Воля за живот
Познавам Мара от няколко години. Преди познавах съпруга й служебно. Когато се пенсионираха често ги виждах хванати под ръка да се разхождат. Понякога сядаха в някое барче и пиеха кафе, друг път обядваха или вечеряха в заведение. Възприемах ги като идеалното възрастно семейство, което е изпълнило дълга си в този живот. Даже понякога малко, макар благородно и с възхита, им завиждах.
С Мара станахме по-близки, когато съпругът й Стефан се разболя. Тогава я срещах разтревожена и тя споделяше тревогите си. Освен това бяхме в една партийна организация и се виждахме и на събрания. По време на избори избирахме Мара за член на избирателната комисия в нашия квартал. При едни избори отивам да гласувам и я виждам цялата в черно. Погледнахме се и тя тихо ми каза „Стефко почина преди няколко дни”. Гледах я и не знаях как да реагирам. Изненадата ми беше голяма. Само успях да промълвя: „Как стана? Толкова бързо?” Не можахме да разговаряме, защото мястото и времето бяха неподходящи, но скоро след изборите се срещнахме и тя ми разказа как неочаквано и бързо ги е сполетяло голямото нещастие.
От тогава започнахме често да се срещаме, да се разхождаме, да разговаряме. Опознах тази изключителна жена и за нея искам да разкажа.
Общуването с новата ми приятелка беше много приятно и леко. Понякога става така, че с човек с когото се познаваш отдавна откриваш, че не си го опознал добре, а с друг, с когото скоро си се срещнал ти става познат, като че винаги си го познавал. Така стана с Мара. Без затруднения и притеснения тръгнаха разговорите ни. Понякога старите ни познати се оказваха общи познати. Допаднахме си и с интересите си към книгите. Оказа се, че у тях има добра библиотека, която е интересна за мен и аз прочетох доста от нейните книги. Тя хареса мои или тези, които вземах от Окръжната библиотека.
Чувствах, че на Мара много й липсва съпругът и тя тъгува, но нито веднъж не се оплака или прехвърли тъгата си. Говорехме за Стефан с уважение. Аз разказах от къде и като какъв го познавам. Беше й приятно.
Съпругът й преди се беше грижил за малкото лозе, което имаха и беше правил хубаво вино. След неговата смърт Мара продължи делото му. Преди не била участвала в правенето на виното, но по рецептата на съпруга си сполучливо стана добра винарка. Казваше, че е заради него, че той със желание, даже с удоволствие е правел виното и после с приятели или сами са го пили.
По това време се роди дългоочакваното внуче. За Мара това беше голямо щастие. Имаше две дъщери, които бяха вече възрастни, но само едната беше семейна и детето дойде като утеха след голямата загуба.
Минаха около две години след смъртта на съпруга й и Мара сподели, че нещо в корема й я безпокои. Отиде на преглед и се оказа сериозно заболяване. Направиха допълнителни изследвания и лекарите потвърдиха рака. Съмняваха се и за разсейки. Какво да се прави? При такова положение спасение се търси в операцията. Препоръчаха й да отиде в Плевен при известен професор хирург. Така направи. Нямаше съмнение в диагнозата и професорът я оперира. След това последва химиотерапия. Сложно и травмиращо лечение! Опада й косата. Получи сърдечни проблеми, емоционално беше претоварена.
Въпреки всичко, Мара нито веднъж не падна духом, не се оплака, както това правят повечето болни даже и не от толкова страшна и смъртоносна болест. След шест месеца последваха нови прегледи и лекарите пак решиха, че е нужна втора операция. Този път моята приятелка изпита страх. Освен това лекарите й казали, че имат случаи да правят и трета операция. Ужас не изпита, но страхът й беше голям. Какво да се прави?! Направиха й втора операция. Казаха й, че много добре се е повлияла от химиотерапията и новата операция е била сполучлива и успокояваща.
Въпреки всичките тези големи премеждия с Мара продължихме да излизаме на разходки. Обиколихме с нея забележителни места на града, които ми послужиха за теми за някои разкази. Посетихме почти всички заведения, които през лятото предлагаха прясна риба на скара или пържена. Имаме си едно кафене, където на горния етаж има голям прозорец, от който се вижда площада пред общината. Там често си пием кафето или горещия шоколад и разговаряме. Освен това се наслаждаваме на хубавата гледка и килима от цветя на площада.
Мара много се радва на внучката си. Тя вече е на осем месеца и също се радва на баба си. Иска баба й да я вземе, а не бива. Въпреки всички затруднения и неудобства любовта между баба и внучка е голяма.
С моята приятелка понякога разговаряме за нейното заболяване, но го правим спокойно. Понякога казвам, че говорим „като лекари” за нейното нещастие. Тя нито веднъж не се разплака, не изохка, не се оплака. Само се вижда голямата й тъга и болка, че не може да се порадва още на живота и най-вече на внучката. Един път й казах: „Мара, не се притеснявай! Ти ще живееш още дълго, защото не си изпълнила мисията си през този живот. Ти трябва дълго да живееш, за да може внучката ти да порасне, да те запомни, да узнае каква силна и прекрасна баба има. От теб имат нужда и дъщерите ти. Едната още не си е устроила живота. Виждаш ли колко много неща още те очакват, колко много имаш да свършиш.”
Често мисля за моята приятелка Мара. Понякога я сравнявам с други болни приятели и познати които, въпреки че не са в такова тежко и несигурно здравословно състояние, непрекъснато плачат, оплакват се, даже говорят че ще умират.
Колко лесно е човек да се отпусне, да се предаде и болестите и старостта да го повалят. Какво е нужно това да не стане? Според мен е нужна воля за живот. Да! Воля за живот! Това има в моята приятелка Мара и благодарение на нея така добре се справя с коварната болест. Пожелавам й от сърце да живее още дълги години и да изпълни мисията си през този живот! Да доживее внучето й да порасне, да я запомни като добра и силна баба! Желая й да се радва на живота и все така да огрява около себе си с добрината, оптимизма и невероятната си воля за живот!
12 ноември 2009 г.
Здравка Цанкова
