Клуб “Добрина” 1
Декември е, 2009-та. Коледа е пред нас.
„Идеалният Шанс на всеки да изпита собствената си добрина” – както казва Иво Иванов от Канзас.
С Иво работихме заедно във вестник „Старт”. Българският „Илюстрован спортен седмичник Старт”. Той дойде при нас малко по-късно от първите, които направихме този необикновен вестник.
Гордея се с него. Дори само неговото перо да бе се укрепило в нашето гнездо на спортната публицистика, кацнало в радиокабините над сектор „В” на стадион „Васил Левски” – стига ни за радостта да кажем, че и ние дадохме нещо здраво, благородно и чисто за нашия, български спорт!
И само за спорта ли? Когато Иво ни нарисува с думи своите спортни пейзажи ние изведнаж усещаме, че е ставало дума за единственото нещо, което не може да бъде купено и от най-тлъстия милирдер на планетата – душата на човека. Една за всеки. И колко велика може да бъде тя точно там, където не си очаквал…
Неговите герои са невероятно добри хора. Сред много жесток, дори жалък свят, Иво Иванов намира ангели, по-точно великани, които оправдават съществуването на този загадъчен продукт на Всемира – човекът.
Историята пред една Коледа, която ни разказва Иво Иванов, е апотеоз на човешката добрина. Тя се таи у всеки човек, или поне у повечето хора, и събужда желанието да използуваме „… идеалния шанс на всеки да изпита собствената си добрина” – именно през дните на Коледа – както казва Иво Иванов. Затова и тъкмо сега започваме да публикуваме разкази и случки за добрините правени от добри хора. Това е началото на един своеобразен Клуб „Добрина”, в който и вие, драги наши читатели, може да намерите своето място със стихове и проза, с разказани случки, с вашите идеи и мисли. После можем и да се срещнем в този клуб и да направим живота си, с повече добрини, по-добър и по-щастлив. Иво Иванов живее недалече от нас – в Канзас. Е, и ще го поканим да дойде сред нас!
Климент ВЕЛИЧКОВ
„Извинете, май изпуснахте нещо”
Зъзнещ в ледената си таратайка, Дядо Коледа стискаше с разтреперана ръка студената дръжка на 22-калибров пистолет. Отчайващите моменти раждат отчайващи решения, а в тази потискаща декемврийска вечер единственият спътник, съратник и съветник на Дядо Коледа бе именно отчаянието. Изоставен от късмета си, напълно разорен и отритнат от съдбата, той бе само на две минути разстояние от най-голямата грешка в живота си. На 20 метра светеше витрината на малък магазин и Дядо Коледа възнамеряваше да използва пистолета, за да го ограби. У дома го чакаха гладната му съпруга и дете и той нямаше сили да ги погледне в очите и да им каже, че отново е без работа, без пукната пара, че няма да може нито да плати наема, нито да сложи храна на масата за празниците.
По това време той все още не бил Дядо Коледа, а 27-годишен младеж, чийто живот бил постоянна верига от жестоки провали и незаслужени разочарования. Постепенно разумът се прокраднал в студената кабина на кашлящата с последни сили кола и миг преди да нахълта в магазина, Дядо Коледа сложил край на безумния си план. “В този момент гледах на себе си като на абсолютен несретник – спомня си днес той. – Един загубеняк, който не е в състояние да спаси семейството си. Единствената причина да не насоча пистолета към себе си бе мисълта за жена ми и детето.”
Трийсет години са изминали от онзи декемврийски ден – много вода е изтекла, много неща са се променили. Светът вече е коренно различно място, а отчаяният младеж е възрастен мъж, който може да си позволи да погледне назад без притеснение – с усмивка и гордост. Защото той е човекът, който вече четвърт век е обожаван и обичан от цяла Америка, без тя дори да знае името му. Днес е денят, в който най-после ни бе отворена вратата към неговото минало и ни бе дадена възможността да разкажем изумителната му история.
Обичам да повтарям, че някои истории нямат никаква нужда от мен: те са толкова силни, уникални и въздействащи, че някак си успяват да се саморазкажат. Не им трябват украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвaч. Такава е историята на човека, когото цяла Америка нарича Тайнствения Дядо Коледа. Всеки декември тази мистериозна личност обикаля бедните квартали, евтините магазини, гетата, гарите и автобусните спирки в търсене на хора с овехтели дрехи, счупени коли или просто тъгa в очите.
„Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо” е любимата му фраза, с която уж грабва нещо от земята и набутва 100-доларови банкноти в ръцете на изумените късметлии. После, преди да са успели да реагират, Тайнствения Дядо Коледа се изпарява като дим. От 26 години този екстравагантен благодетел е истинска енигмa, дразнеща до крайност пословично любопитната Америка.
Кой е този човек? Защо се крие? Защо раздава парите си, без да иска благодарност? Хиляди са тези докоснати от неговата загадъчна благотворителност. Често се случва хора със сълзи на очите да се обадят на медиите с молба да бъде излъчена благодарността им към този човек. Едно от любимите му места за действие са заложните къщи. Там причаква бедните родители, които идват, за да заложат стар телевизор или потомствен златен пръстен и да купят с парите подаръци на децата. Известен е случаят, в който Дядо Коледа взел от ръцете на една жена очукана микровълнова печка за $ 20 и я „купил” за 800. После изтичал до ръждясалата й кола и сложил печката на задната седалка. Жената разказала всичко, ридаеща от щастие. А това е само един от стотиците подобни жестове.
В началото легендите за Тайнствения Дядо Коледа кръстосваха предимно улиците на Канзас Сити, но през последните години действията на благодетеля бяха регистрирани и в други големи градове. И независимо от изпепеляващото любопитство на медиите и засадите на фотографите той неизменно успяваше да съхрани тайната си.
Преди 11 години Опра Уинфри му отправи официална покана за популярното си токшоу. Той позволи да бъде интервюиран, но се появи напълно неузнаваем, защото бе плътно дегизиран като Добрия старец.
Преди броени дни обаче една тъжна ситуация го принуди да разкрие самоличността си и да разкаже как точно се е превърнал от отчаян млад мъж с пистолет в Дядо Коледа, раздаващ усмивки на изпадналите в беда и нищета. Най-после лицето му погледна цяла Америка от първите страници на вестниците, а името му стана достояние на всички ни. Преди много години Дядо Коледа е бил просто мaлчугaнът Лари Стюърт, растящ в смазваща бедност и без родители в прашния и влажен щат Мисисипи. Отгледан е от баба си и дядо си, които свързвали двата края с по няколко долара седмично. Били са толкова бедни, че са нямали течаща вода и слагали по десетина кофи из къщата, за да събират дъждовните капки, минаващи през дупките на покрива.
Малкият Лари често ходел на училище бос, а Коледите карал без подаръци. Когато другите деца се хвалели с придобивките си, той просто се свивал на чина си. Шансът на мaлчугана в живота бил спортът. Оказало се, че има талант за баскетбол, футбол и лека атлетика. Благодарение на постиженията си Лари се добрал до спортна стипендия в университета, но когато решил да се хвърли с глвата напред в живота и да се опита да изплува от тресавището на немотията, той осъзнал, че над главата му сякаш е надвиснало проклятие. С каквото и да се захванел, младежът винаги се натъквал на несполуки. Компаниите, за които работел, фалирали, мошеници го въвличали в схеми и обирали оскъдните му спестявания, работодатели го съкращавали. Отгоре на всичко нещастието му явно имало някакво мрачно чувство за хумор и винаги го спохождало около Коледа.
В студените зимни дни на 1971 младежът живеел в ръждясалия си жълт Датсън и се хранел веднъж на два дни. Накрая бензинът му свършил и Лари не можел да отоплява кабината. Опитал се да изпроси малко храна от местна църква, но дори и от там му отказали. Прималял от глад, Стюарт влязъл в малката гостилница “Дикси Дайнър” и си поръчал вечеря. Когато дошло време да плаща, изчервен от притеснение, Лари се престорил, че си е загубил портмонето. Заведението било толкова скромно, че собственикът Тед Хорн бил също главен готвач, касиер, чистач и мияч на чинии. Тед дошъл до масата, погледнал Лари право в очите и явно е видял нещо особено в тях, защото след това бавно се навел и рекъл: “Я, струва ми се, че сте изпуснали нещо.” С тези думи собственикът сложил “намерената” банкнота от 20 долара в ръцете на изумения клиент. Това били много пари за времето си: еквивалентът им е $ 120 по днешния курс. Лари платил, излязъл зашеметен от заведението, избутал колата си до бензиностанцията и отпрашил в посока Канзас Сити в търсене на по-добър живот.
Но както вече знаем, съдбата продължила да му подхвърля Коледни кошмари. Година след като замалкo да ограби магазина от отчаяние, Лари за кой ли път бил съкратен от новата си работа. При това две седмици преди Коледа. Звучи невероятно, но абсолютно същият сценарий се повторил и следващата година. Обезверен, Лари спрял да си купи сандвич от павилион и забелязал, че продавачката е с болнав вид и трепери от студ в старите си дрехи. Младежът извадил 20 долара за сметката от $ 1 и казал на момичето да задържи рестото. „На теб ще ти свърши повече работа”, уверил я безработният Лари. „Устните й се разтрепериха – спомня си Стюарт. – и от очите й рукнаха сълзи. Никога няма да забравя благодарността й.”
И тогава някакъв необясним импулс накарал Лари да отиде в банката, да изтегли $ 200 от оскъдната си сметка и да тръгне да ги раздава по улицата на хора, които изглеждат в по-голяма беда от него. И ето че от този момент, още по-необяснимо, късметът и съдбата му направили завой на 180 градуса. Всяко негово начинание, всяка сделка и бизнес идея почнали да се увенчават с успех и Лари натрупал състояние от 5 млн. долара! Но колкото повече имал, толкова повече осъзнавал колко е важно да дава на другите. Затова дойдел ли декември, тръгвал по улиците на Канзас и слагал пари в ръцете на отчаяните хора, без да са го искали и без да ги обиди. „Извинете, струва ми се, че изпуснахте нещо.” Никoй не знае точно колко хора е зарадвал Лари с тази фраза през годините, но се знае, че е дарил общо $ 1,3 милиона. Постепенно медиите му подариха прякора Тайнствения Дядо Коледа, а той разшири обсега си, правейки дарения не само тук, но и в гетата на Ню Йорк, Вашингтон, Чикаго, Ню Орлийнс и Сан Диего.
Казват, че добрината е като бумеранг и неизменно се връща при теб. Преди 7 години Лари се върнал в Тупело, Мисисипи, за да открие Тед Хорн, собственика на малката гостилница „Дикси Дайнър”. Преди да е разбрал какво става, Тед се озовал с дебел плик в ръката, пълен до пръсване с хилядарки!
От години следя с възхищение репортажите за Тайнствения Дядо Коледа и се чудя кой е прекрасният човек, който се крие зад този щедър градски ангел. Защо след толкова години Лари Стюърт махна маската? Защо наруши тайната си? В отговорa има много тъгa, но и много надежда. Тази Коледа ще бъде последната, в която този изключителен мъж ще кръстосва улиците с банкноти в ръка. Оказва се, че дори Дядо Коледа не е неуязвим.
Дори Дядо Коледа може да се разболее от рак.
Започнал е в хранопровода и е пропълзял бързо в черния му дроб. В момента Лари се подлага на експериментално лечение, за да спечели още малко време, в което да разкаже историята си на колкото се може повече хора и да ги вдъхнови с мисията си.
Той иска от нас поне понякога да се разделяме с мислите за себе си и да се отдаваме на произволни прояви на добрина. Без корист, без облага, без услуга за услуга, дори без „благодаря!” Живеем в странни времена: светът се задъхва от безсмислени войни, алчност, геноцид, смърт, бедност и глад. Има страхотен дефицит на човечност. Дефицит на хора като Лари Стюърт. Толкова се гордея с него. Толкова го обичам. Не защото ми е съгражданин, а защото непровокираната му щедрост ми вдъхва вяра в доброто начало.
Вчера се качих на колата и отидох да се срещна с него на около час път от тук. Той бе изморен, смазан от проклетата болест и от химиотерапията. Когато стиснах ръката му, усетих колко е крехък животът в нея. Но от бледото му лице ме гледаха две големи, добри очи, в които нямаше нито умора, нито страх от смъртта, а само тихо благородство и спокойствие, характерно за човек, който не е пропилял дните си на майката земя. Обещах му лично, че ще занеса историята му в България. Вярвам, че и у нас има много хора, които биха я оценили.
Скоро ще си вземем сбогом с Лари, но не и с Тайнствения Дядо Коледа. В неговия случай ракът няма думата. Аз не съм особено религиозен: не знам със сигурност кой се е родил на Коледа: дали е Божият син, дали някой месия, мъченик или просто един изключителен човек, който е загинал на кръста, в опит да изкупи греховете на другите. Знам обаче, че Коледа е идеален повод да дадем шанс на собствената си добрина. Във всеки един от нас има по един Тайнствен Дядо Коледа. Нека тази седмица го пуснем на свобода. Бедни или богати, ние всички имаме нещичко, което можем да предложим на тези, които страдат. Не става дума само за пари: понякога една дума, една усмивка е достатъчна, за да повдигне падналия, да го изправи на крака. Според мен двайсетте долара на Тед сами по себе си са по-маловажни от силата на жеста му. И вярвам, че ако не беше той, Лари сигурно щеше да дръпне спусъка в онази студена нощ преди 30 години. Никога не знаем какво може да се окаже животоспасяващо за един отчаян човек. Tа такава е историята на Тайнствения Дядо Коледа. Благодаря ви, че й позволихте да се саморазкаже. Тя определено го заслужаваше.
Аз нямам много. Не съм милионер. Не съм дори хилядиер. Но знам, че мога да бъда по-добър човек. Да направя нещо хубаво тази Коледа. В близката бензиностанция всеки следобед забелязвам един възрастен човек с добри очи и отрудени ръце. Дрехите му са окъсани и той все събира жълти центове за кафе. Дано не се лъжа, но имам чувството, че утре около пет следобед той, без да подозира, ще изпусне нещо и аз ще бъда там, за да вдигна плика от земята и дa му го подам.
Честита Коледа на всички ви!
P.S. Лари Стюърт почина броени дни след публикуването на тази статия през 2006 година. Тялото му издържа точно толкова, колкото беше необходимо, за да може да изпълни още една Коледна мисия и да раздаде за последен път в живота си близо 200 000 долара за нуждаещи се непознати на улицата.
Иво Иванов (Канзас Сити)
