Човекът е човек, когато има работа

Знаете ли, че между нашия сънародник Стоян Улев, емигрант в САЩ от 1966 година, и Димитър Бербатов има една много странна връзка?

Да, да, този същият този Стоян, с когото сме заедно почти всяка неделя в българските православни църкви в Чикаго, на някой пикник или друго тържество, където често неговата суховата младежка фигура е в най-важната позиция – води хорото! Не, не може да знаете, защото и той самият още не знае… А Бербатов – хич!

– Обичам народната музика и танци, да нося хубави дрехи и да пътувам по света – ми казва Стоян при нашия разговор, по време на който стана дума за наистина преинтересни, чудновати, високи, много високи, неща.

И носи Стоян хубави дрехи, и може Стоян да пътува по света, защото е имал  изключително почтена, много хубава и още по-хубаво платена работа. Чак до 2003-та година, от когато пък започва да взима прекрасна пенсия.

В сегашно време ни звучи малко като старинна легенда.

Моят събеседник е carpenter. Дърводелец. Най-точно: дърводелец – строител.

Майстор е. Но не на дървената едноетажна Америка, а на впечатляващите исполини от бетон и стомана, които „стържат” небе и облаци над нас. Чикаго е нещо като PR на това особено развилняло се /до преди финансовата криза/ явление.

Стоян Улев е участвувал в строителството на 20 небостъргача и други високи сгради в ЧикагоСтроил е почти двадесетина от високите строежи в Чикаго. „Градът на ветровете” има 97 сгради над 150 метра, сред тях 25 са над 200, 6 – над 300 и 2 – над 400 метра.

Една от тези сгради е прочутият AON Center, /позната преди като Standard Oil/. Била е работно място и на нашия сънародник, напуснал преди 44 години България и родния  Карабунар – легендарно селище със своите огромни бъчви от черноморски дъб, пълни с червени вина и незабравимото бижу-ракия от червен мискет… Не се напуска леко такова място, но явно по онова време на  Стоян нещо от социализма му е натежало много, та побягва през граници и емигрантски лагери по Солун, Кавала, „Равнион” в Атина, после през Австрия и Италия, та с кораба – право на острорвчето със Статуята на свободата – вратата за Новия свят!

…AON Center. Етаж след етаж до 83-ия! Метър по метър до 346-ия! Почти три години – от 1970 до 1972 г. На 200 Е. Randolph Street – в сърцето на Даун Таун, почти на езерото Мичиган. Небостъргач, облицован с безбожно скъпия бял гранит…

Днес AON Center е седалището на едноименната брокерска компания, чиято основна дейност са консултации при избор на застрахователни компании за частни и кооперативни клиенти. Има 46 000 свои сътрудници, които работят по цял свят – включително и в България.
И сега е ред да разкрием далечната, но съществуваща връзка между българите Стоян и Димитър: същата тази мултикомпания AON, която живее в своя дом, строен и от Стоян, постави през юни 2009-та  световен рекорд – стана спонсор и сключи най-скъпия досега рекламен договор с „Манчестър Юнайтед” – 80 милиона фунта стерлинги /120 мил. долара/. „Aon” ще пише на фланелките на „Червените дяволи” от 2010 година нататък. Включително и на гърдите на Димитър Бербатов. Сега американците от чикагския АON /и българите в Чикаго/ сме амбицирани да видим легендарния английски футболен клуб /заедно с Бербатов/ на фона на своя  /нашия/ небостъргач в Чикаго…  „Възможността да създадем такъв световно известен бранд се случва не толкова често, че да пропуснем да се възползуваме от нея –  каза президентът на AON Грег Кейси. – В бъдеще ще получим от този контракт не малко изгоди. Ние и „Манчестър Юнайтед” сме безусловни лидери – всеки в своята сфера на дейност.

…Питам Стоян как се прави небостъргач. Оказва се, както всичко на този свят, има и добро и лошо. Пада голямо катерене. На мен ми се струва – и опасно. Той казва, че с всичко се свиква. Катерят се по колоните, балансират по огромните металнни греди от височината на птичи поглед. Пред очите ми заиграват прочутите снимки на Чарлз Ебертс – „Обедна почивка на върха на небостъргача”: строителите са насядали на стоманена греда, нагъват сандвичи или четат вестник, а краката им висят над други сгради и хора, които изглеждат като мравки и кашони.

– Започнах с $1.50 на час, после станаха $2.30 – казва Стоян. – Беше по времето, когато работих в разни фабрики, докато понауча английски, и докато Владо Мечкарски не ме вкара в Юниона на дърводелците. Там  нещата се промениха коренно. В България не съм бил възпитаник на Английската гимназия, но имах образование и практика, които също ми свършиха отлична работа. Завърших едно от тогавашните училища за трудови резерви /УТР/ и добих после сръчности по заводи и строежи. При небостъргачите най-тежко е на арматурата, на кофража. Преди да се пенсионирам стигнахме до $33.30 на час, плюс бонуси и здравна застраховка. За 5 работни дни на членовете на юниона се събираше над 1300 долара седмично. Това бяха много пари. Тогава едно кафе струваше 10 цента, автобусният билет бе 25 цента. Месечно наем за една стая – 60 долара. Имаше хора, които работеха и по 10 часа. За двата допълнителни часа получаваха 50 процента повече. Ако работиш в почивен ден – двойно.

– За колко време се прави, примерно, един етаж?

– Строителните технологии се развиват постоянно и бързо. В началота правехме 3 етажа месечно, после стигнахме до там да вдигаме етаж за ден и половина. Сега някои правят по етаж всеки ден.

– Какво е значението на профсъюза, в който членуваш?

– Преди 20 години Юнионът на строителите имаше в активите си 12 милиарда долара. Взимаха един процент от заплатата ти като членски внос, но получаваш много повече. Свои професионални организации имаха и електротехници, бояджии и пр. След 25 години работа взимаш пенсия от 3500 долара и можеш да си позволиш много – има и за семейството, и за големите деца, и за така дефицитния сега „добър живот” за хората, които в активните си години и не са били „мениджъри” или спекуланти, а са се трудили с двете си ръце.   

Стоян Улев е бил 9 пъти на Хаваите, по 3 пъти на Акапулко и в Канада, по 1 или 2 пъти в страни като Порто Рико, Коста Рика и Панама, Испания, Франция, Германия, Швейцария, Люксембург, много пъти в България. 

– Нещата в България не ми харесват. Не може да е добре в държава, където някои правят печалба 200 процента – и то в несериозни и съмнителни бизнеси. Не е добре там,  където няма производство и износ, няма поминък за повечето хора. България запустява.

Питам го как живее, какво спортува, та държи от доста години една и съща фигура – здрав, прав, че и подскачащ на хорото?

– Нямам спортни увлечения. Изглежда такава е моята натура. Никога не съм бил повече от 70 килограма. В България не знаех нито едно хоро. Тук научих много. Имам си народна носия и играя много. Ако може – всяка седмица. Не в ансамбъл, а на срещите, които в Чикаго си правим ние, българите. Понякога идвам с национални дрехи и на тържества и срещи. Някои се учудват, но на мен ми е добре и уютно с тези дрехи. А като дойде „часът на хорото” – удоволствието от народния костюм е пълно!

С футболистите на “Кугар”. Стоян е с белия костюм в средатаВ младите години не играех, но бях „фен”, както казват сега, на първия български футболен отбор в Чикаго – „Кугар”. Пазя си и членската карта. Треньор и мениджър ни беше Мишо Минковски, играеше като вратар. Тогава за пръв път се събраха заедно българите, играещи до тогава по сръбски, гръцки и немски клубове, при италианци и ирландци…

– Много години си в Америка. Мнозина си видял. Като цяло – какъв народ сме ние по чужбина?

– Българската имиграция не е от най-перфектните. Много често сме – всеки за себе си… Не сме набожна нация, не поддържаме достатъчно църкрвата си, не сме израсли с нея… На празник и веселба се събираме, ама не сме научени на доброволен труд за общото благо.  Но въпреки всичко сме изключителни – знаем и правим много, бързо се ориентираме и можем много да постигнем. Аз си обичам и Родината и сънародниците.

С тях съм заедно винаги, при всяка възможност. Ние все още намираме време да се срещнем и си поговорим  – не по интернет или телефона, а „на живо”…

– Може ли накрая… нещо като девиз на живота ти, поуката от годините…

– Да. Казвам го съвсем убедено: „Човекът е човек, когато има работа”.

Климент ВЕЛИЧКОВ