За безсмислието да се пише
Днес всяко двукракоходещо, безперушинесто (по П.Увалиев) пише. Журналисти пишат, поети пишат, лекари пишат (отчети за здравната каса), политици пишат, полицаите също щели да пишат – актове на английски! И колкото повече пишат, толкова повече оредяват горите, изчезват растения и животни, променя се климатът, скриват се водите, намалява храната.
Безсмислено е. Не бива да се пише повече. Всичко важно, което е трябвало да се напише, отдавна е написано.
Написано е, че на човек никога не е било отредено, макар и в продължение на половин час от целия му живот, да бъде напълно доволен.
Написано е, че със самото си пръкване на този свят хората са шизофренично раздвоени между свободата и желанието да са зависими.
Че не трябва да бъдем в неведение за величието и нищожеството си, а трябва да съзнаваме и едното, и другото.
Че алчността е породила и създала прекрасни правила за обществена сигурност, морал и справедливост, но в действителност грозната същност на човека е само прикрита, а не премахната.
Написано е дори това, че България щеше да е чудесна страна, ако в нея не живееха българи.
Оттук нататък писането е съсипване на остатъците от природа, без възможност за възстановяване. Трябва да спрем да пишем и да започнем да четем написаното досега. А то не е никак малко – стотици тонове книги, прашясали и пожълтели, дремят по рафтовете на библиотеките. Непрочетени, неотворени, неразлистени, в които е разказано всичко, което трябва да се знае.
Освен екологически въпросът с безсмисленото писане е и нравствен. Многото писане не прави хората по-мъдри и добронамерени. Обратното. Отъпява ги хептен и ги настървява да компенсират интимните си недоимъци с кариера на писачи. Куцо и сакато пише за бемката над лявото си ухо, за пот с миризма на лучена яхния, за бели чаршафи, лилави лебеди и черни гуменки.
А горите още повече се смаляват.
Будалкане и самозалъгване: пишещите и говорещите лъжат себе си, че казват нещо ценно, а четящите и слушащите – че им се казва нещо смислено.
Чакаш на светофара на червено и четеш с едно око, как роклята на булката на Валентин Златев била струвала 150.000 евро, а пък яхтата „Фарети”, дето й подарил да не скучае, отивала към милион и половина.
В трамвая заничаш в нечий чужд вестник, където прочиташ, че собственикът на „Петрол” Митко Събев съвсем случайно влязъл в бизнеса с петрол, случайно се сдобил с Международна ортодоксална банка, случайно купил „Евробанк”, после я продал и разни хотели купил, пристанищни терминали, самолети, вертолети, сега и тренировъчен център строял (нарекъл го „Гнездо на акули”!) и случайно станал милиардер. А навремето човечецът бил един най-обикновен помощник-капитан на кораб.
Пускаш телевизора и чуваш, как някаква певица Милица се била разсъблякла дибидюс на Женския пазар, защото такава била концепцията на някаква рубрика, в някакво предаване. Пак от същото предаване се осведомяваш, че имало паралелно дело „Галерия”, дето едни журналисти ги хванали да си говорят по двойки с едни политици, и че Бойко Борисов било много вероятно да е най-подслушваният човек в България, защото най-много си говорел с журналисти.
Научаваш също така думите на нов музикален шедьовър:
Пак сънувах луда страст,
Бате Бойко между нас.
Леле, знаеш ли Никол,
как си го представям гол.
Но не научаваш дали Емилия Масларова, Милен Велчев, Симеон Кобурготски, Ахмед Доган и други авери от тройната коалиция са вече в затвора. Няма как да научиш, защото това още не се е случило и вероятно никога няма да се случи, докато затворите са тяхна собственост и те решават, кой да стои там.
Не научаваш къде е незаконно придобитата собственост от комисията „Кушлев”, защото самата комисия „Кушлев” е едно голямо преливане от пусто в празно. Нито в кои килии са господин Маджо и господин Вълка, защото такива килии не съществуват.
Не научаваш защо в България все бандити са на отговорни длъжности. Както и какво означава „нов морал”, „нова култура”, „нова медия” в българския смисъл на думата и какви милиционери се крият отзад. Такива работи у нас не се говорят и пишат.
Един опита да го направи и отлетя на небето.
…
„Удавници. Удавени в лъжа и страх, подгонени под земята и във вражда със светлината, чистотата и истината“, приказва си наум героят на Ерих Мария Ремарк, разглеждайки лицата на хората, свряни в бомбоубежище. Сякаш някой е способен да опише състоянието ни по-образно и точно.
Но кой да ти чете Ремарк.
Владо Трифонов
