Кустурица и поп-фолк-рома-фънк-рок-буги-буги в Чикаго 2010
След като човек види „Черна котка бял котарак”, „Животът е чудо”, „Циганско време” и най-вече филма „Марадона по Костурица”, където най-добре се усеща как двама световни хаймани, дарени с по два-три бидона Божествена гениалност, се сдружават и правят нещо, за което никой редовен човек няма да се сети, добре е да отида и на „МараТона по Костурица”. Да, да, това е мелез от музика и тежки физически, музикални и вокални изпитания, които само много луд по изкуството си човек може да издържи.
Момент от Концерта на Оркестър „Пушенето забранено” в Чикаго Да, това е абсолютно беззаконие, почти наказуем брак между музикална фиеста и китайски цирк, а самият Кустурица е нарекъл закононарушителите по-другояче: „Пушене забранено”. Просто е взел човекът най-руганата табелка по света и си кръщава с нея своя оркестър. Не го нарича, примерно, „Босненските виртуози” или „Каратистите от Чачак”, а по английски – „THE NO SMOKING ORCHESTRA”.
И, това нещо се стовари върху главите ни в Чикаго, по време на двата последни дни от Световното първенство по футбол в Африка – 11 и 12 юни, 2010-та.
Никога нямаше да повярваме, че такова нещо има под небето, ако сами не го видяхме. Гледали сме маратонци, гледали сме бокс и щанги, гледали сме циркови жонгльори и индийски факири, и магьосници на сцената сме гледали, но всичкото техно умение да се събере на куп – и на ум не ни е идвало! И го правят не в Африка или по река Ганг, а по нашите изстрадали балкански полета!
Вогромната зала на полския Copernicus Theatre на Lawrence Avenue, ярко свидетелство за мощта на двумилионната полска диаспора в Чикаго, се събра почти изцяло „източно представителство”. И беше още два часа преди представлението толкова шумно и вибриращо, че напълно опроверга Кустурица, който беше казал: „На Изток нямаме сили и вяра да запазим това, което е наше…”
Ето че го пазехме, както и ирландците пазят своето „западно”, както и французи и немци – тяхното. С нашата вечно бликаща балканска енергия и европейската ни склонност към експериментализъм – и ние сме благодатен кълн на силния дух и воля, характерни за пъстрото днешно американско общество.
Голяма работа бяхме тия, дето се събрахме да гледаме и слушаме Балканския Фелини, Магът на киното, Китаристът Кустурица и съмишлениците му. Надвиквахме се на родните си езици – сърбохърватски, български, македонски, румънски и много руски. Но по-силни от виковете ни бяха потресающите фигури на невероятно силния слаб пол из нашите племена! Като че беше най-качественото сборище в Чикаго на русалки и самодиви, на нежни момичета и опасно красиви жени!
Дойде му времето и на сцената се изсипаха дузина и повече луди и предизвикателни субекти, които бяха набавили дрехите си из отпадъчните контейнери на всичките 50 американски щата. Най-скромен, тих и почтен беше създателят на това зло – Емир Кустурица, който се паркира в дъното на сцената, заедно със своята бас-китара.
Пратениците на чикагския вестник „България Сега” бяхме седнали в центъра, на втория ред от сцената, до една от централните пътеки, да ни е лесно да снимаме, правихме записи, да излизаме, когато трябва, никой да не ни пречи и ние да не пречим. И какво стана? На 7-та секунда от гърмотевичното торнадо, с което оркестърът изригна на сцената, цялата аудитория се юрна към нас, към първите редове, и ни затисна като тапа над шампанско!
Нямаше как. Всички станахме и изгледахме двучасовия концерт на крака. И това се оказа най-естественото. Никой не може да слуша седнал тази музикална банда! Беше като да си под Ниагара и отгоре ти да се сипе океан от майтапи, злободневни реплики и гротескни звуци.
Вокалистът Ненад Янкович, издокаран като Батман, размахал ръце-криле на отровно зелен прилеп, надмина Седмото чудо на света, даже стигна и малко по-напред. Той пробяга на сцената поне 20 километра и направи неизброимо много скокове и пируети. Повече отколкото олимпиец. Допълнителното беше, че през всичкото време пееше, правеше каскади с инструменти и хора, които се захвана да извиква и издърпва на сцената. Скоро сцена и зала станаха като едно бойно поле, нещо като прочутите масовки във филма „Война и мир”, само че без жертви. Актьорите и певците се изгубиха. На сцената бушуваха „аматьори”, които стреснаха дори малко професионалистите, за които бяхме платили по 30 долара – да ги погледаме. За гледане сега имаше толкова много, че никой не би могъл да огледа всичко. Една руска балерина, явно сибирячка, изведнъж така се разхвърля и си пасна с Ненад, че всички се втрещихме! А после – затанцувахме. Кой как може….
Мнозина не бяха изпитвали от години такава светла радост и душевна свобода!
…От разговорите със съседни танцови двойки разбираме, че Кустурица е бил музикално зависим още от ранни ученически години. Първата му поява на музикалната сцена била със „Сараево-пънк група „Забранено Пушене” в началото на 80-те години. После, преди десетина години, той я възстановява за да изпълнява музиката на неговите филми. Разбира се с друг състав и под името „No Smoking Orchestra”. Негова е задачата да финансира проектите и да прави репертоара, а появата му с китара в ръце на сцената е просто от любов към контактите с хората и преживяванията по време на планетарните турнета, които се предприемат.
Дали беше концерт или шоу това, на което бяхме дошли?
Какво значение има та да го покръстваме? Песните бяха скечове и това ги направи още по-песни. Срутените граници между салон и сцена – не е ли това крайно необходимо в наше време, когато отчуждението така ни е изсушило, та дрънкаме? Нали едно време на мегдана сред село или на седянката певци и слушатели са били едни и същи! И хората са били по-задружни и добри.
Ненад Янкович, който беше като ястреб с абсолютен контрол къде какво става, ни караше, нас зад рампата, да пляскаме в такт, да вием снага, да подскачаме, стигна се и до там – да ругаем. Вкупом и гръмогласно. Канонадата, която той накара да се повтори поне 70 пъти, бе насочена срещу зверовете, бюрократи и бездарници от световната музикална институция MTV. Вероятно там се правят, че не са и чули за „Пушенето забранено”, камо ли да ги наградят с нещо. Янкович ревеше с цяло гърло в микрофона, че всички ние тук казваме „F*ck the MTV”, после го обръщаше към нас за да изкрещим и ние същото…
Е, това е вече прекалено – да си платил някому, да си бил път да видиш и чуеш изкуството му, а той да почне те дресира като надзирател в затвора? Още и да те кара да ругаеш! Някого, когото не познаваш и не знаеш за какво точно става дума? Това и за балканец е прекалено! Като някой не харесва песните ти – забрави го и си направи свои награди… Раздай си ги… Знаете ли що народ прави така?
И последно пак: що за музика бе това, което чухме? Някой рече: това е новият поп-фолк-рома-фънк-рок-буги-буги-кич, доказващ на целия презрян Запад, че нищо по-голямо няма от Балканската лудост! Наблизо коментираха , че трябвало дори да се прибави още малко пънк и брас-децибел. Попитаха и нас. Ние се спогледахме, замислено и умно кимнахме с глава и единодушно отрязахме: „Боже, опази! Това до тук е достатъчно!”
Някъде от средата концертното шоу премина към абсолютна еквилибристика с цигулки и китари, барабани, тъпани и един огромен тромбон, при всеки звук от който по-дребните хорица излитаха нагоре и си удряха главите от тавана.
Струва ми се, че тези хора заслужават Орден за храброст. Сериозно! Не музикална награда, не почетна грамота или сладкодумна музикална титла, като „маестро”, а истински Железен кръст за безумна храброст и себеотрицание! Имаше и един, вече на години, но строен като жирафа цигулар, който правеше с цигулката повече, отколкото прославен илюзионист с цилиндъра и ръкавите си!
И завършваме с нещо, споменати между другото, от Емир Кустурица:
„Малките можем да се предпазим от собственото си пропадане, благодарение на основите, на които стоим. Това са традиции и култура”.
Репортаж и фотокамера:
Климент ВЕЛИЧКОВ,
специално за в.„България Сега”
