Бихте ли живяли в Аризона
Строгите местни закони срещу нелегално пребиваващите в Аризона разбуниха общественото мнение. И в САЩ и по света някои ги окачествиха едва ли не като „расистки”, но други признават, че при почти 500 000 мексикански имигранти при 6.5 милионното население на щата и при почти „отворени” граници – това е твърде много… Правят се анкети и интервюта с хора, които са в Аризона и хора, които имат намерение да отидат в щата – дали при така създалото се положение биха искали да живеят в там. Това засяга и наши сънародници.
Някои смятат, че да се преместиш в Аризона от влажното и ветровито Чикаго или от други северни места на САЩ си струва, въпреки всичко! Други мислят обратното.
Да, аз живея във Финикс
– Аз живея във Финикс от три години и знам, че никъде другаде вече не бих се преместила – казва една българка, която предпочита да остане анонимна. – Като си тръгна от тук една моя приятелка се разплака. Толкова й беше трудно да се откъсне от тази наша втора родина. И да ви кажа защо е така. Финикс се намира в долина и е обкръжен от вълнисти възвишения, наподобяващи планини, не много високи, но все пак достатъчно, за да бъде пейзажът впечатляващ. Те разделят града на няколко части. Има райони, които се възприемат като отделни градове. Glendale, Scottsdale, Tempe, Mesa, Chandler и пр. Територията на града е огромна и продължава да расте.
Винаги над нас грее слънце. Винаги край нас е пълно с южни цветя и плодове. Човек редко изпада в лошо настроение. Във Финикс се чувства един особен дъх – на чистата пустиня. С нищо не можеш да го сравниш, но винаги го усещаш и дишаш с пълни гърди. Където и да отидеш на друго място, липсата му те прави неспокоен и опъва нервите ти…
Горещините започват от април и продължават до края на септември. През октомври се изсипва чудотворна прохлада и започва райско време. Това е нашата зима.
Различните хора различно понасят жегата. Лично аз я обичам. Но във Финикс тя също е особена. Ако имаш в дневния си режим малко крос, трябва да ставаш рано. На обратния път към дома, ако е към седем часа сутринта, вече ще чувстваш горещите слънчеви лъчи в гърба си или направо в лицето.
Магазините отварят врати в 7 часа и човек често ги посещава през деня – макар и само за да се разхлади там, където климатичните инсталации работят винаги добре.
Някои хора се оплакват от монотонността на времето – няма сняг, няма сезони, нищо не се сменя. Но на два часа път от Финикс има и планини – там климатът е почти като у нас. През зимата и ски можеш да караш /ако се случи снежна/, а през лятото да си отдъхнеш от горещината. Има две планински вериги. Едната е Флагстаф – където има и астрономическа обсерватория, другата е позната като Show Low и Strawberry.
Край Финикс има няколко езера, където също можеш да отидеш и прекараш чудесно своя отдих.. Или да прескочиш до чудесния мексикански курорт Sea of Cortez – само на 3 – 4 часа път от града ни.
Почти всички многоетажни сгради имат свои басейни, имат ги също така и повечето къщи във Финикс, където те се строят и се продават заедно със сградата.
Климатичните инсталации правят живота поносим навсякъде – у дома, в транспорта, на всички обществени места. Затова и човек не страда през лятото, стига да не му е необходимо да излезе без колата си на улицата.
В средата на юли започва сезонът на мусоните. Той се съпътства с проливни дъждове и бури. Продължава някъде до средата на септември
Няма нищо страшно. Не познавам хора, които не са могли да се адаптират. Напротив – мнозина се избавят от своите хронически болести – особено костно-ставни проблеми, заболявания на носа, гърлото, белите дробове и бъбреците. Също и от много видове алергии.
Навсякъде летят колибри, палмите правят изгледа фантастичен, има безброй видове кактуси, някои от които приличат на човек. Наоколо е пълно с индиански резервати и казина.
За Финикс и Аризона може да се разказва с часове и дни. Но това не помага. Най-добре е човек да облече фланелка с къси ръкави, да сложи над очите си широкопола шапка, да дойде, да види и да се пресели по тези места. Тук той ще намери всичко, което желае…
Може Аризона, но може и в Ню Йорк… Стига да съм в САЩ
– Според всеки нормален човек – това си е пустиня – казва Артеник Агасян от София, който наскоро беше в САЩ, като посети и Аризона. – Но не мога да си обясня как в тази пустиня виреят едновременно борове и кактуси? Как така вода има в изобилие, за режим и профилактика никои не е чувал. Възможно ли е да има толкова чисти улици, широки булеварди и еднотипно ниско строителство. И още – всяка втора къща има басейн, за комплексите с апартаменти – това е задължително. Винаги има къде да паркираш, задръстванията по магистралите са рядкост. Има работа за българи – за помощен медицински персонал, датегледачки, шофьори, за квалифициран персонал…
Само че е прекалено горещо. Дъждовете са рядкост. Няма сняг. Като че живееш в аквариум, под похлупак, що ли… Е, човек може никага да не му потрябва балтон или дори яке. Жиевееш по гащета и фланелка. Но е пълно със скорпиони. Слизат на пълчища от планината. От тях не се умира, но да те хапят често е неприятно. Харесва ми ниското строителство, в България живея сред бетон и нависоко. Но няма нормални планини. Тия около Финикс са като изкуствени. И снегът по тях е редко яврление, непостоянно и некачествено. Не знам защо тук местата се харесват на толкова много американци. И чужденци. Няма сняг да ринат и ръжда по колите няма, но пък са скъпи, дори втора употреба. Много са скъпи плодовете и зеленчуците. Не, не съм сигурен дали, ако дойда за постоянно в САЩ, бих предпочел пред Ню Йорк – Аризона. Впрочеем, не знам… Важното е да остана в САЩ. Другото ще го мислим.
Не, благодаря. Да съм постоянно с компаньеро Санчес? Не, не…
– Аз направо съм за Закона – казва Владо Иванов, трок-драйвър, хроничен гълтач на хиляди мили по пътищата на Америка. – Аз знам повече от тебе за проблемите на Америка! – и ми бута в ръцете някаква изрезка от вестник.
И чета аз написаното: „Неотдавна в Мексико беше пусната брошура за хората, които тръгват за Америка. Изданието е безплатно, прилага се към популярен комикс, състои се от 32 страници и е отпечатано от мексиканското Министерство на външните работи. Нарича се “Ръководство за мексиканските емигранти”.
Официално се твърди, че то ще помага на мексиканците в трудния път, който ги очаква. Мнозина от тях пресичат нелегално границата – през планини, реки и пустини. Някои загиват по пътищата. Често стават жертва на безскрупулни контрабандисти – специалистите по нелегално пресичане на границата, които ги превеждат – наречени “койоти” – такъв един звяр, който се храни с мърша, но и сам убива…
Сред съветите, например, е и този – да не обличат много дрехи, защото при преминаването на Голямата река те се напояват с вода и хората потъват. И още “Ако се заблудите – следвайте електропроводите или железопътните релси”.
Има доста емигранти, които биха се възползвали от такива препоръки, защото мексиканската граница и днес е едно интернационално трасе за идване в Америка.
В справочника има уговорка, че нелегалната миграция не се препоръчва. Но там няма нито една дума как може човек да получи американска виза по легален начин.
Седем страници са посветени на правата на хванатия нелегален в САЩ. Ако не са го усетили – съветът е да живее без да оставя следи след себе си.
Мексиканските имигранти, бедни и необразовани, не успяват кой знае колко в Америка. Даже четвъртото поколение при тях има само 10 процента висшисти. Установява се, че даже децата не знаят и не изучават добре английски език. През 2 000-та година около 6 милиона мексиканци не са знаели дори 100 английски думи.
– Ето, затова съм за Аризонския закон – повтаря Владо. – Да съм постоянно, все повече и повече заедно с компаньеро Санчес? Не, благодаря! Не, не…
Всяка година над 400 000 мексиканци пресичат Рио Гранде и се включват, всички заедно, в това необикновено явление, наречено “Мекзодус”. Преселение, усвояване на нови територии, миграция…
В САЩ днес има над 20 милиона мексиканци.
За разлика от други, в Мексико се грижат по особен начин за своите емигранти.
Не се поощрява интеграцията в американското общество.
“Вие сте мексиканци – мексиканци, които живеете на север от границите на Мексико” – каза преди време тогавашният президент Ернесто Зедильо. След промяна на конституцията мексиканците запазват своето мексиканско гражданство, макар и да са получили американско.
Също както при нас. Но от тук нататък започват разликите. Които даже не е необходимо да коментираме. Важни са фактите, а кой крив, кой е прав – историята ще покаже.
Разбира се ролите на Мексико и България на имигрантската сцена са доста различни…
Докато ние се стремим да се включим в американското общество, да сме полезни и тук и в България, мексиканците имат друга тактика – те се държат монолитно като едно цяло. Характерно е, че почти навсякъде в САЩ много неща се печатат на английски и на испански. Вместо да учат английски мексиканците принудиха комерсиализирания свят (който пази своите инткереси/, да бъдат обслужвани както те пиоискат. По едно време избраха и мексиканец за кмет на Лос Анджелис, ако не сеи лъжа.
Животът в емигрантска страна
Днешната масова имиграция в САЩ получава своя старт от закон, гласуван през 1965 г. Дотогава е имало периоди, когато Америка е спирала почти напълно приемането на имигранти – докато дошлите се установят и се претопят в американското общество. През 50-те години на миналия век президентът Айзенхауер разрешава назряващия кризис като депортира наведнаж над един милион нелегални. Тази операция носила името “Операция мокър гръб – заради масовите преплувания на Рио Гранде от мексиканските емигранти.
Днес мнозина в САЩ са убедени, че имигрантите носят повече плюсове, отколкото минуси. Но има и среди, които са срещу новата имиграция – още повече, че те вече са в Америка. Америка се надява, че те неусетно ще се влеят пълноценно в създаденото вече американско общество и ще допринесат за общия прогрес. Но когато някои общности не проявяват такъв стремеж и остават на сто
Сега в Америка има около 34 милиона имигранти. Почти 12 милиона от тях са нелегални. В решаването на имигрантските проблеми са впрегнати много ресурси. Резултатите трябва да се появят в скоро време, което все се отлага и отлага…
Климент ВЕЛИЧКОВ,
специално за в. „България сега”
