Журналисти – чекисти

Появи се поредната партида агенти на ДС, този път от средите на журналисти в печатните медии. До предишните Мурад, Сава, Ивайло, Страхил се наредиха Аспарух, Телериг, Борис, Кирил… –  все  юнаци с имена на  ханове, царе и философи. Изборът не е случаен – ако не друго, поне псевдонимът да има тежест.

Майка му го кръстила Милен, но човекът се е нарекъл Аспарух. Или в паспорта е Божидар, а иначе – Телериг. Звучи къде по-достойно и мъжествено. Така и ролята на доносник придобива своеобразен героически отенък. Клепаш, но клепаш като ювиги кан, а не като измекяр, продал душата си за кариера и някой лев отгоре.

Освен това като си с такова име отпада задължението да се срамуваш и притесняваш заради глупостите, които си вършил.

Ама аз не съм правил нищо нередно! Аз служех на родината! Изпълнявах дълга си на патриот и вардех страната от противните империалисти! – чувам гласчетата на олисялите мъжки кокони.

„Не се срамувам, не съм доносник, не съм клепал!” – коментира пред „Дневник” социологът и анализатор Асланов. Напротив – ще се срамуваш и още как! Защото ако ти, образованият агент-анализатор не се срамуваш, какво да очакваме от необразования.

Питам се, как се чувстват тези хора, когато останат насаме със себе си. Става ли им неудобно пред тях самите? Съжаляват ли? Един познат казва: „тия са обучени да не съжаляват за нищо”. Ще ми се да не е напълно прав.

Тук няма да разсъждавам кога, защо и до каква степен човек си удря печата на продажник. Нито ще поставя под съмнение желанието за промяна. До вчера е бил агент, днес иска да е демократ – добре, негово право. Но също така негово право е да се извини, задето е топил приятелите от квартала, колегите от редакцията и съседа от отсрещния апартамент.

Нали така?

Щом е така, защо Пенчо – Максим чака докато опре ножа в кокал и чак сега обяснява, че го били  вербували, защото бил израснал на село и нямало кой да го защити.

Всичко при Пенчо започнало с това, че му обещали софийско жителство, а в замяна поискали информация за турски терористи. И Пенчо кандисал, но хабер си нямал каква страшна машина е това Държавна сигурност. Пък и ако откажел щели да го сметнат за лош патриот и безотговорен човек. Така започнала кариерата му на донасяч.

Само който е имал проблеми със софийското жителство, знае за какъв нерешим казус става дума – продължава закъснялата си изповед журналистът и ти аха-аха да започнеш да му съчувстваш. Но си спомняш непристъпните физиономии на всичките тия Пенчовци, тежкото им стъпване по коридорите на властта, погледите им изпод вежди, поведението им на богоизбрани и съчувствието ти се изпарява.

Позволяваха си да се държат по този начин, защото знаеха фактическото си предназначение и кой стои зад гърба им. Чрез тях цялата държава беше вкарана в капана на подчинението и неясния страх. И това е най-голямият им грях.

Твърдя, че ако има някой, който да е сто процента виновен за хала на българската журналистика, това са журналистите-чекисти. Казвам го с абсолютна увереност, защото те възпроизвеждаха себеподобни навсякъде, където се появяваха.

Нахалното им поведение, държанието им на хора, които са убедени, че България им принадлежи, увереността, с която се изказваха по всички проблеми на вътрешната и външната политика, караха останалите интуитивно да им подражават. В тяхно лице колегите им разпознаха „избранниците на времето”, приеха модела за работещ и раболепно ги търпяха.

Още по-вредни ставаха, когато се срещаха с обикновените хора из страната. Приписваха им измислени реплики, описваха несъществуващ ентусиазъм, прибираха си хонорарите и бавно се алкохолизираха по пътя към шефския кабинет с портрети на Тато и Левски.

Унищожаваха нравствено себе си, но и всичко живо наоколо. Наглостта на някои стигаше дотам, че правеха журналистически проучвания за орисията на емигранти, прокудени от Държавна сигурност. Доносници на ДС пишеха прочувствени статии и книги за жертви на ДС!

Много от доносниците ще се потулят, но и тези стигат, за да направим заключение: браншът е пробит за години напред, а примерът на журналистите-чекисти се оказа заразителен. И тъй като е наивно да мислим, че ще се покаят и ще станат нови хора, не остава друго, освен да ги насметем в ъгъла.

Заради честта на професията, доколкото е хартисала.

Владо Трифонов