Подлизурството – начин на живот

За подмазвачите, капитализма и демокрацията

Картина 1: В кабинета на програмен директор на телевизия пишман демократка на средна възраст е пльоснала крака току под носа на началника си и го омайва с приказки за неговата изключителност. Човекът мига на парцали, явно му харесва да го четкат, и позволява лъстиво-угодливата тирада на подчинената му да се лее на воля.

Картина 2: Народното събрание. Журналистка услужливо гука на ушето на народен представител от партията на управляващите, усмихва се кокетливо и нежно го докосва по рамото. От галерията гледат завистливо колежката си и мислено негодуват: „е, то бива слагане, бива, ама чак пък толкоз!”. Впоследствие тази партия минава в опозиция и журналистката отива да гука на друго уше.

Подлизурството като начин на съществуване. Подлизурството като мерило за качество. Да лицемерстваш и шефът да те награждава, като ти дава онова, което е взел от кадърния и го е дал на бездарния. И понеже знаеш, че под теб гъмжи от още по-големи бездарници, които се надяват да бъдат възнаградени по същия начин, непрекъснато подобряваш мазненето си. За да си конкурентен. За да си в играта.

Надпреварата в това състезание никога не е спирала, усъвършенствала се е непрекъснато, за да видим днес брилянтни образци; такива, пред които световното лакейско движение засрамено поглежда надолу.

Как да забравя редакциите, просмукани от миризма на угодничество и страх,  кретените на пропуска, призрачните фигури, бродещи насам-натам и високомерието на шефовете на отдели (за главните редактори и заместниците им да не говорим). Напусках с максимална скорост наблъсканите с епинефрин пространства, но онези смачкани хорица оставаха вътре; между тях имах и приятели.

По-късно един сподели: „това са най-гадните ми години, навеждах се ниско долу, но пък даваха добри пари”. Беше кадърен журналист, когато се запознахме в началото. С времето се превърна в завършен слугинаж, развали писането си до неузнаваемост и се оттегли, най-вероятно отвратен от самия себе си.

Продукцията на подлизуркото не може да бъде друга, освен некачествена. Такъв никой автентичен капиталист не би го търпял дълго. Ако този типаж в България разцъфтява, то е защото системата ни няма нищо общо с капитализма, за  когото иначе всички се надпреварват да пишат.

Капитализъм се прави от свободни хора, родени свободни, живяли свободно и забогатяли свободно. Хора, чиято работа не зависи нито от милостта на държавата, нито от прищявките на боса. Просто защото босът също е роден, живял и забогатял свободно. А това поражда навик за самоуважение и уважение към останалите.

Капитализмът е място на хора с воля и индивидуалност, придобили самочувствието си с талант, познания и характер. При него наколенките се слагат единствено на състезания по хокей и ръгби.

При нас – по всяко време.

В България не може да има капитализъм поне още няколко поколения, така както не може да има демокрация. Демокрацията е изстрадана свобода, а капитализмът е нейна функция. Казвам изстрадана, защото има и подарена свобода, за която никой не си е мръднал пръста, и която рано или късно се изражда в дива всепозволеност.

Демокрацията е вкоренен модел на мислене, естествена част от личността, а не привнесени и автоматично внедрени уредби.

Откъде в главите български да има демократичен модел, ако той не е бил част от историческото ни развитие. У нас, за жалост, това развитие е било кратко, прекъснато е насилствено, което ни се отразява зле.

Изумителна е вариабилността на подлизурковците. Днес носиш букет на Бойко Борисов и търсиш очите му да срещнат твоите със същата преданост, с която утре ще занесеш цветя на следващия.

Ако сме запазили традициите си в нещо, то това несъмнено е традицията на подмазването. Чутовната фраза: „Другарю Живков, дори вие не можете да ми забраните да ви обичам” с автор Любомир Левчев, в ден-днешен звучи не по-малко идиотски: „Бойко е политически и научен феномен от световна величина. В това е силата и чарът му” – автор Николай Бареков.

Тодор Живков можеше да каже на придворния поет Левчев „я не ми ги пробутвай тия на мен, кума лисо” и да го натири. Вместо това го произведе първи заместник-председател на Комитета за култура. Защото му е харесвало да го ласкаят.

Бойко Борисов можеше да забие едно „гяку цуки чудан” в букета на придворния журналист Бареков и да му каже „марш оттук и да не съм те видял повече да ми се лигавиш”. Но и той не го стори. Вероятно на него също му е харесало.

Ще го река кратко: това се случва, защото комунизмът никога не си е тръгвал от България, а капитализмът изобщо не е пристигал. Ако беше обратното мазниците щяха да са под карантина, а да се кундиш пред силните на деня щеше да се смята за позор.

Трагичното не е, че тези хора съществуват. Трагичното е, че другите започват да възприемат поведението им като единствен начин за просперитет. Копират маниерите на ласкателя и ги прилагат навсякъде, дори в домовете си.

„Много хубаво пееш, маминото”, казва сама не вярваща на думите си майка, след  което изпраща своята глуха щерка в шоуто на някой маниакален чичо. Резултатът е, че днес България е страната на най-фалшивите певици.

Какво се случва с неумеещите да лакейничат? Повечето заминават – статистиката сочи, че между 20.000 и 25.000 души годишно напускат България. Други остават, защото нямат смелост да започнат всичко отначало, работят без шанс да забогатеят и стискат със зъби малкото самоуважение, което им е останало. Накрая се разболяват от мъка и умират. Кой на трийсет, кой на четиресет.

Без да съм пророк провиждам държава, в която шепа призраци носят букети, но няма на кого да ги поднесат.

Владо Трифонов