Един Щурец в Америка

В Лос Анджелис, сред нас в Америка, е един от великолепната четворка на емблематичния български музикален състав „Щурците”- китаристът Петър Гюзелев.

Годините му са два пъти повече от Христовите. А душата му – същата! На онзи невръстен музикант от спомените на днешните бащи и майки… Видят ли го и чуят – те отново се връщат на техните необикновени концерти. И някой пак усеща сладостния трепет, с който е държал плахо ръката на най-омайното момиче на света, заедно слушайки великото чудо на онова време –  бас китариста и солист Кирил Маричков,  китариста Петър Гюзелев,  барабаниста Георги Марков и Владимир /Валди/ Тотев – майстор на клавиши и китара, „ЩУРЦИТЕ”!
И нима не блясва в нечие съзнание, че всъщност неговите деца – ей тази важна докторка, или средния син – наперен политик, а малкия – страхотен спортист – не са ли те сякаш продължение на тяхната, на Щурците, музика?  Не беше ли тя онова чудо с което преля чашата на твоята и нейната любов, та ги събрахте и двете в голямата и чиста кристална купа на щастието, след която се раждат децата?
Много радост, любов и щастие за хората са родени под звуците на уникалната за своето време българска музикална група „Щурците”. Семплите като хляба зали по онова време са били препълнени до козирката от гладните за тяхната музика хора.
Битката срещу бандита, наречен рак

Но днес Петър Гюзелев е дошъл при нас не за веселба и не за музика. Тук трябва да се справи с един от най-опасните бандити, които застрашават човешкия живот. Докторите го наричат рак.

… Когато през 2007 година „Щурците” са в поредната си артистична инвазия по българските естрадни сцени из цялата страна, току пред концерта в София, Петър Гюзелев понася първия нокаут от още непознатия враг. Тогава предполагат, че това е микро инсулт, здравето му бързо се възстановява без каквито и да е последствия, още повече, че и като мъдър спортист той става професор сам на себе си и с много  спорт и движение, особено плуване, бързо се изправя на крака. В този първи успех, и винаги от тогава до сега, негов надежден партньор в екипа, понякога и треньор, е съпругата му Ефросина, която е медицинска сестра от Военномедицинския институт в София.
По-късно картината се очертава с други краски. Става дума за  мозъчен тумор. Българските неврохирурзи предлагат лечение без операция. Американските – традиционната за САЩ оперативна намеса.

По средата на май Гюзелев заминава за Лос Анджелис, където докторът с български произход Дейвид Васко, е направил необходимото за лечението му  в болницата „Сидер Сайнай” в Бевърли  Хилс. Цената е впечатляваща. По американските мащаби. 110 000 долара. Очаквано – след допълнителни сметки за изследвания и консултации, „подскача” до 120 700. Гюзелев изтръсква джобове, продава всичко, което може да продаде, получава и съществена помощ от колеги, приятели, фенове и държавни институции. Към 24 май е вече в Лос Анджелис. Операцията е планирана за 29 юни. Ден или два преди това „Пеци”, както му казват бързо сприятелилите се с него българи от Лос Анджелис, прави музикално парти в българската църква „Свети Георги”. Изпълнява хитови песни и музика из репертоара на Щурците, Бийтълс, Ролинг Стоунс. Заедно с него в импровизирания концерт се включват и българските музиканти, живеещи в Града на ангелите – Тенко Славов /”Тангра”/, Йордан Стаменов и Огнян Цолов /”Фактор”/.

Представяте ли си картината? Атмосферата на това явление? „Свети Георги” ехти от овациите на феновете, а главният музикант пее и свири часове преди да отворят черепа и да режат части от мозъка му!

Що за човек е това?

Гюзелев говори малко и безгранично семпло и спокойно за личното си здраве и живот. Главата му е пълна с музика, а не със страх и ярост срещу несправедливата съдба. Разказва ми, че в Америка е „усетил” и понаправил двадесетина нови песни. Околният свят, поднесен в бесния стил на американската среда, му импонира. Хотелът му се намира на по-малко от миля до болница, в която няма шега. Скалпелът е на сантиметри от главата му. А той прави музика! И то каква музика! Нещо ново дори в неговия дълъг музикален живот досега! Колко хора ще се намерят по света като него? Един на сто? О, не, струва ми се един на хиляда. По точно на милион или на десетки милиони.

29 юни не се състоя. Отложиха. На 1 юли ще я бъде операцията… И първи отпада. Като че д-р Блак бие отбой от първоначалния устрем към ножа. Туморът бил донякъде мирен и мързелив на растеж. Затова пък непосредствено до слуховия, речевия и музикален център – предава фактите д-р Васко, – и при манипулациите можело да се случи нещо с тези важни места. Предписанието е химиотерапия и гама-лечение от 6 седмици. После ще му мислят какво точно да се прави по-нататък… До този момент са минали три.

Мисля, че след три седмици Петър Гюзелев ще си бъде в България! И няма никакво съмнение, ама абсолютно никакво, че той е вече демаскирал, обезоръжил и остава само да пласира няколко крошета и ъпъркъти за да постави там където трябва противника си рак. Извън, далече от ринга на живота! На този ринг Пеци и Щурците имат да свършат още много друга, полезна, работа.

Но що за човек е този щурец?

Обикновено хората се пристрастяват към определен вид спортове. Ски или кънки, баскетбол или футбол… Петър Гюзелев кара ски почти от прохождането си, закусва с плуване на 5 години и се състезава в този спорт през студентските си години /учил е математика в Софийския университет „Свети Климент Охридски/, играе като юноша водна топка, той е първият, или поне един от първите, който донася  сноуборд в България и, естествено, е сред първите сноубордисти в страната, бил е и зам. председател на федерацията по този спорт, кара сърф на Черно море, прави дълги колопреходи…

Спортният режим е нещо естествено за него, никога не е пушил, 50 грама уиски или чаша вино са неговата норма и при най-големи празненства. Опиати, дрога? Този мор сред музиканти и други артистични натури не е и надзъртал сред желанията на душата му. Сигурен съм, че това е отговорът на загадката как човек може да опази  младежки вид и фигура до много години и да пише и изпълнява музика като пролетна птица в гората! И не на последно място – да победи рака!

– Видях американските градини и паркове с абсолютно достъпни и безплатни тенис-кортове, игрища и басейни, запознах се с функционирането на тези градски и общински центрове за здраве. Сред първите неща, които ще направя в България при връщането ми е да запозная колегите си в Софийската община с няколко възможни дори и за нашите възможности идеи за спортуване. Спортните занимания у нас сега поскъпнаха много. Станаха част от частен бизнес, който се интересува от печалбата, разбира се, а не от здравето на нацията.

Петър Гюзелев е общински съветник  в Софийската община.
– Приятелите ме подкачат за моята обществена и политическа работа, но аз смятам, че с тези неща не трябва да се занимават само „специално оформени политици”, а и хора, които живеят нормален живот, нямат разни имунитети и всеки удар на съдбата или радост от живота  в голямата общност сами изпитват на гърба си.

По старо време, когато нямаше компютри

Убедително и доста интересно звучи изводът от малката дискусия, която провеждаме: защо така неудържимо се разви посредствеността сред съвременната музика, литература и публицистика, изкуство… Имаше при стария режим едно явление – комисиите, които наблюдават и държат нещата в „правилната  линия” „Щурците” са сред най-пострадалите от тази цензура. По едно време част от песните им изпаднаха в немилост и изчезнаха от програмите на радиото и концертните сцени. Тези комисии режеха „линията на развитие” от двата края. Нищо ново, модерно, непривично за социалистическия стандарт, не дай Боже Западно, не можеше да вдигне глава. Режеха я с едно мръдване на мустака. Но в същото време имаше все пак и предпазване от някое дълбоко нагазване в пошлостта, цинизма и агресията. Сега няма спиране. Изведнъж посредствеността се втурна напред размахвайки копието на „свободата” и агресивността й стана неудържима. Проби си път сред падението на нравите, стремежът бързо да се спечели, алчността да имаш повече от другия, нравите загрубяха, мръсничките песни си намериха добра почва за развитие…   „Дават ми 500 лева да пея точно това в някоя кръчма. Кога съм взимал толкова пари от концерт” – казват дори талантливи певци и пред глада и немотията предпочитат духовната мизерия.

– Нашият първи успех – спомня си Гюзелев, – беше на един студентски празник – 8 декември. Поканиха ни във ВИТИЗ. Попаднахме на млада и изключително талантлива артистична среда. Оцениха ни високо! Получихме много овации и голям стимул да правим още по-добра музика. Започнахме да правим програми. Борис Карадимчев написа за нас „Бяла тишина”. Явихме се на „Златният Орфей”, мисля че беше третия по ред, и го спечелихме! Цяла България ни видя.

И не само ги видя, но ги и запомни, обикна ги и тръгна след тях.

– Ние репетирахме много време, с прекрасно темпо и не щадяхме усилията си. Затова и на концертите се „чувствахме” и разбирахме едни други изключително добре. Достатъчен беше един лек звук за да преминем на нещо ново и то в най-добър синхрон и по най-елегантния начин. Наше преимущество се оказа и това, че всички се оказахме на едно ниво. Или поне до 70 – 80 процента. Затова и толкова дълго време сме заедно. При други състави разликата в класата при екипа води до търсене на нови партньори, до ново обиграване, нови проблеми…

– Как така се кръстихте „Щурците”?

– „Щурците” беше име, което ни харесваше, но някой „отгоре” реши, че това има нещо общо с „Бийтълс” /някой беше им казал, че значело „Бръмбари”/ и ние подражаваме на Запада. Не ни разрешиха. Тогава се изхитрихме – организирахме чрез радиото конкурс за име. Получиха се много оригинални неща, но ние подучихме наши приятели да предложат „Щурците” – нали щурецът, според фолклора, е най-запаления музикант, по-точно свирджия… И като показахме резултата от „народната воля” – разрешиха ни да станем „Щурците”. Но забраниха името на едни други – СЕКС. Нищо, че момчетата разпалено обясняваха колко благородно е това название – Студентски Електронен Китарен Състав!

Питам го как са слушали музиката на големите състави и изпълнители преди години.

Радиото беше този отворен прозорец, през който стигаха до нас песните и музиката на Бийтълс, Ролинг Стоунс и пр. Който търси – намира. Но най-често затваряха и този прозорец. Заглушаваха. Наострили уши ние сме в дадения час на дадената вълна. Но и службите също са на своя пост. Миг – и до нас стигат първите така очаквани звуци… Но в следващия миг острият вой – като на косачките за трева, които така често слушам сега в Америка, заглушава всичко. И ние гледаме тавана. По едно малко по-късно време наши снабдители на забранената музика станаха шофьорите на тирове, които навремето обикаляха Европа и Близкия Изток с българска и чуждестранна стока. Още по-късно – децата и внуците на партийните и държавни величия, които единствени имаха възможността да пътуват по света и там виждаха и слушаха онова, което ние не можехме. Те ни носеха дисковете.

Да, та кой не си спомня колко модно беше да имаш някоя сериозна връзка с Английската гимназия  и Училището за особено даровити деца, където богопомазаните дечица временно пребиваваха преди да ги разпределят по разните специални фирми и служби из страните на загниващия капитализъм…

Те са четирма, а концертите им – много, като звездите

– Правехме по 200 – 250 концерта годишно. Тогава Концертна дирекция, която беше нещо като соц-мениджър, се грижеше главно за събирането на крайния продукт от концертите – прихода, а хамалската част на занятието си вършехме ние. Представяте ли си навремето габаритите на музикалното оборудване, което влачехме по цяла България? Не бяха предвидени и пари за помощен персонал. Носехме си го на гръб главно ние и наши приятели. Накрая ни плащаха  като на „идзпълнител”. Нямаше дори параграф за „състав” и нас ни  водеха по най-високата тарифа, но за един изпълнител, а ние си го деляхме на четири. Все още правим концерти. Но не толкова много. Максимум 12 годишно. Сега сме нещо като „изключително явление”. Канят ни по специални поводи – влизането на България в НАТО и Европейския съюз,  при други обществени събития. Понякога даваме благотворителни концерти и пр.

– Какво правите когато не сте заедно – на репетиция или на концерти?

– Ние бяхме изключителен екип. Никога не сме имали конфликти помежду си. Не винаги сме били на едно мнение, и всеки си имаше пълното право да мисли не като другия. Но когато ставаше дума за музика  сядахме и колкото и да беше сложен въпроса – стигахме до едно решение. След това всеки вършеше това, което сме решили заедно.

Когато сме сами и поотделно – всеки си има нещо свое за вършене. Аз съм общински съветник. Кирчо влага енергията си в Съюза за защита на авторските права. Жоро Марков, както винаги, не отваря дума за своите занимания. Само Влади свири и пее по различни клубове.

Като понамаля напрежението от концертната дейност „щурците” почнаха да издават с голям успех и свои самостоятелни албуми. Петър Гюзелев, който от дълги години работеше заедно с незабравимия  Георги Минчев, издаде заедно с него един оригинален албум с техните общи текстове на песните, музика и аранжимент. Истинско богатство е за феновете на музиката да имат този албум близко до себе си! Там и по други дискове може да чуете уникалните таланти на идолите от едно отишло си шарено време, но оставили белезите и личния си почерк в историята на българската музика. С голямо удоволствие и тиха усмивка слушаме и днес гласовете и китарите на признатите звезди, сами нарекли се с блага ирония „Стари муцуни”!

Това е като че четвъртото му идване в САЩ. „Щурците” бяха два пъти в САЩ със свои концерти – струва ми се през 2000 и 2006 години. Веднъж дойде по някаква покана. Сега Америка е арената, на която Петър Гюзелев се сражава срещу тъмната сила посягаща към живота му. Писано му е да стане победител. Роден е под щастлива звезда.

Бог е пазил винаги Щурците, ще го опази и сега!

Затова и хич не съм изненадан, че този човек ми разказва накрая с много  вяра и настървение за предстоящите му работи, какво ще прави лично за доброто на музиката и на страната. От него дочувам по други думи от онова що долита до нас в чужбина от страната ни – за безработица, безпътици, безочие сред големите по пътищата за обогатяване, бездушие и безверие сред хората…

– Мисля, че сега е времето да сменим себе си с по-ангажирани хора за реформите, които стават. Промените, най-после, са в положителна насока. Хората виждат, че има и по-ведро бъдеще. Децата ни учат по новому и разбирането им за света и живота е на ново ниво. Живеем в нова обстановка, виждаме, че управниците вече не ни лъжат, не се интересуват единствено от своя интерес, стараят се и вършат наистина нещо добро за нацията. Дори и понякога да провалят собствения си авторитет за момента, те вървят по определен път към европейско развитие на страната ни. Искам и аз да дам още каквото мога за изграждането на една наистина културна нация, която да преодолее чалгата, която е не само феномен на музиката, а е белязала с почерка си много страни в живота ни. Няма съмнение, че ще правя и всичко по силите ми да помагам на  колеги, които може да изпаднат в моето положение.. Така както те помогнаха и на мен. Иска ми се много и моите нови песни да помогнат при осъществяването на всичко това…

Климент ВЕЛИЧКОВ
Специално за в. „България Сега”