Трагичните събития край Смоленск през погледа на български пилоти в Чикаго
Трагичните събития с полския самолет , който катастрофира край Смоленск са една от световните теми през тези дни. За коментар по случилото се обърнахме към генерала от Българската авиация Иван Парапунов и майор Русен Русев – „Военен пилот № 1 на България”, сега брокер от UNIVERSAL REALTY GROUP в Чикаго.
Русен Русев получава от президента на страната купата за най-добър летец през 1997 г. Той е летял на най-прецизните самолети в света – руските СУ в България и американските F-16 – в най-добрата американска военна база в Европа – Авиано.
Генрал Парапунов е изключителен пилот на своето време. Бил е командир на корпус от 1990 г насам, под негова команда са били 7 военни летища и над 500 самолета, а от 1993 до 1999 г. е Командващ авиацията на ВВС. Той пръв изпитва новите оръжия, пръв изстрелва новите управляеми ракети. През 1998 г. води един безпрецедентен 64-часов полет от София до Охайо – САЩ. Създава и фондация ВВС за подпомагане на летците и семействата им, както и световно-известния Авио-Фест, които ръководи и сега.В Авиошоуто “Небе за всички” в българското небе летят асове от много страни, включително и прочутата американска формация “Сините ангели”.
Двамата са част от почти цяло „авиокрило” – български пилоти, които по наше време живеят и работят в Чикаго.
Каква е професионалната преценка на нашите въздушни асове за трагичното събитие?
Генерал Иван Парапунов
– Най-напред искам да изкажа моята солидарност и да се присъединя към страданието на хората, загубили свои близки при катастрофата, към народа на Полша и всички, които познаваха живота и дейността на загиналите.
Едва ли може да се поставя под въпрос степента на подготовката на пилота. Но приземяването на самолета е една от най-сложните и зависими от много фактори човешки дейности. Сред най-важните са видимостта на пистата, електронните системи за кацане – на борда и на земята, както и тяхната изправност. И професионалният опит на пилота.
За всеки тип самолет и аеродрум, както и за всеки летец, има определени минимални необходимости за видимост на пистата, силата на вятъра, долната граница на облаците… В случая видимостта е била под 400 метра. При разрешена за кацане видимост от 1000 метра. Тези показатели са били отчетени от диспетчерите и те са предложили на екипажа резервно летище. Решението за кацане, обаче, взема командирът. Поради важността на събитието, за което е полетът, той решава да се опита да кацне… А възможно е това да е станало и по указание на някое лице от делегацията. Това решение се оказва фатално. Направеният компромис води до катастрофа. Такъв натиск върху пилота може да се окаже, ако лицето е влязло в кабината. Има, разбира се, и телефон между борда и пилота, но той би трябвало да се ползува само от екипа.
Най-вероятно летецът е решил при четвърти опит за приземяване да подходи малко по-ниско от нормалната траектория за кацане. Заради изключително лошата видимост. Следствие на което се снижава преждевременно и закача дърветата преди пистата. Възможно е възникването на проблем и поради неточна настройка на системата за кацане на самолета. Оборудването на Ту-154 позволява кацане при малка видимост, но не и под 400 метра. Присъствието в самолета на голям брой лица от елита на държавата говори за прибързано подготвено пътуване. Със значителни компромиси по определяне състава на делегацията. Нелепата катастрофа показва каква огромна отговорност носят летците и каква е цената на компромисите.
Причините за да не бъде подменен толкова дълго време президентският самолет са финансови. Въпреки, че е надежден този модел все пак е от едно по-старо поколение. Може би трябва да се спомене и това, че независимо от добрата класа на президентските пилоти, тяхната практика е по-малка от тази на редовно летящите пилоти по гражданските полети. Възможнсостта да поддържат добра тренираност е по-малка. Да отчетем и това, че приземяването е трябвало да стане на военно летища, а тези летища имат и своите особености – както по отношение на оборудването, така и при ръководството на полетите. Все пак катастрофите с Ту-154 са сред най-редките.
Майор Русен Русев
За техниката и добрата подготовка на летателния състав – нямам никакво съмнение. Това е част от представянето и авторитета на цяла държава. И то на Полша, която е по-силна финансово, икономически и като човешки потенциал от много други страни. За пилоти там се избират и подготвят най-добрите от най-добрите.
Друг е въпросът какви и колко екстремни са били условията, при които се развиват трагичните събития. Вземете най-добрия каратист в света с всичките му пояси и данове, вържете му очите и пуснете срещу него едно младо момче, което току-що е започнало спортния си път. То просто ще го набие. Какво повече от човек със завързани очи е могъл да направи пилотът при убийствено малката видимост, за такова сложно действие, каквото е приземяването на самолета?
Случилото се показва по особено горчив начин нещо, което се знае и което не бива да се пренебрегва. Дори и от човек, който вътрешно в себе си може да се смята за Бог. Когато пилотът седне зад щурвала и вдигне самолета във въздуха, там, горе, на малкото летящо островче над земята има само един главнокомандващ. И той държи лостовете на управлението. Никой друг – нито знаменити полководци, нито президенти, нито нобелови лауреати или пророци нямат право да взимат решения по полета вместо него. По време на полета той е № 1. И това най-добре трябва да го знаят хора, които са отговорни за съдбата на много други хора, за развитието на институции или дори на цели държави.
Ужасно е било за пилота, ако наистина е станало така, както се чува. Ако човек, зад когото стои държавата, нацията, се намесва в твоята специална, опасна и отговорна работа. Пилотът вероятно е бил поставен пред невъзможни, пред фатални условия. Диспетчерите забраняват кацането, президентът е зад гърба ти и заповядва, превишава своите пълномощия, търсиш с очи пистата и не я виждаш… Пилотът е слязъл екстремно ниско, за да види най-после тази забулена в непрогледната мъгла писта. Светлинните сигнали по нея… Едно дете е видяло. То показва отсечената от крилото топола – „… ето – тук се блъсна самолетът!” Трагедията е голяма. Пилотът слуша заповедите на този „отгоре”…
И на всички става ясно, че най-големият грях за всеки главнокомандващ е да се помисли за всеможещ Бог, който всичко знае и може всичко…
Виждали сте нощно време светлинките, които се простират по двете страни на пистите за кацане. През деня, както в случая, сигурно са били пуснати прожектори, които да пробият мъглата. Те се виждат като мъждукаща светлинка през мъглата, но ти показват къде е спасителния бряг. Представям си как пилотът до последно се е мъчел да зарне тази светлинка…
Такова нещо не се е случвало досега. Да се съберат още на борда на един самолет основният команден потенциал на една армия, толкова много елитни личности и да се рискува така безотговорно живота им! И най-добрият заговор на враговате не ще постигне такъв „успех”, какъвто е „постигнат” при тази нелепа катастрофа. Във военната авиация съществува строго правило: при авария – катапултираш! Не машината, човекът е важен. Самолетът е метал и уреди , къс желязо, пилотът е скъпоценното чудо, обучаван е дълги години и струва много пари това обучение. Той трябва да се спаси. Но пътниците в самолета не могат да катапултират. Затова за тях трябва да се мисли много и да се отстранява всеки риск при полета!
Не, не съм летял на „Туполев” като пилот. Бил съм само военен пилот, а военните самолети на „Туполев” са огромни, стратегически самолети. За далечни разстояния. България е малка страна и ние нямаме такива цели, които да са на десетки хпиляди километри. И с най-малките ни военни самолети можем да обиколим няколко пъти България по границите й без да зареждаме. „Туполев” са надеждни самолети.
Такива са стигналите до мен все още неутвърдени, неокончателни версии за случилото се. Може да има и още други обстоятелства и причини. Но дори и само като вариант изказаните предположения до тук имат стойността на жестоко предупреждение… за отговорността, която хората трябва ди имат едни към други.
Прокобата Катин: Катастрофа край проклето място
Смоленските гори край Днепър са красиви места, по които сякаш има вековно проклятие. Нелепата смърт на 96-те пасажери в президентския самолет на Лех Качински, тръгнали да почетат паметта на хиляди разстреляни преди 70 години свои сънародници в Катинската гора изпълни с някакво усещане за прокоба дори и далечни от всякакво суеверие хора.
Историята около тези места е наистина достойна човек да почувства силно недоверие към разума на своя човешки род, който от векове и хилядолетия продължава все с почти същата жестокост да се самоизтребва, независимо, че привидно се моли Богу и сякаш търси благодат, доброта и вяра. Нима наистина човек е разумно същество?
Под всеки стрък трева, край всеки ствол на зелената гора на Катин е погребано разстреляно човешко същество, или убито с щик, или оставено да загине бавно и болезнено от раните си. С особени заслуги за тази репутация на Катинската гора, по-точно на Смоленския лес, са трима всесилни владетели на милиони човешки съдби, които са напоявали с обилна кръв земята край Днепър. Един император, един ефрейтор, генерирал огромна власт и ненавист и един генералисимус. Наполеон, Хитлер и Сталин.
Смоленските гори са едно от лобните места на „Великата армия” на Наполеон, тръгнала да завладява Русия. В началото на 19 век императорът събира огромна за времето си армия – милион и двеста хиляди войници и офицери от всички страни, които преди това са попаднали под френска власт или влияние. През юни 1812 година тръгва с почти половината от войските си и с 1000 оръдия в своя трагично свършил поход на Изток. През август, край Смоленск, среща първия сериозен отпор. Руската армия наброяваща едва 220 000 души е разгромена. Но, независимо от това, тук завоевателите получават първия си смъртоносен удар. И когато армията му се стопява, когато 570 000 гренадири оставят костите си от Москва до Смоленск, Наполеон през глава се връща в Париж – само със 7000 полуживи войници. Стотици хиляди са убитите руски войници и цивилни хора, чиято кръв е пролята край Смоленск и по пътищата към Москва.
По време на Втората световна война едни от най-големите битки стават също около Смоленск. Градът е разрушен из основи – 93 процента от сградите са в руини. 786 000 руснаци са убити или тежко ранени и осакатени, изчезнали безследно. 585 000 немци остават завинаги в чуждата страна.
Но това, за което е основната дума и заради което пълният самолет с полски държвни ръководители, интелигенция и военни, летеше към Катин, са разстреляните на това място полски офицери.
Първи, които повдигат въпроса за престъплението са немците, които окупират Смоленск. Те намират в Кантин дълбок ров с още неразложените трупове на хора в полски военни униформи и с пръснати край тях документи. Това е през 1943 г. Вермахтът лансира в света версията, че НКВД, службите на СССР, са избили полските офицери по заповед на Сталин през 1940 г. Били са около 20 000 цивилни и военни – докарани насилствено – пленници от нахлуването на СССР в Полша през 1939 г.
Веднага след като Съветската армия си връща Смоленск през 1944 г. руснаците правят свое разследване и лансират своята версия: по тези места наистина е имало лагери с особено предназначение, също и с поляци, но когато Червената армия се оттеглила – немците заловили лагерниците, накарали ги да работят известно време и през есента на 1941 ги разстреляли.
През 1951 г. специална сенатска комисия във Вашингтон също прави свое разследване и потвръждава немската версия. През 1990 г Михаил Горбачов признава, че НКВД е разстреляло 14 542 полски военни, срещу които е било издадено смъртно наказание… за подпомагане на немците. За всичко са виновни комунистите и тоталиптаризма – казва Горбачов. Същото потвръждава и Борис Елцин. А в 1996 години Русия издига Мемориален комплекс.
В историята с разстрелите в Катин има и до ден днешен много бели петна. Правени са доста фалшификации, различните версии се използуват от различни личности с политически цели и това дава сериозен отпечатък върху Полско-Руските взаимоотношения.
През 2010 г., на 70-годишнината от трагичните събития, пред Мемориалния комплекс при срещата си с полския премиер Туск Владимир Путин казва: „Тези престъпления не могат да имат никакво оправдание. В нашата страна е дадена правова и нравствена оценка за злодеяниета на тоталитарния режим и тя не подлежи на ревизия”. Но на 8 април казва и още нещо: „Събитията в Катин може и да са били отмъщение на Сталин за гибелта на 32 000 съветски войници, попаднали в полски плен. През 1920 г. военната операция в съветско-полската война се ръководи лично от Сталин. Това не го знаех досега. Червената армия търпи поражение. Пленени са много войници и офицери. Предполагам, това е мое мнение, че Сталин се е чувствал лично отговорен за погрома и затова е искал да отмъсти по-късно. Това го няма написано в документите”. Има из тези пръснати край Смоленск гробове и останки на 135 000 руснаци – местни хора и военни.
… И ето че полският премиер Лех Качински, познат със своята русофобия, също бърза да отдаде почит към убитите си сънародници. Всички от пълния с негови поддръжници самолет също се стараят час по-скоро да засвидетелствуват своята преданост към справедливата кауза за още едно изобличаване на кървавото дело на Сталин и не искат да закъснеят, камо ли да пропуснат, церемонията. Въпреки, че Москва е само на 300 км, стига се за 20 минути, резервно летище не им трябва. Вероятно и на Качиннски не му се ще да каца нито при Лукашенко, нито в Москва, където американските президенти и министри го правятх без проблеми, но не и полските…
Полският посланик в България Анджей Папйеж каза: „… Президентът или висши военни може да са забранили на пилота да отклони машината към резервно летище, за да не се бави допълнително тържествената церемония.”
Така, вероятно, Качински прави фаталната грешка и нареждане, с което той и спътниците му напускат земния свят именно на това потопено в убийства и кръв място.
Имало е и друг случай, при който Качински отстранява екипаж, заради това, че е насочил самолета към резервното летище. И така – диспетчерските служби на воения аеродрум „Северний” край Смоленск съветват екипажа да лети към Москва, но екипажът не отговаря. И прави опит да се приземи…
После започват версиите за това, че военните диспечери не говорели английски. Имало запис на радиолюбител. Други казват, че в този запис поляците говорят на руски, руснаците с тях – на английски… В британският „Дейли Телеграф” пък полският външен министър Радослав Шикорски хвали реакцията на руските власти след катастрофата: „По ирония – катастрофата може да подобри взаимоотношенията между страните”. „Таймс” вижда възможност за „Преосмисляне на най-изтормозената през последните 20 години двустранна връзка”. „Гардиан” мисли точно обратно: „Раната от новата трагедия, белязала руско-полските отношения, още по-трудно ще зарасне. Качински е наредил на пилота да кацне въпреки предупрежденията на диспечерите, защото не е искал да изпусне поклонението в Катин”.
802 руски авиационни експерти, под ръководството на самия Путин, работят по разследване на катастрофата. Проучават фрагменти и черните кутии. Заедно с 11 полски следователи. Засега са единни в това, че катастрофата не е свързана с технически недостатъци.
Лех Валенса, бившият полски премиер, признава: „Пилотът може да е действал, следвайки указанията на някого…”
Имало е и друг самолет – Ил-76. Екипажът му послушал диспечерите и всички от полета са живи и здрави.
При самолетна катастрофа от лошо ръководство поразиите идват веднага и са ясни. Но когато се ръководи грешно не пилот, а цяла институция или държава – не се вижда веднага и не е така драматично, но пострадалите са много повече.
Интервю и материали: Климент ВЕЛИЧКОВ
