Тя

Тя беше вече възрастна жена. Тялото й беше повяхнало. Въпреки, че младееше за годините си, бръчките и отпусната й кожа говореха за старост. Разбираше го, чувстваше го с болежките, с умората, с физическото безсилие понякога.
Въпреки това в Тя, като че, имаше още една жена, която беше млада, жизнена, на която кръвта кипеше.

Често се унасяше в мисли и се усещаше като друга, като преродена за нов живот, изпитваше желание за ласки, за любов. Не я привличаха възрастните мъже и жени, бивши познати и колеги. Срамуваше се от себе си, но си признаваше, че повечето възрастни хора по някакъв начин й бяха чужди, нежелани, отблъскваха я. При разговор й беше неприятно, защото начинът им на мислене й се виждаше вече на хора, които са изостанали от образите, които имаше за тях, каквито ги знаеше от преди. Жадуваше за срещи и контакти с млади хора – и жени, и мъже. Нещо в нея гореше с младежки огън. Мисълта за нови знания не я напускаше. Жадуваше да започне ново висше образование, да изучи нови науки.

      Тя беше една жена, но в нея имаше две. Едната беше възрастна, даже старица, а другата беше млада, пълна с духовна енергия, с мечти и воля за един нов дълъг живот по нов път, различен от този на другата. В Тя живееха два образа. Два различни по възраст, по стремежи, по желания, по чувства и преживявания. Това противоречие я измъчваше, от една страна, но в същото време я изпълваше с нова сила и енергия. Правеше я различна от другите. Това й носеше самота и я караше все по-често да се вглежда и замисля за двойния образ, който се беше вселил в нея и беше я обладал. Не се отказваше от възрастната жена, даже изпитваше някаква гордост, че е изминала дълъг път, научил я на толкова много мъдрост. Не се отказваше, искаше я, но още повече искаше, още повече харесваше младата, жизнената, мечтателката, готовата да полети, жадуваща да изживее още един дълъг живот, но различен от този на възрастната Тя.

      Тези две Тя често спореха.

      – Ти какво си се юрнала да гледаш все към младото, не ти е там мястото. Погледни се колко си остаряла, виж си бръчките, виж си бялата коса. Не е ли това вече старост? Не те ли е срам! Не чувстваш ли неудобство да се младееш толкова, окото ти да  се вглежда все в младото, да търсиш да говориш с по-млади, да не понасяш понякога остарелите като теб! Не се ли виждаш на какво приличаш! – така укоряваше понякога остарялата Тя посестримата си.

      – Така е, права си, но не мога да се спра, а не знам искам ли. Даже да ти каже, че не искам да се видя такава каквато съм, защото нещо вътре в мен, душата ми, се чувства още много млада. Още ме обземат младежки мечти, каквито даже на младини не са ме спохождали, защото не знам имах ли младини или нямах, защото от малка все бях заета със сериозни мисли и дела. Още от малка трябваше да отделям от детското си време за домакинстване, защото майка беше болна, а аз бях голямото дете в къщи. После се наложи да участвам активно в новото време, което беше дошло след войната. Рано пораснах. Рано станах жена и майка от наивност и глупав идеализъм. После дойдоха големите грижи и товар и даже не помислях за себе си. Да си призная, виждаше ми се егоистично и неморално да мисля за удоволствия, за развлечения. Даже любовта не познах, не изпитах както трябва, мислех, че не ми се полага, че нямам време за нея. Сега възприемам любовта по друг начин, не като физическо влечение, а като духовна връзка, като платоническа – чистосърдечно си призна младата Тя.

      – Какви ги говориш? Вече трябва да поспреш с непрекъснатото си летене и фантазии. Малко ти е останало, а както си го подгонила този живот, като че ще го живееш още сто години – продължи укорите и назиданията си Тя, която беше тялото, физиката.

      – Пак си права посестримо, но само донякъде. Ти си тялото ми. Ти си остаряла, но аз съм другото твое Аз. Аз съм духа ти. Ти остаряваш, но аз не старея. Ние сега сме заедно, но само в този живот. Твоят Път е към края си, ти ще си отидеш от този свят, но аз ще остана да живея. Няма да сме заедно. Не знам още къде ще съм, дали в друго материално тяло или в друг свят, в друго измерение, но мен ще ме има още дълго. Както ти очакваше с трепет какво ще ти се случи в този живот, така и аз съм любопитна какво ме очаква, когато се разделим – рече духовната Тя.  Да я наречем Тя Д.

      – Какви са тези приказки? Има ли друг живот? Аз не съм го виждала, не съм живяла в него. Това са твои фантазии – не се предаваше остарялата биологична Тя. Нека нея наречем Тя Б.

      – Така си мислиш, защото ти е дадено право да преживееш само един кратък миг. Не може тяло, което цял живот изгаря толкова много гориво да не се амортизира, да не се съсипе. Електроцентралите, дето произвеждат енергия за людете и колкото теб не доживяват. Всичко материално бързо се изхабява, остарява. Същото става и с машините. Друго нещо е душата. Тя не старее, не умира. Може да залинее, да загуби жизнеността си, но това става, когато биологичната й посестрима толкова я изтормози с непрекъснатите си оплаквания и недоволства, че я принуди да се сниши, да замълчи, защото е разбрала, че не може с нищо да й помогне – й отговори Тя Д.

      – Не разбирам, много неща не са ми ясни. Как така? Науката не ни е учила, че има и друг свят. Религията признава, че го има, но той е много неясен, свързан е с Бог. Църквата учи да сме праведни, защото на оня свят ще получим това, което заслужаваме, в зависимост от живота, който сме водили на Земята. Както знаеш не съм била религиозна, въпреки, че религията ме е интересувала, но само като феномен, който е просъществувал вече две хилядолетия. Доста съм прочела, но ясност и отговори на повече от въпросите си не съм получила – изрази мнението си Тя Б.

      – Така е, защото на човека не е дадена способност да прониква извън света, който му е отреден. Той не е дорасъл да може да излезе извън него. Има и друга хипотеза, съгласно която човекът някога е имал способността да „вижда” с третото си око, но я е загубил. Въпреки това, в човека са заложени способност и информация, скрити в неговото подсъзнание. До тях той може да достига постепенно, като увеличава своята духовност и знания. Човекът, със своята материална част, вижда около себе си само материалното. Около него има още много други неща, които той не може да види със зрението си. Може да ги почувства, в зависимост от чувствителността си. Интуицията е връзката между съзнанието и подсъзнанието. Има хора със силно развита интуиция, екстрасенсите, които могат да „надничат” в подсъзнанието и да „виждат” неща, невидими за другите. Казват, че имат трето око. Има много публикации за третото око. То се отъждествява с епифизата.* Тя се намира в междинния мозък на двумесечния човешки плод в утробата на майката, но почти веднага започва да „зараства”, тоест да не се забелязва. Ако приемем, че според биологичния закон на Хекел ембрионът минава в съкратени срокове стадиите на своето развитие, това означава, че в човека могат да се проявят морфологични и анатомични признаци, които са съществували в далечните ни предци – се впусна да разказва Тя Д.

      – Поспри малко! Ти започна много да ме поучаваш. Интересно ми е, но не навлизаш ли в материя, която не е научно доказана. Не ме отклонявай от разбиранията ми за реалния живот – не се въздържа да я спре Тя Б.

      – Науката се развива сега много по-бързо от преди. Цивилизацията навлиза в ерата на нови открития в опознаването на човека и заложените в него големи възможности, които той не може още да използва. Връзката на съзнанието с подсъзнанието е едно от направленията. Подсъзнанието може много да даде на човека и да го направи по-знаещ. Може да му даде възможност по-дълго да живее, повече да вижда и усеща – беше отговорът на Тя Д.

      – Ти съвсем ме изненада, посестримо. Моето съзнание и знания отдавна ме карат да се интересувам от тази страна на човешкото битие и духовност, но твоята категоричност ме смущава. Аз не мога да бъда така уверена и да приемам всичко прочетено за истина. Има толкова автори и особено така наречените екстрасенси и гадатели, които не съм възприемала на сериозно – каза Тя Б.

      – Така е. Не на всичко трябва да се вярва. Човек сам трябва да стигне до истината като постоянно се учи, обогатява знанията си и най-вече развива мозъка си и се научи да „слуша” интуицията си. Това не е лесно, но си струва да се прави – бяха последните мисли на Тя Д.

      Слънцето беше вече огряло стаята и Тя излезе от полусънното си състояние, в което съзнанието й  можеше да направи връзка с подсъзнанието. Събуди се.

————

  * Много отдавна епифизата е била един от най-тайнствените органи. Първи в древността за нея говори Херофил, живял преди около 2300 години. Той приема, че тя контролира умствената дейност на човека, че е клапан срещу „източването на жизнения дух”, орган на „пророкуване и ясновидство”, седалище на душата. Първото й анатомично описание е направил Гален. Оприличава я на шишарка. По-късно се е заговорило, че епифизата е „третото око” на човека, в който са заложени непробудени възможности за контакт с невидимите светове и Бога.

1 юни 2010 г.

Здравка Цанкова