Куба – като приказка

      Беше месец март на далечната 1974 година. Бях включена в състава на една българска делегация по строителството, която посети Куба. Излетяхме със самолет на БГА „Балкан” от София на 7 март, след обяд. Полетът ни с този самолет беше само до Казабланка, Мароко. Там имахме престой един ден и можахме да разгледаме града.

      Разхождахме се по улиците и се озовахме на един голям арабски пазар. До тогава не ми се беше случвало да видя подобно нещо. Такова изобилие на стоки не бях виждала и не съм си представяла, че може да съществува. Струваше ми се, че и „от птиче мляко” може да се намери. Единият от колегите беше обиколил света и това не му правеше впечатление. За мен обаче беше нещо невиждано до сега. За първи път видях, както бях чела в книгите, добре облечени госпожи, съпроводени от слугини да посочват какво искат и то веднага им се опаковаше или слагаше в кошницата. Ако не беше голямо количеството, слугинята го носеше, а ако беше по-голямо, веднага се появяваха мъже или в повечето случаи момченца-носачи. Там хората много се отличават кой от каква социална група е – по облеклото и по поведението.

      Решихме да си купим портокали. Тогава у нас те бяха рядкост. Не знаем езика им и те не знаят английски или френски. Започнахме да се оправяме с ръце. Посочваме, че искаме един килограм. Как са ни разбрали не знам? Там обикновено се пазарува в големи количества. Извадиха един найлонов чувал и почнаха да го пълнят с портокали. Освен това продавачът започна нещо да вика. Докато успеем да спрем пълненето на чувала той се преполови. Наобиколиха ни и момченца, всяко от които искаше да ни носи чувала. Ние, нали не сме свикнали на такова обслужване, си хванахме чувала от двете страни и си го понесохме сами. Момченцата продължиха известно време след нас, но като се убедиха, че няма да им станем клиенти се върнаха. Както бяхме възрастни хора, като деца вървяхме из пазара и не можехме да спрем да се смеем на себе си и на конфузната ситуация, в която се бяхме оказали. Портокали ядохме до насита по време на цялата командировка и даже си донесохме и в България.

      На другия ден, вече осми март, с микробус ни закараха в Рабат, столицата на Мароко. Нямахме време за разглеждане и ни оставиха на летището. Носехме много багаж, защото ни бяха натоварили с хартия и други материали за Българското Посолство в Хавана. Летищните власти не искат да ни пуснат. Поискаха някаква много голяма такса, която не можехме да платим. Не ни оставаше друго, освен да чакаме да пристигне самолетът на Аерофлот на Съветския Съюз и се надявахме екипажът да ни приеме с този багаж. Като дойдоха летците, като разбраха, че сме българи, ни се зарадваха, повече от нас самите. Братушки! Натовариха ни в първа класа, независимо че билетите ни бяха за втора, черпиха ни, обгрижваха ни. Бяхме само ние в първа класа и това ни даде възможност да се местим там, откъдето по-добре можехме да виждаме. Времето беше прекрасно. Въпреки височината видимостта беше много добра. Виждаха се кораби в океана, а като наближихме Карибите, гледката на островчетата, крайбрежието, плитчините и дълбочините на океана беше изумително красива. Бях пътувала с всички видове транспортни средства, но само из Европа, този район на света виждах за първи път. Въпреки десетчасовото пътуване пристигнахме на летището в Хавана, без прекъсване и пак беше осми март. Това беше моят първи най-дълъг ден в живота.

      Посрещането беше изключително! Нали още беше осми март ми поднесоха голям букет от красиви екзотични цветя. С кола ни закараха в хотел „Хавана либре”, настаниха ни и ни оставиха да си починем. Хотелът е голям и луксозен. Строен е от американците, когато Куба е била едно от луксозните места за почивка на богати американци. Каква ти почивка? Нима може да се почива при толкова много новости и красота за очите? Бяхме настанени на висок етаж, не помня номера, но пред нас се открояваше невиждана, различна от вижданото до сега гледка. Луксозно беше и обзавеждането.

      Ние бяхме делегация, гостуваща на Централния комитет на Кубинската (тогава още не беше комунистическа) партия на Фидел Кастро. Моят интерес беше засилен и поради това, че когато Фидел Кастро идва в България, гостува и на Русе и аз имах възможност, бих казала щастие, да се запозная с тази изключителна личност. Кой каквото и да говори сега, той беше личност и ръководител, каквито рядко се раждат. Казвам го, защото съм се интересувала и разговаряла с този интересен човек-епоха. Имам и няколко снимки с него.

      За десет дни обиколихме цялата страна. Пътувахме с кола, със самолет прелетяхме от Хавана до най-южният им голям град Сантяго де Куба. Посетихме много строителни площадки. Бяхме в техен циментов завод, останал от американците. Много силно впечатление ми направи това, което видяхме и чухме в този завод. На една голяма стена бяха закачени много и различни таблици и диаграми, с които се правеше сравнение по много икономически, географски, социални и други показатели между Куба и България. На въпроса ни „Защо се сравняват с нас, а не със Съветския Съюз?”– както бяхме свикнали ние да се сравняваме, отговорът им беше много интересен: „Американците да се сравняват със Съветския Съюз. Ние сме малка страна и се сравняваме с България, защото по територия сме почти еднакви. Същото е и по население. Релефът и при нас е повече планински, както и при вас. Икономическите ни системи са почти еднакви. Сравнението с вашата страна и вашите икономически показатели и успехи ще ни даде по-точна представа за състоянието ни.” Колко умно, нали!

      По-късно, след много години имах възможност в Москва да разгледам една кубинска изложба за медицинска техника и апаратура, която беше много високо оценена от специалисти. Убедих се, че мисленето и подходът на кубинското ръководство се отличава от нашето. Според мен техният подход беше по-добрият.

      Посетихме и къщата (по-добре е да се каже бившата къща) на американския милионер Дюпон. Тя е построена (като че забита) на една гранитна скала вдадена в океана. Има два надземни и един подземен етаж. В подземния етаж има орган и през широк отвор като тръба звукът достига до всяка част на къщата. Дълбоко в скалата е изкопан голям склад за вина и други напитки. Температурата в него е ниска и постоянна. В цялата къща няма спални помещения. Всичко е направено за забава и удоволствия и само за това е използвано. Към къщата има голям парк и собствено летище. Път до там и от там няма. Собствениците и гостите са пристигали със собствен самолет и с него са се връщали.

      Домакините ни заведоха на известния курорт Варадеро. Въпреки, че сезонът беше зимен, на нас ни се виждаше като топло лято. Къпахме се в океана. Той не прилича на нашето Черно море. Цветът му е по-светъл, а водата много бистра. Дъното се вижда и на голяма дълбочина.

      Навсякъде в хотела и в служебните помещения, където бяхме, работеха климатици. Тогава тази техника беше неизвестна за нас. За първи път изпитах непознатото ми усещането от прохладно помещение да се излезе на вън на горещо. Беше ми странно.

      Вечерта във Варадеро бяхме на вечеря с вариететна програма. За първи път гледах и слушах такова нещо. Под звуците на кубинските ритми между клоните на големи дървета танцьорки, облечени като бели котки танцуваха изумително. Толкова съм се захласнала в програмата, че не поглеждам храната. Мъжете си изяли първото блюдо, а там етикетът е на високо ниво и следващото блюдо не се сервира, докато всички не са приключили с предното. Колегата до мен ме побутна. Стана ми много неудобно. Сложих си приборите както се полага и продължих да гледам програмата. Дали съм вечеряла не си спомням.

      Посетихме и кръчмата, което постоянно е посещавал Хемингуей. Сядал е на една и съща маса, на един и същи стол и си е пиел постоянното дайкери. Стените са покрити с думи и рисунки, свързани с него. Всички бяха щастливи да се черпят в това заведение и да си спомнят, разказват или слушат за тази интересна и запомняща се личност.

      Природата на Куба е много красива! Животинският й свят е беден, но затова растителният е много богат. Беше ми интересно, че при тях няма огради, няма отделни дворове, а общо пространство, в което са разположени къщите или каквито и да са сгради. Парковете, градинките, междублоковите пространства, навсякъде, бяха много добре поддържани. За всяко дърво се полагат грижи. Ако клон е отсечен, мястото на отреза е замазано с някаква смес, която не позволява гниене.

      При посещението на новопостроените жилищни квартали ми беше интересно, че всички жилища бяха еднакви по вид и обзаведени почти с еднакви мебели.  Хората, настанени в тях преди това са живеели в колиби, покрити с големи листа или суха трева.  Видяхме ги и чухме живеещите в тях хора колко са доволно от новите си „луксозни”, според тях, жилища. Видяхме и други кубинци, седнали пред колибите, които с надежда чакаха да бъдат настанени и те в нови обзаведени жилища. Желаещите да получат квартира работеха доброволно и с голям ентусиазъм на строителните обекти, за да помогнат по-бързо и повече жилища да бъдат построени.

     Кубинците живееха бедно, нямаха достатъчно храна, магазините им бяха почти празни, продукти получаваха с купони. Въпреки това бяха весели, пееха, танцуваха. Оптимизмът им беше голям. По собствено желание участваха в строителни бригади. Вече бяха построили нови училища. Интересно ми беше, че в тях всички деца се учеха на занаяти. Посетихме едно училище, което имаше своя земя, която децата обработваха и една част от получените продукти консумираха, а друга продаваха и по този начин си осигуряваха издръжка. Тези деца преди са били скитащи по улиците и не са имали нормални условия на живот поради бедност. Може храна да нямаха достатъчно, но имаха сладолед, който се предлагаше на всякъде и беше много вкусен.

      От пътуването ми до Куба изминаха много години. Някои спомени вече са избледнели. Въпреки това в мен за винаги е останало едно мило и много приятно чувство. Като че ли за десет дни съм била извън реалния свят, а като Алиса, в страната на чудесата. Такова беше и си остана усещането ми. Като една чудна приказка!     

Здравка Цанкова

07 март 2008 г.