Във влака

      В купето се настани баба с около 4-5 годишно внуче. След малко влезе възрастна дама и като разбра, че има свободни места се настани срещу тях.
      Дамата обичаше малките деца и след кратко мълчание се опита да заведе разговор с детето.

      – Искаш ли да се запознаем – започна тя. Мълчание и погледи към бабата от страна на внучето. – Ще ми кажеш ли как се казваш? – Пак мълчание и погледи. – Аз се казвам баба Анна. Сигурно сега ще ми кажеш и твоето име? – Няма отговор от детето. Намеси се баба му и каза да отговорело. То се посмути, но рече:
      – Кремена.
      – Какво хубаво име! Не трябва да го криеш и да се смущаваш да го казваш. То е прекрасно, като теб.
      Бабата почувства нужда да обясни:
      – Ние сме турци и в къщи разговаряме по български, но и по турски. Внучката знае български, но се смущава. Още в къщи се разбрахме, че докато пътуваме ще говорим само по български, но ето че се притесни.
      – Притесняват се децата когато са сред непознати хора и нова обстановка – рече дамата. – За София ли пътувате?
      – Там имам брат и му отиваме на гости. Родителите на внучката заминаха за Испания и ние се гледаме с нея. Реших малко да я поразходя, а и да видя брат си – с охота сподели бабата.
      – От Русе се качихте, от там ли сте?
      – От едно русенско село сме. Преди да се пенсионирам живеехме и работех в завод „ЖИТИ”, имаше такъв завод. Сега не знам съществува ли. Толкова много заводи имаше, толкова народ работеше, а сега децата ни тръгнаха по чужбина да си търсят работа, защото тук няма – с тъга рече бабата.
      – Имате деца в чужбина ли?
      – Синът ходи доста по света и все за България мечтае. Не се застоява на едно място. Работен е и бързо си намирал работа и докато понаучел езика и порядките, заминавал за другаде. Знае вече няколко езика. Ние сме турци. Бил и в Турция, но не му харесало, че решил да види как живеят хората в другите страни. Идва си често и пак заминава, тук не го свърта. Още не е семеен – отпусна се да разказва възрастната жена. – Като се връща у дома не иска да говори по турски. С турския никъде не те разбират освен в Турция. Имам и дъщеря.
      – Нейно ли е момиченцето?
      – На дъщерята е. Тя вече няколко години през лятото заминава с мъжа си за Испания по кърска работа. За 4-5 месеца си изкарват няколко хиляди евро и с тях преживяват другите месеци. Там са се запознали с едно семейство, което ги харесало и всяка година ги взема на работа. През това време им гледам детето. Трябва да се преживява някак. Няма на кого човек да чака и да се надява. Сам трябва да си търси колая – така спокойно разказваше възрастната туркиня.
      От дума на дума се завърза дълъг разговор. Пътуването от Русе до София е цели седем часа и може много да се каже и изслуша.
      – Внучката ходи в детска градина. Аз също работя там. Пенсията ми е малка, а и внучката като е там ми е по-добре да работя и да си изкарам някой лев. В селото ни живеят само турци. Преди години имаше няколко български семейства, но младите се изселиха по градовете, а старите вече измряха. – Словоохотлива беше жената, а и дамата я слушаше внимателно и се заинтересува от живота на село.
      – Не се ли изселвахте преди години в Турция?
      – О, не, даже и не искахме да чуем за изселване. Защо да го правим като тук ни беше добре? Тогава мъжът ми беше жив. И двамата работехме, получавахме добри заплати, децата ни тъкмо учеха и не  искахме да се местим. Нямаме рода там. При кого да идем?
     През това време детето спеше. Станали сутринта много рано, взели автобуса и пристигнали за влака. Като си поспа се събуди и беше вече словоохотливо. Не само годинките, цялото си име каза, а и други неща разказа. Най-интересно беше, че знаеше много стихотворения и песнички и ги казваше на чист български език.
      – Повечето от децата в градината не знаят български и се налага учителките да говорят по турски. Така децата не научават добре българския и като тръгнат на училище много се затрудняват.          
       – Ние не искаме да се делим от българското –продължи бабата. – Искаме внуците ни да знаят добре езика, да получат образование. Така учихме децата си, така учим и внуците. И децата ми и внуците имат български имена. От това, че някои се делят и странят губят само те. Обричат се на затворен живот, бягат от хубавото. Дълги години, докато работих в Русе в завода никога не съм чувствала да съм различна от другите. Колегите ми ме уважаваха и бяхме общо един колектив, независимо от имената и религията. Религията си е нещо лично и никой в нея не се бъркаше. Сега политиците се опитват да ни делят на българи и турци. Защо? Ние тук сме родени и нищо, че носим турски имена сме си българи.
      Умълчаха се.  Дълго възрастната дама беше под въздействието на казаното от една стара, необразована жена, бивша работничка в завод, а сега селянка. Защо нашите политици не стоят така здраво на земята като тази помъдряла от живота жена? 

 Здравка Цанкова