Кокоша супа
На емигрантите – в себе си и навън.
Вече беше във въздуха. Разстоянието щеше да измине за близо десет часа, имаше интересна книга за четене, щеше да допише на лаптопа започнатата отпреди няколко дни кореспонденция с партньорите от Япония, да наблюдава хората наоколо и да мисли за предстоящата среща.
Не беше си идвал от десет години. Всъщност откакто стана американски гражданин. Преди това си дойде веднъж, уж за петнайсет дни, но не издържа. На края на първата седмица сe извини и обяви, че се връща обратно. Майка му го погледна виновно, а баща му каза, ти какво, да не би да ти изглеждаме по-прости от американците?
Истината беше, че се задушаваше. В селото, където родителите му се бяха върнали да живеят, всичко беше унило, изоставено и изтърбушено. Досущ като лицата на шепата възрастни хора, блуждаещи из градините пред порутените къщи. Гледаше ги и му ставаше тежко на душата, че от спретнатото селце не беше останало почти нищо.
Ходеше напред-назад, надникваше в кръчмата, вътре дремеха призраци над водни чаши с мастика, поглеждаха го с избелени от алхохола очи, изломотваха нещо като „айд черпиш по ино” и му ставаше още по-криво.
Прескочи до София да си нагледа апартамента. Все още не го продаваше, но не го даваше и под наем. Една позната, стара емигрантка, дала нейния на някаква, уж била банкерка, обаче онази го направила на кочина. „Каквато държавата, такива и банкерите” – беше го предупредила да не повтаря нейната грешка. Така че сега апартаментът стоеше празен, прашен и, невероятно, но все още неограбен.
Преди да тръгне обратно майка му закла кокошка и сготви любимата му супа. Хранеха се в тишина, супата беше вкусна, та вкусна; истинска кокоша супа с яйчена застройка. После станаха от масата, баща му хвана главата му с две ръце и дълго го гледа в очите, сякаш искаше да каже нещо важно.
След няколко месеца получи известие, че е починал. За последно казал: „Да си стои в Америка, там поне няма комунисти”.
То че и там има комунисти, има, но по-добре сред комунисти в Америка, отколкото сред капиталисти в България, мислеше си сега, опрял чело в хладния илюминатор.
Една от стюардесите определено му харесваше. Висока, тънкокрака брюнетка с лек загар на лицето и прическа „а ла Виктория Бекъм” от късния период. Усмихна й се, тя също. Наясно беше, че това е една от служебните усмивки на персонала, но все пак му стана приятно; прие я като адресирана единствено до него.
„Имате ли нужда от нещо, господине?” Поиска вино.
Твърдо беше решил да я предума да напусне България. Знаеше, че няма да е лесно, но се надяваше този път да успее. Тя щеше да отказва категорично, както го правеше винаги досега. Тук бил погребан мъжът й, освен това къде щяла да си гледа кокошките? В апартамента на 25-ия етаж в Ню Йорк? Как ли не. По-добре да си стои в къщата, нищо че е разнебитена. Така той щял да има къде да идва, като му се доядяло кокоша супа.
Отвори лаптопа и взе да пише на японците. Бяха партньори отскоро, но по всичко изглеждаше, че бизнесът с тях ще тръгне. Перспективата беше да поеме интериора на една от най-известните ресторантски вериги в Япония. Предлагаше им минималистичен стил, изчистен от остри ъгли и прави линии, с много светлина и живи гергини по метър и половина, с огромни цветове в бяло и червено. Първият проект мина с одобрително изръмжаване на японския бос, оттук нататък оставаше да се уточнят нюансите в обзавеждането.
Работеше добре и печелеше добре. Имаше жена, талантлива дизайнерка от баща немец и майка италианка, която му помагаше в бизнеса. Плюс двама тийнейджъри, които се учеха прилично и не се дрогираха. Сетне се разведе, сам не знае как стана. Сега децата са при него, добре че са свестни и не му създават проблеми, но все пак… Виж, ако баба им се съгласи да дойде! Хем ще ги наглежда, хем и той ще е по-спокоен. Момчетата никога не я бяха виждали, освен на снимка.
Напоследък не се радваше на нищо. Престана да прави сутрешни кросове. Не му се услаждаше храната. Дори любимият печен джолан с патладжан, който често хапваше в ресторанта на един кипърец, не беше в състояние да го разведри. Току няма и кажеше на децата, ех, сега да беше баба ви тук, да ни направи една кокоша супа! Унасяше се в спомени, как като бил малък майка му, тоест баба им, незнам си къде го била водела, незнам си какво му била готвила. Те отначало го гледаха учудено – уж сериозен мъж, пък какво се размазва такъв. После свикнаха с тези му настроения и дори се забавляваха със супата от кокошка на неговата майка и тяхна баба.
Беше чувал, че идва момент, когато човек започва силно да страда от емигрантството, получавало се нещо като постоянен грип с ниска температура. При него изглежда се случваше точно това – дискомфорт, който обсебваше всекидневието му въпреки парите, които печелеше, въпреки апартамента в центъра на Ню Йорк и къщата с огромен двор, която си беше построил в Юта. Вярно, на сума ти мили на Запад, но Юта си е Юта – красота и загадъчност, каквито няма никъде. Пътуваше дотам веднъж в годината, стоеше дълго и се наслаждаваше на самотата.
Абсолютна лудост е да купуваш къща в онзи пущинак при койотите, казваше жена му. Лудост, лудост, но си беше негова лудост и той си я харесваше. Затова ходеше там сам. Дали пък не трябваше пак да се ожени?
Отново поиска вино.
Ще отиде и ще й каже, хайде, майко, ставаш и тръгваш с мен за Америка. Имаш две внучета, трябва им грижа, трябва им домашна храна. И за теб добре, и за тях добре, ще си правите компания, момчетата са свестни, отсега те обичат, без да са те виждали, ще си живеем четиримата и не се оправдавай с кокошките, на двора в Юта можеш да отглеждаш и камили ако искаш.
Корените й били тук! Какви корени, като я виждаше как се мъчи в онази съборетина без топла вода и с външен клозет, дето всеки момент ще падне на главата й. Корените на човек са там, където са му близките и където се живее добре. Останалото са дрънканици на повредени хора. Познаваше такива в България много. Патриоти на думи, иначе най-обикновени селски тарикати, които изкарваха от патриотизма си добри пари. Той също е патриот, но американски патриот, защото Америка му даде онова, което България „най-патриотично” му беше взела. Свободата.
Замисли се ако го попитат Америка ли обича повече или България, какво би отговорил.
Ама че въпрос, наистина!
Обичаш нещо, което ти носи радост. Нещо, което знаеш, че е твое и няма как да ти го отмъкне някой шмекер. Обичаш усмихнати хора, макар и не винаги да им е до усмивка. Обичаш работата си и парите, които получаваш за нея. Обичаш индивидуализма си, своя и на останалите, но и усещането за взаимност, когато трябва да се свърши нещо заедно. Обичаш възможността да направиш живота си такъв, какъвто искаш, без да буташ рушвети на дебелогъзи чиновници. Обичаш магистрали като самолетни писти, спретнати полицаи, които гонят бандитите и не ругаят гражданите, любезни и весели продавачки.
И не обичаш обратното на всичко това.
Спомни си думите на един млад емигрант, с когото се запознаха на приятелско парти. „Щях да обичам България, ако в нея не живееха българи”, каза човекът тогава. После си мислеше върху думите му: що за животно е това, българинът, че успя да спечели презрението и на свои, и на чужди? А може би не самият българин е виновен, а обстоятелствата, в които е принуден да се бъхти? Може би дългогодишната българо-съветска дружба, с която го дрогираха от малък, е причината да е такова недодялано, фукливо, отричащо, завиждащо, псуващо, плюещо, мрачно същество?
Доволен беше, че успя да се измъкне от всичко това. Тогава защо му е криво? Защо понякога се чувстваше отчайващо самотен? Имаше дни, когато дори къщата в Юта и необятните пространства го притискаха и не можеше да диша.
Синовете му не можеха да го разберат. Те бяха родени тук, отгледани с ценностите на американски граждани. За тях България не беше нищо повече от една бивша комунистическа държава, където баща им се е родил, живял, каквото живял и се е изнесъл на скорост. Толкоз. Досега нито веднъж не проявиха желание да я посетят, макар че миналата година обиколиха половин Европа. Може би той самият е виновен, че не ги поощри. Трябваше ли да ги лъже, обаче? Трябваше ли да им казва колко прекрасно живеят българите, когато това не е така? Да им създава фалшиви представи за държава на „хора с големи сърца и велики души”?
Веднъж летя с “България Еър” – стюардесите имаха вид на проститутки от второкласно шосе. Не че има нещо против проститутките, но все пак това са аеролинии, по дяволите. Трябва да се спазва някакво приличие поне във външния вид, след като храната им е като за прасета. Ето как се намразва един народ. Ето как се намразва една държава.
Стана да походи.
Вече близо 6 часа летяха над Атлантика. Самолетът беше „Еърбъс 330” на „Еър Франс”, същият като онзи, който падна в океана. Молеше се да няма мълнии, светкавици, къси съединения или каквото там щеш, можещо да повреди един самолет.
Страхуваше се да лети, особено над пространства, където няма място за принудително кацане.
По пътеката млада жена разхождаше малко същество, което съсредоточено се кандилкаше насам-натам и се опитваше да си хване носа и косата едновременно. Беше смешно и симпатично бебе, на което никой от пасажерите не обръщаше внимание. Други проблеми си имат хората, кариери гонят, сделки, пари ги занимават и изобщо не им е до бебета, мислеше си, докато се разминаваха.
Неговата германо-италианка искаше да имат трето, но й казаха, че яйцеклетките й са остаряли. Точно тъй и рекоха: your ovaries are too old. „На 32 години съм, какви ми ги приказвате”, възмущаваше се тя. „Съжаляваме, госпожо, не сте само вие в това положение”, отговаряха вежливо докторите и се опитваха да обяснят проблема с глобалното затопляне, вредните храни и мръсния въздух. Тя се вбесяваше още-повече.
Защо й трябваше трето дете, след като две им бяха напълно достатъчни. Може би защото нейната италианска майка беше родила цели пет. Да, но нейната италианска майка съвестно си ги е отглеждала, докато дъщеря й се взе шапката и остави нейните на неговите ръце. Ами ако наистина бяха пет?
„Виктория Бекъм” усмихнато му подаде салата с маслини. Отказа. И вино не поиска, не му се пиеше повече.
Не му се четеше книга. Не му се говореше. Не му се мислеше. Не му се летеше.
Онова, което му се искаше, тук го нямаха.
…
Постепенно се унесе – японци…, гергини…, германки…, италианки…, майна ви – и заспа. Видя се надвесен над огромна димяща чиния, щастлив както никога досега. И кой знае защо плачеше.
Владо Трифонов
* Разказът е от подготвяната за издаване книга „Еднокраки ангели”
