45 години срещу рака! При проф. д-р Константин Христов в Чикаго

Медицинският център на  University of  Illinois at Chicago /UIC/ е разположен в приятна паркова обстановка. В неговите аудитории се обучават хиляди студенти от цял свят. Петдесетина от тях са от България. В научните звена на Центъра, които имат световен авторитет, се осъществява изключително активна изследователска дейност.

В една от тези сгради, с размерите на презокеански кораб, се помещават лабораториите на катедрите по медицина, хирургия, онкология, детски болести, урология.  Основна задача пред тях са фундаментални проучвания и внедряване на направените открития в клиничната практика.При проф. д-р Константин Христов в Чикаго – От София, през Фрайбург и Хайделберг, до Сан Франциско – Бъркли и неговата лаборатория в University of Illinois at Chicago

Запътили сме се към една от тези лаборатории. Тя е на виден наш сънародник. 
Konstantin Christov, MD, PhD, DSC, Associate Professor of Oncology and Pathology, член на Онкологичния център към Университета и на  Department of Surgical Oncology. Известен е с дългогодишните си изследвания и достижения в борбата с рака.

„В Бъркли имаше 11 Нобелови лауреати…”

След няколко загубвания из Медицинския кампус на Илинойския университет в Чикаго, видяхме спасително-високата му фигура и разбрахме, че лошото е зад нас. Д-р  Христов предвидливо ни очакваше пред сградата. Посрещна ни усмихнат и в много добро настроение. Току-що бе получил очаквания грант от 600 000 долара за продължение на изследванията си върху рака на млечната жлеза и по-конкретно – върху онази форма, която е негативна по отношение на естрогенния рецептор и трудно се лекува.

След минути бяхме и в самата тази лаборатория, дето дори и по време на финансова криза, когато всякъде стягат коланите, продължава добре да си върши своята работа  с добро финансиране и сигурно бъдеще.

Наскоро стават 45 години откакто проф. Христов започва  своята научна дейност в областта на рака. 22 години работи в Онкологичния център, София, Дървеница.  3 години е стипендиант на Европейската агенция за ракови изследвания – Лион, Франция и на Хумболтовата фондация. Работи в Онкологичните лаборатории на Университета Фрайбург, Германия и в Немския раков център – Хайделберг. Последните 20 години е в САЩ. В Сан Франциско, Бъркли, където гъмжи от нобелови лауреати и Чикаго, където нивото на научните изследвания също е високо, а успехите – впечатляващи.Heidelberg – градът и университетът, където проф. Д-р Христов специализира. Светът дължи много на този учебен център.

Неговите странствувания из научните  лаборатории по света започват през 1971, когато печели конкурс и стипендия от Европейската агенция за борба с рака и заминава да работи в Университета във Фрайбург, а след това и в Немския раков център в Хайделберг. Завръща се в България и работи 15 години в Онкологичния център – София, Дървеница.  През 1989 г. печели конкурса на Международната агенция за борба с рака в Женева и това му позволява да дойде в едно от най-добрите места за проучване и борба с рака – в Калифорнийския университет, Сан Франциско.

– Това е времето – казва проф. Христов, – когато в България падна от власт Тодор Живков, в Сан Франциско стана земетресението, а  професорите  Bishop и  Varmes, които работеха един етаж над моята лаборатория, спечелиxа Нобеловата награда за изследванията си на онкогените. Когато стипендията ми в Сан Франциско приключи бях поканен в лабораторията за ракови изследвания към  Калифорнийския университет – Бъркли, където работих 3 години. По това време в Бъркли имаше 11 Нобелови лауреати, които обикновено изнасяха лекции по веднаж годишно. За мен беше голямо удоволствие да се запознавам със същината на такива проблеми, като промените в раковите клетки на молекулярно ниво и как в действителност изглеждат границите между отделните медицински дисциплини.

– Проф. Христов, помислихте ли добре преди да изоставите Бъркли и всичко това, за което ни разказвате, и да дойдете в студеното и ветровито Чикаго?
– Премислих. И още как… Но отговорът на този въпрос е много прост. В Университета Бъркли, който е един от десетте най-добри в САЩ,  за всяко място за Асистент Професор се състезават по 100 и повече кандидати. При това – не малко специалисти от лаборатории на нобелови лауреати или членове на Академията на САЩ.  Така, че да се спечели там конкурс от българин, който идва в САЩ на 50-годишна възраст е почти невъзможно.
Проф. д-р Христов е завършил през 1963 г. Медицинската академия в София. Има двегодишна лекарска практика в селaта Тошевци и Грамада – Видинско. След това печели конкурс за аспирант в Онкологичния център в София, където защитава Кандидатска, след това и Докторска дисертация. Той е един от най-младите  доктори на медицинските науки в България. Дължи много на тригодишната си специализация и научна дейност в Хайделберг и Фрайбург, където публикува серия проучвания върху рака на щитовидната жлеза. Благодарение  на тези проучвания Фондацията Хумболт му оборудва лаборатория в Софийския онкологичен център, където продължава своята работа върху количествените промени в раковите клетки, които ги отличават от нормалните клетки. Тази лаборатория отваря врати на няколко аспиранти и хабилитирани лица от Медицинската Академия в София и Медицинския Факултет в Пловдив, които защитават кандидатски и докторски дисертации и сега са водещи специалисти в областта на рака в България.

Лабораторията на проф. Христов  –   $ 3 000 000 грантове

В началото на 1994 г. нашият събеседник печели конкурс и става Assistant Professor, а след 5 години и Associate Professor към Онкологичния център и Клиниката по онкологична хирургия към Илинойския университет в Чикаго, където работи вече 16 години. Стените на лабораторията му се оказаха скрити от рафтове, като в отрупана с книги библиотека. Но вместо книги там имаше хиляди малки контейнери. В тях бяха затворени милиони, може би милиарди, ракови клетки, изолирани от различни видове тумори. Тук те биват третирани с различни противотуморни агенти за да се установи към кои от тях  са най-чувствителни. Това определя по-нататък как да се индивидуализира /персонализира/  лечението при всеки отделен случай на раково заболяване.

Илинойският университет в Чикаго – едно място, където се учи добре и добре се живее…– Бъдещето на раковото лечение през следващите 50 – 100 години се състои именно в това – казва проф. Христов. – За съжаление, раковите клетки са като политиците – те винаги намират начин да оцелеят като стават резистентни към противотуморните лекарства, а политиците пък правят нова партия. Големите инвестиции в борбата с рака са насочени към създаване на нови лечебни средства, които не увреждат нормалната клетка, но селективно унищожават туморните клетки, това е така наречената „таргетна терапия” при лечението на рака, при която се атакуват специфични молекули в раковите клетки.

Почти всеки Божи ден нашият събеседник и неговите асистенти са сред тази опасна компания за да ги наблюдават как растат и как лечението се справя с тях.
Д-р Христов побърза да ни успокои, че те не са страшни в случая, тъй като не съществуват специфичните  условия за техния растеж. В лабораторията му няма никаква угроза за него и сътрудниците му. Раковите клетки  не били  като някои набедени напоследък грипни вируси, които мернат ли човек – гонят го, за да го захапят! Заразата не се предава нито от допир, нито от поглед. Отдъхнахме си! 

После, естествено, се поинтересувахме като как така може да се получат 600 000 долара.
–  В най-добрите университети на САЩ – каза проф. Христов, – е трудно да се успее ако изследователят няма грантове /финансиране/ извън бюджета на учебното заведение. Такова финансиране се осъществява от държавни или частни фондации. С грантовете се покриват заплатите на участниците в проучването, на самия изследовател, който трябва да бъде хабилитирано лице, както и на лаборантите и техническия персонал. През последните години стана много трудно да се получават грантове за научни изследвания от Националния раков институт (National Cancer Institute/ и от частни фондации. Процентът на финансираните грантове е в рамките на 5 – 15%. Това прави конкуренцията невероятно висока и шансът за получаване на субсидия е твърде малък. Важното в случая е финансирането да е за проекти в области от последните постижения на науката. Да откриват нови насоки за бъдеща изследователска дейност, както и за клинично приложение на получените резултати.

Всеки грант се оценява от трима рецензенти, чиито имена са неизвестни. При нас ученият има право да разполага със средствата съгласно финансовия план, който се одобрява от Клиниката и Университета. Той не може да назначава свои роднини и близки поради конфликт на интереси. Не е както в България, където хората в съответните кръгове се познават и понякога си „помагат”. 

И сред днешните изследователи и научни работници в САЩ и по света още има романтизъм. Не сме докрай подвластни на парите, въпреки че без тях нищо не можем да направим. В практическата медицина колегите получават 30 – 40 процента повече възнаграждение за труда си.  Но малцина от нас биха сменили своята работа заради  тези пари. И аз, като повечето колеги, не съм бизнес-човек. Манията за богатство никога не е била в основата на моята дейност, за радост – така е и при моите деца. И това, което специално ние правим в онкологията, в никакъв случай не е само за американците или българите, за избрани хора и нации,  a за всички страдащи от рак или са с повишен риск да заболеят от него.

Грантовете, които е получил проф. Христов в последните  10 години за своите изследвания са над 3 милиона долара, като само за последните 6 месеца – $750 000. Те са свързани с експерименталната терапия на рака и с откриване на нови биомаркери за чувствителността на раковите клетки към лечение.

– В момента в моята лаборатория се работи по 2 проекта  – казва д-р Христов. – Първият е изясняване ролята на открития в лабораторията ми нов ген RARb (5) при рака на гърдата. /Интересуващите се могат да прочетат: GenBank: AC133141.2 ; Cancer Res. 2004,64 :8911; Oncogene, 2005, 24 :1296/. Вторият – откриване на молекулярни маркери, показващи ефективността на лечението.

Наред с потискане делението на туморните клетки и тяхното ликвидиране ние,  в сътрудничество с други лаборатории в САЩ, установихме че противотуморните агенти могат да предизвикат перманентна парализа на туморните клетки. При нея те не са в състояние да се движат, да се делят, да проникват в съседни или далечни органи, но остават живи за определен период време и са много резистентни спрямо химиотерапията.  /За подробности: Cancer Res. 1999,59:3761;  Eur J. Cancer 2003,39 :230; Breast Cancer Res, 2005,7:132; Current Cancer Drug Targets, 2009,9:142/.

Прилагам тези мои публикации, тъй като някои колеги в България се отнасят скептично към чужди резултати – особена на тези, които живеем и работим в чужбина. Има наистина и такива хора, които са свикнали на големи приказки, що се отнася до тяхната квалификация и постижения, но то не отговаря на постигнати резултати. Днес, благодарение на достъпната огромна информация, поставена в Интернет, е лесно да се запознаеш с постиженията на всеки учен. Човек остава много разочарован от това, че известни величия в българската медицина, с много титли пред и зад името си, са много далеч от това, което се прави в Европа и САЩ и поради това са непознати в останалия научен свят.

От двете страни на океана

– Проф. д-р Константин Христов, има ли някаква връзка между Вас и лабораторията Ви и лекари и институти в областта на онкологията в България?

– Ще започна от по-далече… В химиотерапията на рака е добре известно, че при някои болни туморите се повлияват и даже изчезват в резултат на лечението, докато същият вид тумори при други болни се оказват резистентни, продължават да растат и довеждат до фатален изход. Следователно един и същ противотуморен агент работи при едни болни, но не и при други. Това се отнася, разбира се, и за други болести.  Разшифроването на човешкия геном доведе до откриване на групи от гени, отговорни за злокачествения характер на туморните клетки. Така също и на гени, които могат да предскажат дали туморните клетки ще са чувствителни към даден вид лечение. Това именно прави изследванията в областта на рака през последните 10 години изключително интересни и с голямо клинично приложение. За съжаление подобни проучвания в България не се правят, или са в началния етап на развитие /Център по молекулярна медицина към Медицинския университет в София/. Това създава трудности за колаборация с българските научни лаборатории. Колаборацията също изисква и съответна лабораторна база, ежедневни Интернет-контакти и най-вече – научни интереси и много работа, което е трудно осъществимо в България

Трудностите идват и от това, че много от най-умните млади изследователи в България, след като защитят докторатите си (PhD), напускат страната и заминават за Европа или идват в САЩ. Познавам някои от тях, включително мои бивши аспиранти, които се представят отлично и работят във водещи лаборатории и клиники в Европа и САЩ. За съжаление никой от тях не желае да се върне в България, за разлика от научни работници от Унгария, Чехия, Словакия, Хърватия, Гърция, повечето от които се връщат в страната си след изтичане на стипендията им. Наред с ниското заплащане в българските университети и БАН, съществен аргумент са и все още авторитарните отношения в институциите у нас. Дано с новата реформа за научните степени и звания нещата се променят и се редуцира изтичането на научни кадри от страната.

Аз съм разочарован от дискусията, която се води в България относно BAK, научните степени и звания. Ударението трябва да бъде върху количествените и качествени критерии за тяхното получаване, а не върху името и как точно да се наричат хабилитираните лица в университетите и БАН. Същественото, което трябва да знаят тези, които отпускат пари за научни изследвания в България е, че наука се прави от млади хора, а те са в университетите, както е в Европа, САЩ, Япония и другаде. Нобеловите награди в областта на медицина и физиология, химия и физика, се печелят предимно от изследователи в университетите, а не в институции като БАН.

Един рицар в битката срещу ракa

Събеседникът ни счита себе си щастлив човек. Преди няколко месеца навърши 70 години. 45 от тях са посветени на борбата с рака. Неговите постижения са забележителни. След като в България е бил вече професор и завеждащ лаборатория, в Америка той идва на 50 години и започва научната си кариера отначало. Като всеки новодошъл в тази страна. Трябвало е, работейки в най-престижни лаборатории, да се състезава със значително по-млади изследователи, започнали научната си дейност във възможно най-добрите американски университети. Има солидна научна продукция. 12 написани книги, или глави от книги, половината, от които публикувани на английски, над 150 публикации и над 1500 цитирания в научния свят. Едва ли има друг българин, работещ в областта на рака, който да може да се похвали с тези постижения.

– Особено успешни за мен са годините ми в Чикаго – говори нашият сънародник, – където успях да развия самостоятелна изследователска дейност. Имах много добро финансиране от национални научни организации. Работех съвместно със световни известни учени. В научни среди, като нашата, никой не ти нарежда какво трябва да правиш. Основното е да създаваш висококачествена науча продукция и да имаш публикации в реномираните международни списания. Публикациите са изключително важни за получаване на грантове. Ако човек ги няма, или те са недостатъчно убедителни по въпроса, за който кандидатствува за финансиране, никой не му чете предложенията изобщо. Така че основното е да имаш научна  подготовка, да познаваш проблемите, да имаш оригинални иде. И тогава да почнеш да търсиш и пишеш грантове…

Щастлив съм още и от това, че успях да дам  добро образование  на моите деца. Дъщеря ми направи Ph.D. и завърши медицина в Dаrtmouth University, един от най-добри в САЩ. Сега специализира нефрология в Harvard Medical School – Boston. Синът ми завърши Електроинженерство и работи в  AT&T – Чикаго.

Питаме го кога самият той премина  „Рубикон” –  от кога му повярваха американските колеги по наука?

– Дойдох в Щатите с много добра подготовка от България и с опита си от Германия.
Имах публикации в много авторитетни научни списания, което ми помогна да получа стипендията и да ме приемат да правя наука в едни от най-добрите лаборатории по ракови изследвания в САЩ, в Сан Франциско и Бъркли. След 4 седмици в Сан Франциско имах и първата публикация в американския научен печат.

… Борбата с  раковите клетки изисква сериозни познания в области като хистология, патология, биохимия, молекулярна биология. Трудното дело, с което се е заел нашият сънародник в САЩ, е една надежда и една отговорност към човечеството. Да спасиш живата на много жени по света от рак на гърдата е мисия. 

Преди години страданието се е смятало за неизлечимо. Осем до десет процента от жените развиват рак на гърдата в определен момент от своя живот. Това е втора по фаталния си край болест при тях. Северна Америка с 200 000 заболявания годишно и Европа с над 350 000 са, уви,  водещите региони по света в тази страшна статистика. Затова и тук се извършва и най-прецизната и мащабна изследователска работа и лечение. Обнадеждаващо е, че през последните 10 години смъртността от рак в САЩ  и  някои европейски страни намалява. Това се дължи на ранната диагностика и на успешната терапия. Търси се персонализиран подход към лечението на всеки страдащ поотделно.  Както стана дума, хората имат  своите индивидуални особености, затова и всяка болест протича при при тях по различен начин. Д-р Христов търси в ръководената от него лаборатория най-ефективното лечение и лекове в зависимост от индивидуалните особености и на туморните клетки. Мощните микроскопи и уникалните компютърни програми позволяват да се анализира обстойно всеки отделен случай и,  ако има съмнение в диагнозата, да се изпратят снимки по Интернет за консултации до най-добрите специалисти  в САЩ и света.

– От България също получавам снимки  и епикризи за “second opinion” по отношение диагностиката и лечението на рака – разказва проф. Христов. Добре е тези, на които им се предлага даден вид лечение, да потърсят второ и трето мнение, тъй като понякога се правят излишни и скъпо струващи операции, от които печелят хирурзите и съответните болници.

Откритие, успех? Само с много любов!

Студенти от Медицинския факултет към Илинойския университет на ЧикагоТелефонният звън в лабораторията ни стряска. Не беше мелодия,  а… онова позабравено вече „зъррр”, което помним от домашните си телефони из Тракия, Софийското поле, край Дунав и Черноморието и усетихме сякаш полъх от България…
Професорът ни разказва за битието си сред  класическата лабораторна тишина.

– Цял живот ми е било приятно да се занимавам с научни изследвания, започвайки от студентските години. Винаги съм искал да правя  в медицината неща, които другите не правят или малцина ги правят. Затова класическите дисциплини, като вътрешни болести, хирургия, гинекология, не бяха интересни за мен и винаги съм ги считал за твърде лесни за практикуване, с твърде много рутинна работа и с малко въображение и нови подходи.  За съжаление новото поколение лекари, дипломирани в България,  се интересува предимно от дисциплини, които правят пари, а не, примерно, от  генетика, молекулярна биология, патология, където има предпоставки за изследователска работа.
Малко са кандидатите за тях сред завършващите медицина студенти. В САЩ нещата са по-различни. След дипломиране най-добрите търсят възможности за изследователска дейност. Затова и правят  masters degree или PhD, което им дава възможност да навлязат във висшите етажи на нашата професия. Няколкото български студенти от нашия университет, с които се срещам от време на време, също не спадат към тази категория.

– Говори се,  че успехът в изследователските сфери  се постига трудно и не всеки стига до него…

– Винаги съм смятал, че за да успее човек в която и да е професия, трябва да обича работата си. Тогава за него работното време не е съществено. Аз мога да работя  с удоволствие и в делник и в празник, от много рано до много късно… И не ми тежи.
Сутрин обикновено ставам в 5.00. В 5.30 съм във фитнес-центъра, който е до нас. Там правя упражнения на различни уреди до 7.00 часа. После се връщам в къщи, закусвам, преглеждам вестниците и ранните ТВ новини. В 9.00 съм на работа в Университета, където оставам  обикновено до 6.00 вечерта. Половината от работното ми време е пред компютъра. Проследявам новите публикации в моята област. Още и сам пиша научни публикации и грантове. Останалата част от времето ми е пред микроскопа или в работа над туморни клетки. През обедната почивка, която е около час, хвърлям поглед в Интернет на заглавията в  „Ню Йорк Таймс”, „Уолстриит Джърнал” и Би Би Си. Привечер, преди да си тръгна, преглаждам електронните издания на „Труд” и „Стандарт”, които са с утрешна дата. Информиран съм за много неща в България. Мъчно ми е като виждам как различни хора, включително колеги от университетски клиники, защитават личните си интереси чрез медиите и чрез различните лостове на властта – Народно събрание, Министерство на здравеопазването, Профсъюзи, Здравно осигурителна каса. Това носи големи поразии в социалната политика и за икономическото развитие на страната.

University of Illinois, Chicago- Илинойският университет в Чикаго – едно от най-добрите места в света за образование и научна дейностЛипсата на контрол в Здравната каса, а и във всички сфери на обществото у нас води до безпрецедентно обогатяване на малка група хора, включително лекари, за сметка на мнозинството, което трябва да спазва законите. За какъв морал може да става дума след като лекари, завеждащи отделения, както и университетски професори, изнудват болните си за пари, получавани под масата? В коя цивилизована страна с високо ниво на медицинско обслужване е възможно университетски професор да има частна клиника или собствен кабинет от другата страна на улицата, срещу клиниката, в която работи? Какъв пример се дава на студентите, които обучават? Ако в САЩ лекар иска пари от болен той ще бъде освободен и съден. Това за мен е може би едно от най-големите морални падения на нашата професия за всички времена. Преди няколко месеца четох в български вестник интервю с известен сърдечен хирург в Медицинския университет в София. Не се притесняваше, че заплатата му е много пъти по-висока от средната лекарска заплата в България. Съпоставянето в САЩ е 2:1. И твърде рядко 3:1.

В България се обсъжда въпросът за частни осигурителни дружества. Това, което се предлага би било голяма грешка. Министерството на здравеопазването сега не е в състояние да контролира една държавна осигурителна каса, камо ли да прави това с няколко, които обещавайки по-добро медицинско обслужване в действителност се стремят да присвоят милиони от хората. Този модел на медицинско осигуряване съществува в САЩ и той не работи. Всяка година нараства процентът, който пациентите трябва да доплащат към онова, което осигурява застрахователната компания. Трябва да се избере най-добрият вариант за обслужване на цялото население. Такива модели има в повечето европейски страни. Не бива от реформите да се облагодетелствуват малък брой хора. Българинът има таланта да бъде добър лечител, но само ако има и добър морал. Негов и на обществото.

Довиждане, Изследователю,
Здраве и много успехи в твоята дейност!

… Беше февруари, навън бе студено. В Америка някои се бореха с всички сили да сменят лошото в своята здравна система. В България други се бореха още по-силно да внедрят компрометираното в тази система. И тук и там има много недоверие и много съмнения. И страх от бъдещето. Като че при този клатещ се медицински кораб добрите политици би трябвало да се вслушват не толкова в застрахователи и другите финансови играчи, а в думите на хора, които са опознали, в своя живот и дейност, хуманната същност на медицината. Човешкият живот и здраве не са златна мина, до която се стига по опасните пътеки на алчността.

… Тръгваме си.  А в лабораторията на Илинойския  университет – Чикаго остава  един малко романтичен,  малко странен за днешно време,  боец за нашето, на хората, здраве. Приятно е, че с него сме се родили  в една малка и хубава страна, в която, един ден въпреки всичко,  рано или късно, вярваме, че ще има  по-добър живот.

Кина БЪГОВСКА
Климент ВЕЛИЧКОВ
за в. „България Сега”