Българската журналистика
НА ТИКВИ В БЕЛГИЯ
Един мой познат не пропуска да спомене, че за да си изкарва човек прехраната в български вестник, трябва да е роден мъжка проститутка. Макар малко да пресилва нещата, едно е безспорно: още не е измислен начин да се трудиш в българска редакция и да си опазиш достойнството.
Когато домакинът ми в едно балканско градче разбира с какво се занимавам, казва съжалително: „Наведена професия. Лоша работа”. После се извинява, но аз го разбирам: продажността и сервилността на гилдията беше причина за спонтанната му неприязън към българската журналистика, и човекът не можа да я скрие.
Не сме само ние, журналистите на Запад също се навеждат, ще опонира някой светнат. Вярно е, но има разлика в услужливостта на навеждането. У нас то отдавна е минало точката, след която ти е все едно какво мислят другите за теб, още по-малко какво мислиш ти самият за себе си.
Преди години колега от американски вестник ми разказваше как се разделил с шефа си. Поводът бил, че онзи го накарал да даде морална оценка на фотографката, с която били заедно в Ирак. Журналистът не се съгласил, бил заплашен с парично наказание, след което рекъл I need to respect myself more than I need the money и напуснал редакцията. Чудо нечувано, нали? Но се е случило. С такива хора се прави голямата журналистика, така се създават и големите нации.
Има ли български журналисти, които биха пренебрегнали парите заради достойнството си? Сигурно има. Тогава колко са? Пет? Десет? Сто?
Наскоро Румен Борисов (Главен секретар на комисията по досиетата) довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях, каза той в интервю.
Другото цитирам буквално: “Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим.
Членовете на партията са били около 1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.
На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата.
Един милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са крещяли „де-мо-кра-ци-я. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора…
Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави един огромен слухов агрегат. Прави една цяла държава. Държава – ухо.
Пишеш срещу агенти – за вестници, оглавявани от агенти; в република, населявана от агенти. После се чудиш къде са ти материалите.
Заразата е видна навсякъде – тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то е малко нагло момченце, което отсега не признава никого и налага сестричето си по главата с юмруци.
Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.
Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската журналистика, имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:
За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия,
с държавни чиновници от руския модел и необразовано
селско-пехливанско население,
подобен пейзаж е напълно закономерен.
Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После класата на агентите-собственици купи журналистиката и дефлорира, каквото беше останало у нея за дефлориране.
Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивници. Лесно е да се каже и невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни.
Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.
Промени ли ни членството в НАТО и Европейския съюз към по-добро? Не, и не може да ни промени. Еманципирахме се външно с някой друг литър „Gucci” върху перушината, но азиатско-селско-пехливанското „его” не помръдна. То е същността по нашите земи; основанието за национална гордост. От него се спасяват само отделни индивиди, които приемат полуанонимния начин на живот и четат скришно (за да не им се присмиват) Лао Дзъ в градския транспорт.
…
Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.
Това е същият онзи независим дух, който ти позволява да кажеш, че нуждата от самоуважение е по-голяма, отколкото необходимостта от пари. Или да заявиш, че бившият министър на вътрешните работи Румен Петков е един изключително опасен тип, срещу когото ще се бориш до откат.
„В миналото съм се борил срещу мафиотите, сега се боря срещу един български политик. Това е част от професията ми – да се боря за правдата, колкото и преувеличено да звучи това. И ще продължа да се боря” – заявява германският журналист Юрген Рот пред „Дойче веле”.
Как стоят нещата с независимият и опозиционен дух у нас? Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” с мегафон в ръка и изкрещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм, колко души ще се спрат да го чуят?
Ако някой журналист призове министрите и висшите чиновници да си направят общо харакири пред Народното събрание, колко души ще му изръкопляскат?
Ако някой журналист реши да твърди, че руският и американският лагер у нас имат еднакви интереси и те се наричат влияние и власт, а по средата стои някой „Маджо” като съсобственик на държавата, колко души ще се подпишат с истинските си имена под това твърдение?
Ако същия журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят?
А колко са журналистите, които ще посмеят на направят всичкото това – пет, десет, сто?
Констатации, анализи, но къде е решението? – питат ме приятели, които първи прочетоха този текст. Единият възможен отговор е: а защо е нужно да има някакво решение? Тъй и тъй сме посяти тук, ще си стоим, ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз. Пък и по-добре оцеляващи в България, отколкото навън, където никой не те познава.
Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви в Белгия. Всички до един. Читателите да спрат да купуват вестници. Да загасят телевизорите. Да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така доносниците-собственици ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви в Белгия, докато постепенно доносниците-собственици не изчезнат, а техните внучета и правнучета си вземат поука и еволюират в европейска средна класа.
Тогава журналистите ще си дойдат обратно, с тях и читателите, и вече никой няма да се навежда пред никого (най-малкото ще се спазва санитарния минимум на навеждане), а България няма да я съдят повече в Страсбург за потъпкване на свободата на словото.
Звучи наивно, нали? Ето това ни е проблемът на нас, българите, и на журналистиката ни българска. Че всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно. Затова не си направихме „пражка” революция, затова не лустрирахме нито един гаулайтер, затова президентът ни е агент, затова агентите ни са бизнесмени, затова бизнесмените ни са престъпници, затова лафът, че другите държави си имат мафия, а у нас мафията си има държава, стана нарицателен за страната ни.
Но нека завършим оптимистично и кажем, че изход има. В Белгия на тиквите.
П.П. А иначе МВР беше на инструктаж в Лондон, мина българо-англо-американската акция „Октопод” (твърде вероятно е руснаците да готвят ответна акция „Пулемёт”), Кристалина Георгиева я одобриха за еврокомисар, парламентът избра Жени Начева за директор на НЗОК и още, и още новини от България…, което с нищо не променя гореизложеното.
Владо Трифонов
