Парижанки

Заведението за бързо хранене беше празно. Вън градусите достигаха 36 на сянка и в тази жега на хората не им се ядеше.

Първо влезе възрастната, имаше към 70 години и отгоре, с тъмни очила и сърдито изражение. Попита персонала дали разполагат с нещо постно, тъй като тя била вегетарианка. Едно от момичетата, преодолявайки нежеланието си за работа, вероятно и вродения си мързел, вяло обясни, че имат. Това и това. Какво ще обича госпожата? Възрастната направи крива физиономия и попита къде е тоалетната. Посочиха й – направо и вляво.

Малко след това се появи и другата – към четиридесет годишна жена с бяло като тебешир лице, съпровождана от сина си – длъгнест мутант с огромни маратонки. Застанаха пред щанда с ястия. Това тук какво е? А онова там?  Аха. Това пиле с картофи ли е, да не е много солено? А супата ви каква е? А-а, имате и бобена?! Дали е хубава…? Докато майката разпитваше за съдържанието на манджите и вкусовите им качества, възрастната се върна обратно.

– Ама каква е тая българска работа, защо имате мъже в тоалетната?  

Одряманите момичета проявиха леки признаци на живот.  

– Какви мъже? – попита най-пълничката.

– Откъде да го знам какъв е, мъж някакъв… и ме пита кого търся. Що за нахалство?

– Ми щото сте влязла в мъжката тоалетна, бе, госпожо.  Да бяхте влязла в женската.

– Вие ли ще ми кажете къде съм влязла? Много добре знам къде съм влязла. Защо нямате табели на вратата, да пише: тука е за жени, тука е за мъже?

– Ми има знаци, бе, госпожо. Да ги бяхте видяла – продължи най-пълничката.

– Видяла съм… Аз живея 30 години във Франция, каквото съм видяла вие не сте го сънували.

При споменаването на Франция 40-годишната рязко се обърна, измери възрастната отгоре надолу и обратно, след което започна да й говори на френски. Онази я гледаше, без да реагира.

– Попитах ви на френски къде живеете във Франция, защото аз също живея във Франция, и сина ми и цялото ми семейство живеем във Франция? Кажете вие къде живеете.  

– Моа…, моа… –  започна възрастната, след което се приближи почти до лицето на младата. – Вижте какво, аз…, о, извинете че започнах да ви говоря на български…, моа сава…

– Моа, моа, май много-много не разбрахте какво ви приказвам – прекъсна я младата.

– Хайде бе, вие ще ми кажете – дръпна се възрастната и повиши глас. – Аз 30 години живея във Франция, ясно ли ви е?

– Ами говорете тогава на френски. Кажете: „Аз 30 години живея във Франция”.

– На вас ли да ви го казвам?  Че каква сте ми да ви го казвам? Видяла сте вие Франция през крива ключалка.

– Аз дали съм била видяла Франция?! –  облещи очи възмутено младата. – Ама изобщо чувате ли се?! – продължаваше да се блещи, като едновременно взе да рови в чантата си. – Това тук какво е? Виждате ли го добре? – тържествено размахваше паспорт в ръката си. – Това френски паспорт ли е? Френски. А тази снимка на кого е, моята ли е? Моята. А това пък е паспортът на сина ми – говореше възбудено, изваждайки от чантата втори паспорт. – А вашият къде е? Я ми покажете паспорта си!

Изненадана от неочакваното развитие на нещата, възрастната стоеше без да обели дума. Бързо обаче се окопити и премина в контраатака, решила в никакъв случай да не се предава. Тя също бръкна в чантата си и извади оттам някакъв документ.

–  Да имате нещо против, моля? – каза ехидно, клатейки документа под носа на младата.

– Дайте да видя – безцеремонно го дръпна тя от ръцете й. – Това въобще не е френски паспорт. Това си е едно най-обикновено разрешение за пребиваване.

– Я да ми върнете паспорта! Кой знае в кое френско село сте емигрантка и сега ми се правите на важна. Напълнихте Франция ….

– Френско село!  Аз живея в центъра на Париж, драга. В цен-тъ-ра – натърти младата и тебеширеното й лице поруменя от възмущение.  

– И аз живея в центъра на Париж, драга. Внук ми е жандармерист във френската полиция, ясно ли ви е на вас?

Момичетата зад щанда се събудиха окончателно и с нескрит интерес слушаха разправията.  Едно дотам се беше захласнало, че забрави да си затвори устата и така си стоеше зяпнало.

– Яжте си там боба и не ми говорете за Франция – продължаваше възрастната, опитвайки се да възстанови разклатените си позиции.

– А да ви го сипя на главата искате ли? – попита младата, като повтори въпроса си и на френски.

– Хи-хи-хи – радваше се спонтанно персоналът на всяка произнесена реплика.

– Кой знае как са ви го дали този паспорт. Ще питам аз внука как са ви го дали този паспорт – не спираше да се форсира възрастната.

– Божичко! – прекръсти се младата. – Ама вие съвсем откачихте. Няма ли да дойде някой да ви прибере?

– Вас трябва да ви приберат с този боб дето го ядете. Да си бяхте седяла в Париж, защо се върнахте тук? Да ядете боб. Аз боб не вкусвам, аз ям единствено флейки на скара.

Едно от момичетата понечи да се намеси, че как така ще яде флейки, нали е вегетарианка, но колежките й я сръгаха да мълчи.

– Нагъвате ми боб, пък ще ми говорите на френски. Нещо много фалшива ми се вижда вашата работа. Той сигурно и паспортът ви е фалшив – заключи победоносно възрастната.

– А вие само се вижте на какво плашило приличате. На ваше място изобщо нямаше да се показвам на улицата – контрира младата. Вероятно имаше предвид огромните жълти обеци на ушите на опонентката си.

Този спор щеше да продължи още, ако не бяха влязли нови клиенти. Възрастната използва случая и напусна заведението, а младата и синът й седнаха на масата зад мен.

– Мамо, не трябваше да се месиш.  И без това тя не те разбра.

– Да я оставя да се прави на французойка ли?  

– Добре, но можеше да не й обръщаш внимание – държеше на своето тийнеджърът.

– Ще ми разправя, че съм била живеела в село. Откачена селянка!

–  Мамо…

– Добре, добре! Млъквам.

Доядох и станах. След десетина минути имах среща в едно кафене до градската градина.

Влязох точно навреме, наредих се да си взема кафе и в този момент я видях… – възрастната от Париж. Държаха пред нея дървена кутия с различни видове чай, но тя поиска точно онзи, който нямаха. От лайкучка. Действал отлично срещу спазми в стомаха, които пък се получавали вследствие на стреса, който ни тормози.

– Във Франция, където живея, има всякакви чайове. Аз 30 години съм във Франция, каквито чайове съм пила, вие не сте и сънували.

Така и не си поръча чай. Излезе навън, огледа се във витрината на кафенето, след което прекоси улицата и влезе в градината. По асфалтовата алея срещу нея една майка буташе бебешка количка.  Изравниха се и възрастната я заговори.

„На мен внук ми е жандармерист във френската полиция……” – сякаш чувах думите й.

После си помислих колко ли чужбини трябва да изброди българинът, за да се почувства добре в собствените си очи и в очите на другите. Ще му стигнат ли чужбините?

Владо Трифонов

Разказът е от подготвяния за издаване сборник „Еднокраки ангели”.