първолет Матанчев влезе в бронираната лимузина, след него заеха местата си дебелогъзите и отпрашиха с пищящи гуми.

Проснат на улицата дрипльото държеше единствения си зъб и внимателно го разглеждаше.

Владо Трифонов