Маската на Вселената
В „Маската на Вселената”, книга на Акива Татц, която може да прочетете в електронен вариант на сайта www.kabbalah.bg се разкриват някои теми, отразяващи двойствеността на вселената – във физичното проявление на реалността и в духовните и корени. Към книгата на Татц ни насочва редакторката на раздела „Кабала” в нашия сайт Емилия Иванова – сътрудничката ни от Лондон помества след предговора от автора и част от книгата, озаглавена „Страданията и Радостта”.
Предговорът
Нашият свят представлява маска, зад която се скрива висшата реалност. Това е необичайна маска – тя не само крие, но и разкрива, проявява. Тя бива ту непрозрачна, ту прозрачна. Лицето зад тази маска понякога се скрива, а понякога ни гледа от упор – всичко зависи от наблюдателя.
Подобно на човешкото лице, което се явява само външна обвивка, но при това може с най-малките нюанси на мимиката си, да отразява движенията на душата – окръжаващият свят открива непознатите дълбини, за тези, които внимателно го изучават. В самата дума „паним“, лице са скрити две коренови значения, изразяващи смислени противоположности: „паним“, лице и „пним“, вътре. Иначе казано, външността непосредствено отразява вътрешният свят на човек.
Ние нямаме пряк достъп към дълбочината на вътрешния свят, ние виждаме само лицето. Приобщаването към духовността изисква от нас умения правилно да оценяме знаците на външния свят, за да постигаме вътрешния. Подобно на това, както опознаваме човек, характера и душата му, внимателно наблюдавайки за движенията на тялото му и израза на лицето, точно така сме длъжни, да се научим да разбираме реалността на физическия свят и по този начин да постигаме характера и душата на тази реалност.
В настоящата книга се разкриват някои теми, отразяващи тази двойственост от двете страни на маската – във физичното проявление на реалността и в духовните и корени. Внимателният читател ще намери в главите на тази книга, важния ключ за разбирането на този свят, който се скрива зад маската.
Глава 15
Страданията и радостта
Страданието е нещо особено. В какво се състои значението на това явление? Как можеш да се радваш, когато светът е пълен със страдания? Възможна ли е Радостта, ако хората така често страдат, ако непрекъснато ни преследват мъчения? Възможно ли е да забравиш цялата световна болка и да се отдадеш на радостта? На такова нещо са способни само безсърдечните и равнодушни хора. И как страданията, които ние изпитваме в този свят са свързани със Света на Бъдещето?
Пристъпвайки към тази тема, трябва преди всичко да се разбере възгледа на Тора за самия живот. Най-великият източник на радост се явява даряването на живот. Одухотворената личност не гледа на живота безразлично, а възторжено или песимистично, в зависимост от личните положителни или негативни усещания. За нея самия факт на съпричастност към живота става източник за възторг и тържество даже в минутите на най-тежки изпитания. Животът ни дава възможност за усъвършенстване и нищо не може да се сравни с него.
Рав Хаим Шмулевич пояснява тази мисъл с примера за Билам и Йов. Мидрашът разказва, че фараонът е пожелал да поиска от тях съвет, как да постъпи с евреите. Билам бил злия гений на пророчеството, който се опитвал в бъдеще да погуби еврейския народ с помощта на проклятие и затова препоръчал на фараона жестоко и безпощадно да се разправи със синовете на Исраел. Йов от своя страна се страхувал, че ще бъде убит, ако даде съвет благоприятен за евреите. За това, не желаейки да навреди на евреите, той мълчал. (Третият съветник бил Итро. Оказвайки се пред същата дилема като Йов, той предпочел да избяга от Египет в Мидиян. След време Итро е бил удостоен да стане тъст на Моше Рабейну и се възвеличава благодарение на личните си заслуги).
Откритото и враждебно отношение към еврейския народ обрича Билам на бърза смърт от меч. Заради мълчаливия си отказ да заеме ясна позиция по “еврейския въпрос”, на Йов му се налага да изпита дълги и продължителни страдания, толкова мъчителни и тежки, че те се превръщат в поговорка. Раби Шмулевич задава естествения въпрос: нямаше ли да бъде по-правилно да се направи точно обратното? Получава се, че за своето нескрито злодейство Билам е бил наказан с бърз (и като че ли, по-лек) край, а в същото това време двусмисленото поведение на Йов, заслужаващо значително по-малко порицание го е обрекло на много по-тежки страдания. Но нали бързата смърт е по-добра в сравнение с безкрайните мъки и следователно тя е за предпочитане. На практика е точно обратното. С този пример Тора ни учи, че да бъдем живи даже, ако животът е неописуемо ужасен, винаги е по-добре, отколкото мълниеносно да умреш. Животът е всичко.
٭ ٭ ٭
Ценейки живота ние ще се научим да го ползваме правилно. Ако животът, на човек не е скъп, той трудно ще разбере, как може продуктивно, да го използва. На практика, пренебрежителното отношение към живота, в определени условия води и до неговата загуба. Ако ние не се ползваме от него той може да ни се изплъзне. Раби Шмулевич привежда ярък пример за тази възможност.
В Тора се разказва за срещата между Яаков Авину с фараона. Египетският монарх попитал госта си: “Колко дни са годините на твоя живот?” Просто казано на колко години си? Яаков му отговорил: “Дните на моя живот са сто и тридесет години. Не много и злополучни бяха дните на живота ми…”.
Яаков се оплаква от своя живот, имайки предвид преживените страдания и несгоди: той едва не загива от ръцете на своя брат Есав, Лаван го лъгал много години, а след това се опитал да го убие. Повече от двадесет години той е бил трагично разделен от любимия си син Йосеф; неговата дъщеря Дина се оказва пленница в Шхем. Накратко казано на плещите на Яаков е лежал тежък товар от много страдания и той директно казва това на фараона.
Мъдреците ни съобщават суровия факт: за всяка дума от тази жалба, при посещението си при египетския господар, Яаков е губил година от живота си. Той е живял по-малко от определените му години, защото изразил недоволството си от качеството на живота си. Недооценката на космическата ценност на живота, дори най-тежкия и мъчителен, може да доведе до загуба на този дар. Ако животът не се цени, той си отива. Б-г ни дарява с живот, за да го използваме в пълна мяра и с искрена благодарност, а не да търсим в него недостатъци, пренебрегвайки този несравним дар.
Всевишният осъжда Яаков с най-висшата мярка. Такива изисквания не се предявяват към простосмъртните – само спрямо водещите личности има такова голямо изискване. Нивото на Яаков – не е нашето ниво, ние даже не сме в състояние да си представим, с каква взискателна придирчивост Всевишният съди хора, подобни на нашите праотци. Обаче, изброявайки думите на Яаков в отговор на фараона, ще се убедим, че те са много малко, за да се потвърди съобщението на мъдреците. По тяхното твърдение на Яаков му предстояло да доживее възрастта на баща си Ицхак, но поради тази злополучна фраза при фараона, той живял по-малко. Цифрите не съвпадат: в отговора има по-малко думи от годините, които са били предвидени за него. Защо? Отговорът е такъв. Яаков е бил наказан не само за това, че се оплаквал, но и за всяка дума от въпроса на фараона. “Колко дни са годините на твоя живот?” Но какво означава това? Защо Яаков трябва да носи отговорност за въпроса на фараона?
Всичко е много просто. Фараонът се заинтересувал от възрастта на Яаков, защото изглеждал стар: понесените страдания оставили дълбок печат върху външния вид на праотеца, той изглеждал старец и това е било недостойно за Яаков Авину. Ако Яаков ценял живота с безусловна убеденост, преживените страдания биха му се сторили нищожно малки, в сравнение с тази огромна радост, която му носи самото усещане за живот, те не биха оставили следи върху външния му вид, той би изглеждал много по-млад и на фараона не би му дошло на ум, да зададе такъв въпрос. Ето защо Яаков е бил виновен, не само за своя отговор, но и за зададения му въпрос. Той е провокирал въпроса на фараона и поради това е напуснал живота преди определения му срок.
Тук Тора ни запознава с извънредно високите изисквания за личната отговорност, непостижими за обикновения човешки разум и предвидени само за праотците на еврейския народ. В същото време Тора разкрива някакъв универсален принцип, разпространяван на всички нива и значи върху всички хора. Животът е безценно достояние, той трябва да се цени и използва в пълна мяра.
٭ ٭ ٭
На всеки от нас се е случвало, дори и един път да е усещал безграничната ценност на живота. Обикновено това се случва в минутите на смъртоносна опасност, когато животът ни виси на косъм. Именно тогава ние започваме да разбираме, какъв безценен дар притежаваме. Не по-малко убедителна е и обратната ситуация: когато човек е обречен на смърт, но въпреки очакването се възвръща към живота – пред него изведнъж се разкрива истинската ценност на този дар. Например безнадеждно болен разбира, че е излекуван. Той е обхванат от бурен възторг: аз съм жив, аз ще бъда жив! Той е безумно щастлив и не скрива своя възторг. Но какво се е случило? С какво да се обясни тази безмерна радост? В края на краищата той само е жив, както и другите хора. Цялата работа се свежда до това, че той е жив няколко мига след като е трябвало да умре или се е смятал обречен да умре. Ето я и цялата разлика. Самата вероятност да се загуби живота става изключително мощен генератор на радост и благодарност за неговото съхранение. Ние забравяме за ценността на живота по силата на навика, с който живеем, когато този навик е разколебан, ние като че ли се събуждаме от летаргичен сън и започваме да усещаме истинския вкус на живота и почваме да му се наслаждаваме.
٭ ٭ ٭
Какво свързва страданията в този свят и щастието в живота? Как да изработим в себе си усещането за истинско щастие, без да гледаме на страданията?
Отговорът е следния. Самите жизнени трудности служат като източник на щастието. Да се опитаме, да се ориентираме в този парадокс. Тора смята, че нашия живот представлява особено измерение, в което човек може да си заработи място в Света на Бъдещето. Да се заработи вечното съществуване може само по един начин – с къртовски труд. А всеки труд е свързан с неизбежни трудности, та нали когато се трудим, ни се налага да преодоляваме съпротивление. В тежестта на този труд е заложена радостта от наградата. Светът на Бъдещето е създаден за наслаждение. В труда “Дерех аШем”(Пътят на Твореца) на Рамхал, директно е казано, че главната цел на Твореца е да ни достави висше удоволствие. Затова Той е създал Света на Бъдещето.
В този свят трябва да се заслужи. В това се свежда и висшето блаженство, както обяснява авторът на “Дерех аШем”. Не трябва да ядем “хляба на позора”. Безплатното удоволствие в този свят трябва да се възприема, като унижение. Наше задължение е да се изграждаме и да се радваме на своите постижения, резултатите от своя труд. Нашият труд и страданията тук на земята, са тези тухли, от които ще се изгражда нашето щастие в Света на Бъдещето.
Това е единствения път към щастието в нашия свят: необходимо е само да се помни, че всичко което се случва тук е подготовка за това, което ние ще изпитваме там, след земния живот. Няма друга възможност да достигнем щастие в този свят. Всеки друг опит да станем щастливи е просто бягство от реалността. Бягството от грижите, пиянството и увлечението по наркотиците ни помагат само временно да забравим за земните страдания, но това е винаги временно състояние и е характерно за хора, които са коравосърдечни, бездушни: такива които са способни да се радват без да забелязват страданията на обкръжаващите ги, можем да наречем патологични егоисти.
Не, ние въобще не се стремим да забравим, че светът е пълен с нещастие. Тора не ни призовава да си затваряме очите за този факт, а точно обратното тя изисква обективно и ясно да се оценят събитията. Реалният живот е пълен със страдания. И все пак, евреинът може да се радва от все сърце, въпреки, че тази радост произлиза не от отказването му, той черпи своята радост от знанието, че зад страданията бушуват енергийни потоци, от които се строи вечността.
Тора никъде не казва, че нашата цел е да бъдем щастливи в този свят. Подобна цел е по-подходяща за другите народи и цивилизации, евреинът съществува, не за да бъде щастлив. Евреинът е дошъл на този свят, за да се труди и да заработи своето щастие, което той няма да получи тук, а на друго място. Парадоксът на живота се състои в това, че нашия свят може да стане източник на вечно щастие само при едно условие: ако ние разглеждаме земния труд само като капиталовложение за другата реалност. В това се и състои мицвата (заповедта) да бъдеш щастлив: трябва твърдо да се знае, че всяко, даже най-малкото усилие, какъвто и труд и каквато и болка да са ни стрували, ще бъдат платени на друго място с невероятно висока печалба. Нашето щастие тук не е цел, а средството.
За да разкрием това висше щастие в мрака на земния ни живот, ни е необходим подходящ инструмент. Този инструмент е “емуна”, истинската вяра, основана на знанието и увереността, че посетите тук семена, непременно ще израснат в Света на Бъдещето. Тази вяра трябва да изпълва всяко действие, всеки ярък момент в живота с твърди знания, че Светът на Бъдещето съществува и той постоянно се изгражда. Светът на Бъдещето ни се дава не за извършената от нас тук работа, самият той е тази работа, която ние извършваме по време на живота си.
Тора привежда дълъг и страшен списък от проклятия, приготвени за нас, за отклоняването от законите и. Изброявайки ги тя посочва причината за всички тези наказания: “Тахат Ашер Ло аВадета Ет аШем Елокеха беСимха” („За това, че не си служил на Г-спод, твоя Б-г, в радост” (Дварим 28:47). Получава се, радостта е нашето най-висше задължение и всички тези проклятия ще паднат върху този, който не живее в състояние на радост. Обаче по-внимателният анализ на фразата, ще ни помогне да разкрием истинския и смисъл. От нас не се изисква да живеем в радост, а сме длъжни да служим на Б-г с радост. Ето в какво е главната идея: нашият основен дълг се свежда до това да служим, работим и строим, при това да носим тази служба с радост. На практика в казаните думи има заложен, още по-дълбок смисъл: самата радост е резултат от служене. Истинският труд за Б-г носи радост. Колкото и да е тежък и именно поради това, че е тежък, този труд, това високо служене стават източник на радост.
“Ивду Ет аШем беСимха” (Служете на Б-г в радост). Не е казано: “Бъдете щастливи”, защото не в това е целта. Нашата цел е – “да служим на Б-г в радост”. Самото служене, служенето на Всевишния трябва да бъде радостно. Животът изцяло посветен на служба на Б-г е наситен с радост.
В това се състои тайната на щастието. То няма да дойде до нас, ако ние се стараем, да избягаме от земните проблеми, защото това е просто нереално в нашия изпълнен със страдание свят. Евреинът не трябва да се смее безсмислено в този свят, външната проява на радостта трябва разумно да се ограничава. Но вътрешната радост трябва да бъде пълна. Тази вътрешна радост, в която е заложена тайната на Света на Бъдещето, сама трябва да остане неразкрита докрай тайна. Тя трябва да бъде скрита от очите до този момент, когато тя не се разкрие в цялата си пълнота на друго място и в друго време: “Аз Имале Схок Пину” (И тогава нашите усти, ще се напълнят със смях) (Псалм 126). И тогава ще дойде нейния час и ние изцяло ще се отдадем на радостта. “Тъй като… няма в света никаква печал за този, който вижда висшата светлина на истината”.
٭ ٭ ٭
Самите ние чувстваме, че сме създадени за щастие, на нас ни се струва, че щастието е цел, възможно най-висшата цел. Това усещане, както и другите наши емоции идват при нас от света на Истината. Издигайки се на висшето ниво на възприятие, с което се разкрива общата картина на мирозданието, ние имаме право, длъжни сме да бъдем щастливи – такава е целта на Творението отнесено към хората, както е казано в книгата “Дерех аШем”. Но да достигнем това ние можем само с труд – това състояние не е средство, а финална точка. Нашата нисша същност търси цел в средството, ние желаем да получим награда сега и без усилие. Но светът е устроен по друг начин. Нашият път е друг: работиш тук, а резултата получаваш там и тъй като от нашите земни усилия и страдания се изгражда радостта, която ни чака в другия свят, в друго измерение, на нас ни е дадена способност да усещаме част от тази радост по някои признаци, намеци за вечната космическа радост, в тази работа, която сега изпълняваме. Това е и истинската и единствена радост приготвена за нас на земята. Такава е връзката между нисшите и висшите светове. От работата, която вършим в този свят, се строи Света на Бъдещето. Грижейки се за своето духовно издигане, ние се готвим да влезем в друго измерение. Чувствителният и тънко мислещ човек усеща този ръст и своето приближаване към това висше измерение.
Акива Татц
