Истерия Лондон

За самия филм няма да отварям повече приказка – каквото имаше да кажа, го казах в „Мисия Лондон”: Ай ми врътнеш един биг бен!  (Текстът е публикуван в западната преса, в Интернет и в личния ми блог. Затова пък нито едно от печатните издания в България, на които беше изпратен,  не рачи да го отпечати. Нейсе, проблемът не е от вчера. Страната ни е на 96 място по свобода на словото в света и на последно в ЕС).

Сега искам да обърна внимание на три пункта от продължаващата истерия около филма на Митовски-Попов.

Рекламата

Стара истина е, че колкото една стока е по съмнителна, толкова по-агресивна и претенциозна е нейната реклама. Авторите й обикновено разчитат на ниския праг на интелигентност на хората, към които е отправена, както и на ефекта „китайска капка”. Блъска те рекламата по обръснатото теме с такава настойчивост, че накрая пощуряваш, грабваш се и отиваш да си купиш мебели „Коритаров”.

С „Мисия Лондон” нещата не са по-различни. Изсипани са купища пари за реклама, които на фона на опърпаната ни държавица стряскат и респектират. Няма лошо, ще кажеш, намерили продуцентите фирми с пари, кандардисали ги, онези се бръкнали, браво на продуцентите. Въпросът обаче е за какво са се бръкнали. За продукт, казват продуцентите. За продукт, повтарят сценаристите. За продукт, пригласят актьорите. Крайно време беше в България да се направи комерсиален продукт. Комерсиално не е мръсна дума, проповядва от интервю в интервю режисьорът Митовски.

Продукт, продукт, продукт…. –  ето за какво ставало дума! Е само за това ли? – питам с целия си наивитет?  Ами за какво друго, чувам гласчета от екипа. Правиш филм, за да го продадеш и да спечелиш. В Холивуд за какво правят филми, да не би за черните очи на публиката?

Но нали киното е изкуство, усилие на интелекта, изява на таланта; нещо, което зарежда душата? Не е сапун, нито прах за пране… – пак питам наивно. К’ъв талант, к’ва душа, бе, душа? Душата е за поетите. Ние сме пичове търговци – продължават гласчетата.

Толкоз с рекламата. Има ли решение на проблема? Няма. „Китайската капка” е  измислена от китайците – народ изобретателен в техниките за мъчение.

Институцията

В отворено писмо до режисьора Димитър Митовски е написано следното: “Мисия Лондон” ще даде нов тласък за търсене на по-близък контакт със зрителите и от други наши филмови автори и в същото време значително ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино. НСК следи с голямо задоволство представянето на вашия филм в киносалоните. Огромният зрителски успех е забележително постижение на съвременната ни киноиндустрия, което разкрива нови възможности и поставя нови стандарти за общуването между българската публика и националното кино”.

Грамотният човек би се запитал, кой може да съчини подобна глупост в мухлясалата стилистика на соца и да се подпише под него? Ето кой: писмото е от Националния съвет за кино към Националния филмов център, а отдолу се мъдри името на председателя – професор. (Тук е редно да вметнем, че по свобода на словото България може да е последна в ЕС, но по брой на професори със сигурност е първа).  

Да твърдиш, че „Мисия Лондон” ще увеличи доверието на публиката към произведенията на новото българско кино е като да твърдиш, че рекламата на парфюм „Ефтерпа” (помните: Котеее… Мяуу… и онази вдебилена фолклористка) ще направи нацията ни чистоплътна и приятно ухаеща.

Толкоз с институцията. Има ли решение на проблема. Няма. Институцията носи дефектите на човеците, били те режисьори, професори или селски певачки.

Медията

Мазна и угодлива, щом иде реч за някой лев отгоре. Не останаха вестници и телевизии, които да не се пробват в хвалебствията. Ами ако филмът се беше сгромолясал финансово? Ако спонсорите му бяха мижави фирменца със скромни постъпления и без авторитет в бандитската ни икономика? Пак ли безнадеждно овехтяли критици щяха да се лезят по телевизора, че Мисията била радвала широкото народно сърце и чупила всички рекорди да гледаемост? Не, разбира се.

Толкоз с медията. Има ли решение на проблема. Няма. Защото в медията, както и в държавата, интересът определя патоса.

Но баста, днес е празник и аз отивам да вдигна наздравица за свободния печат.

П.П. Свободен ли рекох?

3 май, 2010
София