Лада Галина за децата, родителите и училището
Поместваме част от книгата на Лада Галина, посветена на децата, семейството и училището. Известната българска писателка, която сега живее в САЩ, описва с любов и надежда за добро бъдеще преживяванията на деца и родители в малка ферма сред Скалистите планини, както и в българското училище във Вашингтон, където тя е преподавателка. В нашия труден век на морални и икономически катаклизми думите от нейното послание са особенно ценни и необходими…
СЪРНЕТО И ЖЕЛЪДКО
КАК ДВЕ МОМЧЕТА СТАНАХА НЕРАЗДЕЛНИ ПРИЯТЕЛИ
Миещите се мечета коала първи забелязаха раненото сърне. То куцаше и козината му беше обгорена от горския пожар. Сърнето беше правило невероятни прескоци, за да се спаси от огъня и дима, които цял месец вилнееха в Скалистите планини. В своя отчаян бяг към живота сърнето загуби майка си, но успя да се добере до малката ферма.
Там живееха две дечица – деветгодишният Джони и петгодишната Лайза, заедно с родителите си. Всички заедно се грижеха за животните във фермата. Джони и баща му всеки ден ходеха със стария “Форд” на училище. Джон старши беше фермер и учител, а Джони младши – ученик. Лайза оставаше вкъщи, играеше си и се учеше да помага на майка си.
Сърнето сякаш долови, че в бялата къща сред евкалиптовите дървета живеят добри хора и няма опасност за него. С последни сили, като дишаше тежко, то легна на сухатаземя край обора на кравите. Облиза спечената кръв на крака си и раната му порозовя.Миещите се мечета коала го забелязаха и станаха неспокойни. Раненото сърне ги тревожеше, то носеше страх и нещастие. Коалите се криеха във високите евкалиптовидървета и най-обичаха да се хранят с техните листа. Евкалиптовите дървета нямат сянка, листата им винаги са обърнати към слънцето. То минава през тях като в отворените щори на прозореца. Бащата на Джони каза, че на гръцки “евкалипт” значи”аз добре се прикривам”. Момчето свърза този израз с вечно бягащите коали. Лайза иДжони харесваха и хубавия мирис, когато баща им гореше нападалите евкалиптови клонки.
Сутринта преди да открият сърнето Джони сложи учебниците си с попълнените упражнения в чантата за училище. Лайза седеше на пейката пред къщата и дояждаше своята препечена филийка, намазана с пастет от фастъци. Тя наблюдаваше как една мравка се препъна в капка роса и се върна, за да понесе отново своето житено зърно.Тогава коалите се разпищяха, обади се и басовият лай на кучето. Бащата отиде към обора и видя сърнето. С последните си силици то се опита да избяга. Джон старши прегради пътя му и го улови с две ръце като малко дете. Понесе го в прегръдката си. Лайза и Джони припнаха да видят какво става. Баща им каза, че това сърне навярно ебеглец от горските пожари в съседния щат. Няколко коли с пожарникари от техния град са изпратени да помагат за угасяването им.
– Спокойно, деца – каза той, – сега ще намажа раната му с лековития мехлем и ще я превържа…
– Татко, нека да остане у нас, на заграденото място, където изкарваме кравите. Тоняма сили да върви самичко – помолиха се Джони и Лайза.
– Разбира се – отвърна Джон старши. Взе да лекува сърнето, после го остави на заградената ливада и напомни на Джони да побърза за училище.
– Готов съм, татко – отвърна момчето и се метна на “Форда”.
Докато пътуваха между фермите, за да стигнат до града и училището, баща му каза,че все повече диви животни търсят закрила при хората. Когато в океана един танкер катастрофирал и се разляло огромно петролно петно, тюлените скачали върху плаващите съдове, за да се спасяват при хората.
– Всеки има право на живот, Джони – и тюленът, и сърнето, и птичката… Ние трябва да обичаме животните и да им помагаме.
Стигнаха до училището. Баща му остави “Форда” на паркинга. Училището беше едноетажно, построено сред хубава градина. В стаята, където учеше Джони, имаше няколко компютъра. Джони и приятелят му Харолд си бяха избрали да седят на масичка близо до компютрите. През почивката често оставаха в стаята заради електронните игри.
– Хей, Харолд – каза Джони. Другарят му беше дошъл в училище преди него.
– Хей… – отвърна синеокият и с лунички по носа Харолд.
Гласът му беше един такъв особен, Джони с изненада забеляза, че Харолд е облечен официално и не му се говори.
– Ти да нямаш рожден ден? – подкачи го Джони.
– Бяхме в болницата при татко – отвърна Харолд. – Нали знаеш, че е пожарникар. Изпратиха го да гасят горските пожари. Татко бил най-напред – в огъна… Едно дърво паднало върху него и затова е тежко обгорял. Мене не ме пуснаха да го видя, само мама…
Джони замълча смутено, дори не каза на Харолд за сърнето, което намериха сутринта във фермата. Може би бащата на Харолд го е спасил. Сърнето е живо, а дали ще оживее бащата на Харолд…
Докато учителката им преподаваше новия урок, Джони скрито поглеждаше къмХаролд. Той седеше неподвижен с тъмносиньото си костюмче, някъде далеч оттук. Тойсякаш знаеше някаква тайна, неизвестна за Джони и другите деца, тайна за живота и смъртта, за изпитаната мъка и тревога.
В междучасието Джони не отиде на двора, навърташе се край Харолд. Приятелят му мълчеше, драскаше си нещо в тетрадката. Джони го пазеше от другите деца, от техните шеги и въпроси.
– Да те закараме ли с “Форда”? – попита го Джони в края на часовете.
– Не, благодаря – отвърна Харолд, – няма да се отида вкъщи. Мама е в болницата, ще отида при нея…
Когато Джони и баща му отново пътуваха с “Форда” по пътя сред нивите, за да си отидат в тяхната ферма и в бялата къща сред евкалиптовите дървета, момчето каза за Харолд и за баща му, пожарникаря.
– Знам, сине – отвърна Джон старши, – тежък случай е, дано да оживее…
– Ще кажем ли на мама?
– На мама може, но няма да кажем на Лайза. Тя е още малка…
– Тя е малка и не разбира – повтори Джони.
Баща му караше колата и повече не проговори. Сега Джони наблюдаваше неговата ръка върху кормилото и крайчеца на джинсовото му яке. Искаше да се гушне в прегръдката на баща си, да се увери отново, че баща му е млад и силен, че е жив и здрав. Но не го направи, досрамя го, той е вече голям.
Когато спряха във фермата, коалите ги посрещнаха с писукане, кучето с лай, Лайза с плач.
– Сърнето го няма на ливадата, сигурно е избягало…
– Щом е успяло да се промъкне през оградата, значи е оздравяло – засмя се Джон старши и вдигна Лайза на ръце.
– Татко, може би и бащата на Харолд ще оздравее – каза момчето.
– Да се надяваме, сине – отвърна Джон старши. С едната си ръка държеше Лайза, а другата сложи върху острата коса на Джони. Така влязоха вкъщи.
Мечетата коала се прикриха в евкалиптовите дървета и престанаха да се гонят и писукат. Когато всички са вкъщи, те са спокойни.
АЗ ХАРЕСВАМ – АЗ ОБИЧАМ
Вечерните часове са най-спокойни за Джон старши, едновременно учител и фермер. Всичко във фермата уляга за почивка. Лайза и Джони току-що са целунали родителите си за “лека нощ” и са отишли в леглата си на горния етаж. На прозорците в горните стаи има телени мрежи, за да предпазват детските стаи от прилепи и насекоми. Коалите дремят сънливо, увиснали на евкалиптовите клони, теленцата са се сгушили в обора край хълбоците на своите майки. Само кучето отвън вие и души топлия въздух. Луната виси между клоните на високия бряст.
Жената на учителя е сгънала уморените си ръце на скута, наместила се е удобно на едно широко кресло и гледа филм по телевизията. Тя и Джон старши чакат вечерните новини с последните съобщения за цените на царевицата, на боба и соята, на прасетата и разни борсови акции. Цифрите, които намират за важни, записват в персоналния си компютър. Интелигентната машина вече е станала член на семейството им, както и на семействата на техните съседи. Компютърът прилича на побелял мъдър старец – той съветва фермерите какво да правят, откъде да купуват и на каква цена да продават.
Е добре, някои съседи откровено си казват, че ползват компютрите си главно за развлечения. Те още не познават езика на компютъра. Но Джон старши иска да управлява модерна ферма. Той харесва поговорката: “Прави едно нещо, но го прави, както трябва”.
Нощна пеперуда се сблъска с мрежата на прозореца на горния етаж. Джон старши слушаше тихите звуци в неговия спокоен дом – пролайването на кучето, приглушениясмях на Джони. Синът му още не е заспал, чете книга от Марк Твен. Ако завърши тазиучебна година с отличен, той му е обещал да го заведе с Лайза до Ханибал на Мисисипи, родното място на писателя. Те ще изследват пещерата, където са се криели Том Сойер и Беки, ще видят сала на Хък Фин. Има ли американско дете, което немечтае да посети това царство на вечното детство?
Джон старши изключи компютъра. Само ярката светлина на работната му лампа и пълноликата луна, която подлудяваше кучето, останаха в стаята. Учителят придърпа към светлината купчинка от къси есета, написани от неговите ученици. Темата, която той им зададе, беше: “Аз харесвам – аз обичам”. Дали неговите ученици разбират разликатамежду тези думи? Да харесваш е едно нещо; да обичаш – твърде различно. Ученицитебяха писали есетата си на училищния компютър с неговия равен квадратен отпечатък.
Листът на Барбара Санчес, чернокосо мексиканско мимиче, беше най-отгоре: “Аз харесвам тиквените фенери и моето куче. Харесвам хубавите къщи с градини. Азобичам мама, татко и мене”.
Джон старши се усмихна на това детско признание. Следващото есе бе на Яна ванРиброк, с родители, имигранти от Холандия. “На мен ми харесва да карам моето колело. То е покрито с блестящи искрици. Аз се возих на моето колело още когато бях в детската градина, а сега отивам с него на училище. Аз обичам чичо. Днес той ще дойде у дома. Ще ме заведе на кино. Той винаги ми носи бонбони”.
Русокосата Дженифър пишеше: “Аз харесвам музикалните сърца. Харесвам китовете, харесвам дъгата, харесвам прилепите. Има прилепи в моята къща. Брат ми има аквариум с рибки-златоперки. Те са красиви. Те живеят в аквариума. Аз обичам животните и моя брат!”
Мъничкият Анди, който седеше върху чина на първата редица, беше написал само две изречения: “Аз харесвам хокей. Моят братовчед играе хокей и аз го обичам!”
Кейт Боярини си признаваше, че харесва Коледа, защото получава подаръци и филмите на Спилбърг за извънземните, но повече от всичко тя обича своята малка сестричка… Тя харесва и чудовища, но не всеки ден.
– Джони, ти ли си? – Джон старши се наведе през прозореца. Стори му се, че момчето беше излязло да види кучето, а вече е доста късно. Кучето приятелски завъртя опашка към своя господар. То беше само.
Джони бе заспал, докато четеше книгата от Марк Твен, изпаднала до леглото му.Баща му угаси светлината и внезапно му дойде на ум, че още не беше прочел есе от сина си.
Харолд беше написал две изречения: “Аз харесвам татко. Аз обичам татко!” Каточетеше това, учителят бръсна сълзите си, с дълбоко съжаление за малкото дете на пожарникаря. А Джони – какво неговият син харесва и обича?
Джон старши отиде пак до своята работна маса. Той не намери есе от сина си.Виждаше отново малките главици на учениците си, техните очи и коси, с форми и цветове от далечни предци, от преселниците в нов свят, които бяха дали на своите деца нова родина. Техните внуци и правнуци – тези малки американци – бяха родени тука, в равнините на Средния Запад, но в техните имена и по лицата им разбиращият учител можеше да открие тяхното наследство, фамилни корени и прародина.
Джон младши не беше написал есе. Учителят се почувства малко засегнат от нехайството на сина си. Той се приготви да си ляга. Кучето също беше заспало, а луната отплава надалеч като следваше своята елипса.
На следващия ден, готови на път за училище, Джон старши не се стърпя да попита Джони:
– Е добре, миличък, ти нищо ли не харесваш и никого ли не обичаш?
– Джони харесва кейк с бадеми – каза Лайза. До нейната чаша с мляко имаше кейк с бадеми, направен от мама.
Всички около масата се засмяха, а Джони припна да донесе своето есе.
– То беше в чантата ми… Аз забравих да го сложа при останалите…
Баща му взе есето и го прочете на глас: “Аз харесвам малкото сърне. То беше ранено в горския пожар, но избяга от нас, защото искаше отново да бъде свободно. Аз обичам моя приятел Харолд, аз обичам мама, татко и Лайза и всички животни във фермата. Също така обичам и коалите. Те неса наши домашни животни, но живеят сред нас, много близко до къщата ни. Може бите също ни харесват”.
– Хубаво есе си написал, синчето ми – майка му даде своето мнение преди оценката на учителя.
ГОЛЕМИЯТ ПРИЯТЕЛ
Прерията е луднала с априлските дъждове, тревите и храстите избуяват високи и разкошни – конник може да се скрие сред тях. Всичко цъфти и крещи: “Аз съм тук!Порадвай се на хубостта ми!” През април и май прерията облича своята индианска носия. Така си мисли Джони, тъй като преди известно време ги посетиха няколко местни индианци от съседните щати, Южна Дакота и Уайоминг. Те бяха облечени с пъстри вълнени и кожени дрехи, богато украсени и изрисувани – ярко, с весела яркост. И тези пера по тях, как те се вееха и се разстилаха като крила по раменете им при всяко движение или внезапен повей на вятъра. Техните наглавници също бяха направени от разноцветни пера, а високо над главите им се люшкаше едничко пауново перо или рядък трофей – перо от американски орел. Други пера покриваха пъстрите им, ръчно изработени мокасини, каквато беше традицията на техните прародители. Младите индианци пяха и танцуваха, но когато свалиха пъстрите си носии с перата и си облякоха джинсите, те отново се превърнаха в познатите съученици и съученички от Сиукс Сити и Сиукс Фолс, които Джони срещаше на националните празници и по спортните състезания.
Бащата на Джони му беше казал, че местните индианци са първите жители на Америка и първата американска цивилизация. Но, както и да е, в момента Джони си интересуваше само от победителя за купата в Младежката Лига по хокей и бягане на атлети в различни дисциплини – дали това ще бъде тимът на Джони “Ястребовото око” или другият тим, на учениците от Сиукс Сити и Сиукс Фолс? Спортните състезания привличаха вниманието на децата. Борбата създаваше дух на солидарност и изискваше честна игра, положителни примери. Лошата игра беше обсъждана и наказвана, измамите и неуважението не бяха приемани и търпяни.
Джони играеше баскетбол и тенис, но му харесваше да гледа състезания по хокей и бягане. Харолд винаги отиваше да гледа заедно с него. Но това беше преди тази година огънят да опърли живота на най-добрия му приятел. Майката на Джони често казваше: “Огънят и водата са добри слуги и лоши господари”. Така тя раздаваше предупреждения, по-строги от тези на учителя и бащата в семейството.
Нещо, което наистина беше лошо, е, че Харолд се отказа от всичко – след училище той отиваше направо в болницата да види баща си и тогава – обратно в къщи, без дапогледне дори колко много хора има на стадиона или да се отбие на училищната площадка.
– Някои хора имат дебела кожа, някои хора имат тънка кожа, тънка кожа, тънка кожа,тънка кожа, тънка кожа, тънкокожа… – мънкаше Джони по пътя към къщи с “Форда”.
– Това бебешки език ли е или нещо друго? – засмя се баща му. – Следващия път ще ми кажеш баснята за мухата, която кацнала на гърба на бивола и казала: “Ние орем…”
– Татко, знаеш ли, че те ще вземат кожа от гърба на бащата на Харолд и ще я поставят на лицето му, около най-изгорените места. Аз предполагам, че докторите знаят отговора на този въпрос, но ти мислиш ли, че неговата брада би могла отново да порасне… Той имаше толкова хубава кестенява брада.
Джон старши внезапно разбра защо тази думичка “кожа” се въртеше в главата на сина му и защо беше тази издайническа сълза в очите му. Детските сълзи не бликват само от наранена чувствителност, те също са знак на нарушената граница междувътрешния мир на детето и външния свят – те са знак на чистота и състрадание.
– Аз не зная, синко, но лекарите може би…
Учителят също научи и друго нещо, че детството е многообразно, изпълнено спротиворечия и впечатления, но в същото време то е хармонично като самият живот.В училището, където Джон старши преподаваше, учителите бяха създали социална програма, наречена “Големият брат, Голямата сестра”. По тази програма доброволци от други щати ставаха приятели на така наречените “трудни деца” и правеха всичко възможно да им служат за пример, да помагат на децата да преодоляват трудностите. Другите учители също бяха забелязали кризата в живота на Харолд, тя се отразяваше и върху оценките му в училище. Те обсъждаха дали да го включат в програмата: “Големият брат, Голямата сестра”.
Тогава Джон старши предложи:
– Той си има Голям брат, голям приятел… моя син, моя Джони. Аз мисля, че Харолд не трябва да напуска нашия фермерски щат. Нека да си припомним какво е казалнашият трети президент Томас Джеферсън, че хората, които обработват земята, санай-добродетелните граждани, свързани отблизо с тяхната родна страна.
Учителският съвет се съгласи с фермера и учителя Джон старши. Те, възрастните, понякога желаят да живеят по примера на децата.
ХАЙДЕ ДА СПИМ ЗАЕДНО
В живота на фермерското семейство настъпи важна промяна. Джон старши беше повикан в Министерството на земеделието да работи за две години над един проект.Всички вкъщи се зарадваха – ще живеят в столицата на голямата страна. Ще видят паметниците, музеите, всичко забележително. Само Джони младши не се зарадва, той каза, че ще остане във фермата. Ще помага на Харолд да се учи добре и ще чака раненото сърне да се върне при своите спасители.
– Сърненце, Сърненце – първа го нарече така Лайза.
– За Харолд има кой да се грижи, майка му, а сърнето си тича из гората – каза баща му. – Ще заключим къщата, а за нашата ферма вече има наематели. Ще сменя “Форда” за по-голяма кола, един нов ван… Идната седмица тръгваме за Източния бряг!
Джони не беше щастлив, но трябваше да се подчини на семейното решение. За да го утеши, баща му каза, че ще му купи виолончело. Джони се развълнува, той отдавнаискаше да има музикален инструмент и да свири в оркестър. Най-напред – в училищния Във Вашингтон те наеха една къща близо до спирката на метрото Тенли Таун. Джонизапочна да посещава близкото училище, а Лайза – детска градина. Джони също така получи своето виолончело, голямо колкото него. Уроците му по музика бяха в събота.
В същата сграда всяка събота имаше и друго училище, българско. В него се учеха деца от много български семейства, за да знаят своя майчин език и своите корени. Икато отидат на гости при дядо и баба за цяло лято да си говорят на български.
В съботното училище Джони се запозна с Гоги или Георги, както беше истинското му име. В градината с люлките и пързалките, където след уроците децата играеха, Гоги сеспусна към непознатото момче и му помогна да не падне върху виолончелото. Джонипазеше своето ново и лъскаво виолончело повече от себе си, а лошо се спъна накаменната стълба без перила. Той се усмихна и уплахата изчезна от лицето му. Подадеръка на Гоги и каза името си. Българчето му отвърна със същото. В един миг двамата много се харесаха и решиха, че ще бъдат приятели.
Какво обичат да правят децата в събота вечер?
Да ходят на кино, на детско представление, на разходка с колата, пазаруване с родителите, да посрещат гости или нещо съвсем друго? Това, другото се казва: “Даспим заедно…”
Мама и татко купуват пица, кока-кола и ябълков сок, на масата има и голяма купа със зелена салата. Джони и Гоги са на гости ту в едната, ту в другата къща. След вечеря разтягат големия диван в стаята за игри и приятелите удобно се наместват в него.
Лайза се прикотка до брат си:
– Сърненце, нека и аз да спя при вас…
– Не може – каза Джони, – това е момчешка спалня…
– Защо ти вика Сърненце – попита Гоги.
– Заради едно сърненце, което спасихме от пожарите и го лекувахме във фермата – каза Джони. – Като се върнем у дома, то непременно ще дойде да ни види.
– А на мене ми викат Желъдко – похвали се Гоги. – В читанката ни за трети клас имаедин разказ “Приключенията на Желъдко”. Татко казва, че като си нахлупя дядовия кожен калпак, приличам на желъдче.
– Желъдко, Желъдко – подхванаха в един глас Лайза и Джони. – Разкажи ни твоята приказка…
– Като дойдете да спите у дома, тогава – каза Гоги.
В неделя Гоги си отиде, родителите му дойдоха да го приберат от съботното гостуване- “Да спим заедно…”
Джони и Гоги си обещаха пак да се видят, другата събота у Гоги.
Малката Лили,сестричката на Гоги, се зарадва като видя брат си.
– Шелъдко, Шелъдко – ти къде беше…
Лили се роди във Вашингтон и е американка по рождение, както казва баща му. Но Гоги си е българче. Като порасне и се изучи, ще се върне в своя роден край, в Добруджа. Ще си купи ферма с много машини и животни. Ще си опитоми едно еленче и ще го нарече Джони, по името на своя приятел. С Джони младши ще си пишат писма по електронната поща и ще си ходят на гости във фермите – в Айова и в Добруджа.В Айова няма море, а в родна Добруджа лете жълтите вълни на зрелите жита стигат досините вълни на Черно море. Джони ще им се радва също като Гоги.
Гоги се прибра в стаята си и отвори читанката за трети клас, българската. В нея беше отпечатан разказът за Желъдко и за Добруджа. Ще се опита да го преведе на английски за приятелите си. Идната събота те ще гостуват у тях и ще си разказват истории…
ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЖЕЛЪДКО
В една дървена кутия до ножицата и иглата лежаха пъстри семена и още по-пъстримъниста. Цяла есен художничката събираше горски семена – желъди с бодливи шапчици, боровинки, семки от глог и калина. Събираше и едни безименни, жълтички,с нежно лилави отсенки, и други – леки, заострени като мънички копия.
На тия семена в кутията не бе съдено да пускат коренче. От тях щяха да станат красиви гердани. Те още не знаеха какво ги чака. Това знаеше само иглата и каквато сибеше остра и бодлива, първа заговори:
– Как ми се падна, вместо да шия копринени рокли, да нижа маниста и семена да бода. Като ви гледам какви сте корави, ще ми притъпите връхчето.
– Как така ще ни бодеш! – обади се една глогова семчица. – От мене трябва да израсне глог. Какво хубаво дърво е глогът! Напролет, като цъфне, прилича на бял облак,а наесен червенее като пламък и радва гората.
– Ами аз? – обади се разтревожено една семчица от калина. – Да не би калината да епо-грозно дърво? Хората в песни я възпяват…
– От семе до дърво има голяма разлика – тракна заплашително ножицата. – Като се роди дете, някои хора посаждат дърво, но детето пораства, а дървото е още две педи.
– Права си! – обади се желъдче с накривена шапчица. То никак не се уплаши от тракането на ножицата. – Дъбът дълго живее и много помни, затова го наричат цар на дърветата.
– Няма царе, всички сме равни – прозвъннаха тихо мънистата. Те се удариха едно о друго и гласът им беше еднакъв и стъклен.
– Няма по-хубаво от това да бъдеш дърво, да посрещаш слънцето и радостно да шумиш с клоните си, да устояваш на бурите! – възкликна желъдчето.
– Все ни е едно, все ни е едно! – отвърнаха мънистата. – Само гледайте да не порастете, като ни направят на гердани. Представете си: събужда се някоя хубавица игледа – на снагата й гора.
– Ха-ха! – засмя се тъничко иглата, а ножицата басово поде: Ха-ха!
– За да порасне гора трябва земя – каза желъдчето. – Ще я намеря тази гора, защото в моето сърце е заключен един вековен дъб с голяма красива корона. От нас не бива да се правят гердани.
– Всички жени обичат гердани – отвърнаха обидено мънистата. – Като ни нанижат едно до друго, ние така блестим!
– От тази кутия няма излизане – каза ножицата. – Утре иглата ще си свърши работата,а аз ще й помагам.
– Ще видите, че ще избягам! – вирна калпаче желъдчето. – Ще се плъзна между пръстите на художничката и ще избягам!
– В стаята има една саксия. Но дори и да паднеш в саксията, от тебе пак няма дапорасне дърво. Дъб не расте в саксия.
– Прозорецът е отворен, гората е близо. В гората! В гората! – чу се един глух глас.
Никой не разбра кой се обади. Всички така добре се познаваха, а сега чуха непознат глас.
– Чухте ли? – рече желъдчето. – Прозорецът е отворен. Само да се отмести този тежък капак на кутията и аз ще бъда на свобода.
Иглата го бодна с блестящото си връхче:
– Няма да те пусна. Как така ще бягаш?
Ненадейно кутията се отвори. Никой не очакваше това.
– На добър час! Ти ще намериш в гората сгодно място да пуснеш коренче. Щом много силно желаеш нещо и се стремиш към него, то ще се сбъдне! – чу се пак същиятглас.
Най-после всички разбраха кой се обажда. Това беше дървената кутия. Под лака и боята едва забележимо личаха годишните кръгове на бука, от който бе направена. Макар че кутията бе бе стругована и лакирана, тъмните годишни кръгове – нейните мили горски спомени бяха останали.
Мънистата се умълчаха, а иглата незабележимо се скри между тях.
И така, желъдчето успя да избяга от дървената кутия, където беше затворено заедно с мънистата… То се покатери на прозореца, надзърна и веднага се дръпна. Ей че високо – толкова високо още нито един дъб не е пораснал. И земя не се вижда, само плочници. Трябва да се скача. Друг път няма, за да стигне до гората. Между покривите се мяркаше тъмното петно на някаква градина. Желъдчето примижа и рипна надолу.Чудно нещо – изведнъж стана тъмно. То потъна в топла и мека люлка – в джоба на едно сако. Инженерът от по-долния етаж тъкмо се бе надвесил от прозореца, за да си изчетка сакото. После той се прибра в стаята. Сложи в джоба си паспорт и билет за самолет. Напипа желъдчето и понечи да го остави в пепелника, но пак го прибра.Откъде ли е попаднало в джоба му? Нека си стои там и в африканската пустиня да мунапомня за родния Балкан. Още днес инженерът строител трябваше да отпътува за Африка. Но желъдчето нищо не знаеше и си стоеше сгушено в джоба му до паспорта исамолетния билет.
Ала паспортът не беше дружелюбен като своя господар. Той имаше снимка, дати и печати, затова надменно попита желъдчето как се казва и накъде е тръгнало без снимка, дати и печати.
– Казвам се Желъдко и търся своята майка – гората – за да пусна коренче. В моето сърце е заключен един вековен дъб. А те искаха да ме нанижат на гердан, като мънистата…
Думите на желъдчето не срещнаха никакво съчувствие у паспорта. Той се знаеше своето – без снимка, дати и печати никъде не може да се пътува, още повече в чужбина.
– Ние, семената, пътешестваме без паспорт. Наесен, като се понесем – цели орляци.Хубавите гори израстват от семена. Какво би станало, ако някой ни затърси снимка,дати и печати…
– В гората нека ви сеят по всички ветрове. На летището не може. За там трябва паспорт и билет. Нека ти каже това и самият билет.
Но билетът стоеше безучастно. Все едно му беше, като на всеки билет, кой ще пътува с него.
– Ще дойда като багаж – сети се желъдчето.
– Ха-ха, багаж! – засмя се важният паспорт. – Багажът го мерят на теглилка. Представям си какъв смях ще падне, като се наместиш върху теглилката…
Спорът, безполезен като всеки спор с надменни същества, още не беше приключил,когато инженерът облече сакото и тръгна към летището. Негови близки го отведоха с кола, а майка му го закичи със здравец. Желъдчето искаше да се запознае поне със здравеца, който инженерът мушна несръчно в другия джоб на сакото, но паспортът него оставяше на мира:
– Ще те обадя… И на граничарите, и на митничарите… Къде си тръгнал без снимка,дати и печати!
– Накъде съм тръгнало – помисли си желъдчето и малкото му сърчице изтръпна от мъка. – Този калпав паспорт ме обижда, а един дъб не би понесъл обидите… Той е горд като Балкана.
И желъдчето набра сили, колкото да рипне от джоба на сакото. То падна върху пистата и хората едва не го стъпкаха. Наблизо, като огромен сребрист бръмбар стоеше самолетът.
Желъдчето се огледа, за да се ориентира в четирите посоки на света, но в това време се чу страшно ръмжене. Ръмженето се усилваше, превърна се в свистене и боботене. Огромната сянка на рулиращия самолет легна върху желъдчето и то,разтреперано от страх, премери разстоянието между себе си и колелото на самолета.Спасение нямаше, ей сега ще стане на пита. Желъдчето затвори очи, поне да не гледа страшилището, което ръмжеше и се приближаваше до него. За миг топъл вятър годухна от пистата и то се намери до голяма лампа. Това бе вятърът от самолетните перки.
– Съвземи се, съвземи се! – пошепна му лампата. – Вече няма опасност. Мене самолетите ме пазят.
Желъдчето се притисна до лампата и с едно око погледна към отдалечаващия се самолет. Той набра височина и крилата му се окъпаха в небесната синева. Самолетът ставаше все по-малък, докато отново заприлича на лъскав и безопасен майски бръмбар.
– Ти защо си на земята – попита любопитното желъдче, когато страхът му напълно премина. – Аз видях в една къща лампи, но те светеха отвисоко.
– Мене ме наричат земна звезда – каза лампата. – Когато летците са в самолетите, те не търсят светлините на небето, а светлините на земята.
– Какво красиво име – възхити се желъдчето, – земна звезда. Бих искал да съм като тебе, но от мен трябва да израсне вековен дъб.
– Тук, на пистата, това никога не може да се случи. Тя е направена от бетон – каза лампата. – И да те отнесе вятърът някъде наблизо, пак няма смисъл да пускаш коренче. Ще те отсекат да не пречиш на самолетите.
– Добре се подредих – въздъхна желъдчето. – Избягах от кутията, попаднах на самолетна писта. Пак затвор, само че много широк.
Край тях мина самолет, чуждестранен. Той вървеше бавно и предпазливо, сякашдушеше с муцуна по пистата. Лампата му изпрати и на него светлинни сигнали. Той гиразбра и спря.
– Можеш ли да вземеш едно желъдче и да го пуснеш над горите в твоята страна?
– Не искам толкова далеч, искам в моята гора! – писна желъдчето.
Чужденецът сякаш не го чу.
– Мога – каза той, – ако има позволение за пренасяне през граница.
“Оня заядлив паспорт със снимката, датите и печатите може би е имал право -помисли си желъдчето. – Но аз нямам позволение, всичко си позволявам само”.
Чуждестранният самолет отмина към аерогарата.
– Не се отчайвай – каза лампата. – Имам един приятел, чакам го да се върне.
– Ами ако не се върне – каза желъдчето. – Самолетът е като дърво без корен, въввъздуха всичко се случва…
– Пепел ти на езика! – разсърди се лампата. – Когото аз обичам, непременно ще се върне на земята.
Два дни желъдчето и лампата мълчаха. То не смееше да я заговори, мислеше, че още му е сърдита.
Но изведнъж лампата доби хубаво настроение. Желъдчето позна това по ярката й светлина. На пистата срещу тях се задаваше малък самолет от селскостопанската авиация. Той се спря до лампата, без тя да му дава сигнали за това, както се спира при стар познат.
– Къде беше, приятелю – засмя се лампата. – Цяла седмица те нямаше.
– Работих над памуковите плантации в Судан. Ох, как ме напече това африканско слънце. А моят пилот казва: височината е здраве, скоростта – живот!
Желъдчето искаше да попита за инженера строител, но лампата бързаше да зададе своите въпроси. За малко време самолетът е при нея, а много неща трябваше да му каже.
– Ще почиваш ли в хангара, или пак ще летиш? Връщай се по-скоро, мъчно ми е за тебе.
– Нали съм черноработник, почивката ми е кратка – каза малкият самолет. – Отивам дасадя ориз в Тракия, после ще подхранвам посевите в Добруджа.
– Има до мене едно желъдче, виждаш ли го колко е малко – каза лампата. – Но е решило на всяка цена да намери майка си – гората. Заслужава да се погрижим за него, щом е толкова решителен и смел пътешественик.
– Добре, ще го пусна при малките дъбчета в Добруджа – съгласи се самолетът. – Всепак не мога да летя, където си поискам, а където ме пратят.
– На добър час, не ме забравяй – викна лампата, за да заглуши боботенето на самолетните мотори.
Желъдчето рипна върху колесника и полетя към своята гора.
“Височината е здраве, скоростта – живот” – боботеха самолетните мотори. Желъдко се гушеше в колесника и не смееше да погледне надолу. Но ето че самолетът му каза:
– Пристигаме. Приготви се за парашутен десант!
Желъдко послушно изпълни заповедта. Надзърна към земята. Под тях се ширеха планински гребени, обрасли в гори. Ето я най-после гората…
Самолетът се сниши.
– Дзин-н-н – тънко пропяха моторите. – Горице ле, люлякова..
– Не съм люлякова, а букова, бу-у-у-у-у – отвърна с бучене гората.
– Нищо че си букова, тъй се пее в песента… Сега ще те понапудря с химикали, та да те прочистя от гъсениците.
– По-скоро, по-скоро – замоли се гората. – Пусти гъсеници, изпоядоха ми листето… Отнай-младите филизи започват!
– Ще приемеш ли едно желъдче? Нося го чак от летището. Много е безстрашно, от него ще израсне голям дъб.
– Толкова по-зле, да ме сенчи и да ме затуля, бу-у-у – отвърна недоволна гората.
– Тази гора е същинска неблагодарница – каза самолетат на Желъдко. – Дръж се, ще те заведа при свои, при младите дъбчета в Добруджа. Още не стигнали до края на гората, самолетът взе курс на север, към Добруджанската равнина. Житата зеленееха до безкрая, беше слънчево и тихо, тъкмовреме да покълнеш от топлата земя и да растеш нагоре, нагоре… Над тебе да минават дъждоносни облаци и самолети, да се полюшваш приятелски към тях.
Сред Добруджанската равнина се мярнаха дългите редици на младите дъбчета,обърнати като стражи към суховеите. Със своите яки рамене те пазеха плодната земя.
– Горице ле… дъбова – сниши се самолетът. – Нося ти химикали и едно желъдче. Голям пътешественик е, ще знаеш! Той ще ти разкаже откъде е тръгнал и как е стигнал до тебе.
– Нека да дойде, имам сгодно място да пусне коренче – каза дъбовата горица. – Само че ти се обърни срещу вятъра, за да има меко кацане.
– Знам си работата – избоботи самолетът и даде повторно заповед: – Приготви се запарашутен десант!
Желъдко трепна и въздъхна дълбоко, за да се успокои. Почти неусетно той се отдели от колесника, а дъбовата горица нежно го пое от въздуха като рождена майка.
ЛАДА ГАЛИНА
