Денят на Независимостта

     На 4 юли е националният празник на Съединените Щати – Денят на Независимостта. Това е рожденият ден на САЩ. На 4 юли 1776 година е одобрена Декларацията за независимостта от Конгреса. С нея се обявява, че тринадесетте колонии, които са във война с Великобритания от повече от година, вече не са част от Британската империя, а са „свободни и независими щати”.
     Декларацията е написана най-вече от Томас Джеферсън.
     Първата годишнина от Деня на независимостта на САЩ е отбелязана особено тържествено във Филаделфия, щата Пенсилвания, където заседава правителството на новата държава. В града бият камбани, звучат оръдейни залпове. Въпреки дългата си история, 4 юли става национален празник едва през 1941 г.
     В Деня на независимостта са затворени всички държавни учредения на САЩ. Главният американски празник се отбелязва в цялата страна с тържества, манифестации, фойерверки, пикници и традиционното бърбекю, чипс и картофена салата.
     У нас преди промяната на политическата система през 1989 година на националните ни празници се правеха пищни манифестации и другарски срещи по месторабота или в приятелски кръгове. След промяната се отрекоха манифестациите като тоталитарни и на тяхно място не се предложи нищо ново и интересно. И сега не се прави нищо. Хората си стоят в къщи или отиват някъде на почивка или на гости, но това не се посвещава на националния празник, с нищо не се отбелязва какъв е защо е обявен за национален. Децата и младежите може даже не знаят що за ден е това и защо родителите им не ходят на работа. Радиото, телевизиите, вестниците съобщават за събитията, случили се на този ден и във връзка с него, но това не оставя трайни впечатления. Понякога в центровете на населените места устройват концерти, но те са като всеки обикновен концерт. Добре, че се правят зари, на които с участието на военни се отбелязва тържествено празника, но надали те са достатъчни, защото в тях участват малко хора.
     По време на Деня на независимостта на Щатите бях на гости на семейството на малкия си син и имах възможност да видя как американците празнуват.
     Не отидохме в Чикаго, както това са правили друг път, а ми предложиха да отидем в Градския парк на Лайъл (на английски Lisle). Той се намира на около час път с кола от Аврора, предградие на Чикаго, където живее семейството ма сина ми. Оставихме колата на паркинг, който е далече от парка – там не се допускат автомобили и се отправихме към автобусите, които ни закараха до парка. Автобусите бяха ученически. Там децата се вземат от къщите и се закарват до училището. После ги връщат по домовете. Това става навсякъде, защото териториите и разстоянията са големи. Още с влизането в автобуса ми направи впечатления чистотата му. Никъде нямаше надраскано, срязано – като че сега е излязъл от завода, а е обслужвал децата години.
      Паркът представлява прекрасно място с езеро и живописна растителност и поляни. Езерото е голямо, разположено ниско, а околността е хълмиста и наподобява амфитеатър. В езерото е направена площадка с голяма сцена. В този парк всяка година в навечерието на празника се организира фестивал с балони, който се нарича “Очи към небето”. Той е известен на цялата нация и е масово посещаван. Представлява голямо шоу, на което се демонстрират игри и състезания. Привечер към небето се издигат различни по цвят и форма балони. За съжаление ние не можахме да се насладим на тази част от шоуто, защото имаше вятър и балоните само бяха издигнати до някаква височина и осветени, но не можаха да полетят.
     През цялото време два състава изпълняваха  на сцената програма от американски музика. Първият беше млад състав, а втория опитен и изпълняваше в продължение на повече от два часа американска музика от осемдесетте години. Бяха прекрасни, както съставът, така и програмата. През това време около големия брой различни павилиони с храна и напитки се тълпяха посетителите. Тук никой не носи от къщи нищо за ядене и пиене, а си купува на място. На затревените склонове на одеала, туристически столове или просто на тревата хората си похапваха, пийваха, слушаха музика или разговаряха.
     Децата бяха много, тичаха и се търкаляха по тревата. Беше им интересно да се претъркулват от високото до долу. Смехът и възторжените им викове огласяха простора. Не само децата, всички бяха весели, никой на никого не правеше забележка, никой никого не притесняваше. Имаше налягали по земята и преминаващите спокойно ги заобикаляха. Помислих си как би се реагирало у нас? Разбира се, че щяха да се намерят не един и двама да направят забележка или да изрекат: „Не виждаш ли, че си се излегнал на пътеката, бе? Толкова ли не можа да си намериш по-подходящо място и да не пречиш?” или нещо подобно.
      Когато се стъмни започнаха фойерверките. Шоуто завърши късно през нощта. Всички си събраха нещата, изхвърлиха отпадъците в контейнерите. Огледах се любопитна. Толкова много хора, всички ядоха и пиха, а след тях не остана никаква следа: нито хартийка, нито бутилка, нито чашка.
      Спокойно, без блъскане и паника всички се отправихме към изхода. Опашките бяха две и невероятно дълги, защото хората бяха много хиляди. Никой никого не пререди. Децата стояха с родителите си или си играеха. Наредихме се и ние. През цялото време наблюдавах поведението на хората и останах приятно изненадана. Всички стояха прави, разговаряха или мълчаха, но бяха спокойни. Въпреки късния час децата се закачаха, търкаляха се по земята, бягаха. Никой не им правеше забележка. Някои бяха станали като малачета, отъркаляли се в пепелта, но какво от това? Като се приберат ще минат през банята. Нека се наиграят и налудуват. Никой от родителите с малки деца не предяви претенции да мине без ред, никой от възрастните хора не поиска да не чака на опашка. Чакането не беше тягостно. Напротив, видя ми се като приятно прекарване на времето в разговори и коментари на преживяното през деня. Ако някой ми беше разказвал, че може толкова много хора да се съберат на едно място, да се веселят цял ден без инциденти и недоволства, без нерви и като свърши деня да си приберат отпадъците така, че да не личи, че е имало хора, които са яли и пили цял ден и нищо не са замърсили или повредили, нямаше да повярвам.  
     Нямаше да повярвам ако ми бяха казали, че може да се създаде такъв ред и такава организация при събирането и после при излизането и извозването на такава маса народ. В продължение на много години са го правили американците и са постигнали невероятен резултат. Мисля, че това е заслуга на организаторите, но и на самите хора, които с дисциплината и изпълнителността си са активни участници в тази масова организация. Браво на тях! Как ми се иска и при нас да стане така, но дали и кога? Ние даже не полагаме усилия да се организираме по-добре. Ние не зачитаме никакви разпоредби и правила. Смятаме за геройство да прередим, да нарушим. Американците се притесняват да бъдат нередовни, недисциплинирани. Така е по пътищата им, около къщите и дворовете им, в магазините. Навсякъде цари ред, уважение, усмивки даже между непознати, когато се срещнат или стоят заедно на опашка. При тях не рядко ще се видят опашки, които са големи, но не са тягостни и вървят бързо. Стоят на опашки при касите на хипермаркетите, пред входове на концерти, за екскурзии, но са спокойни, усмихнати, поздравяват и непознатия, като застанат зад него. Касиерките винаги поздравяват всеки клиент, когато се приближи до касата и после му пожелават приятен ден или приятна вечер. И не се изморяват. Имахме случай в денонощен магазин в полунощ да пазаруваме и любезно ни обслужиха и с усмивка ни пожелаха лека нощ. Кога и у нас ще срещнем такава култура на обслужването, която не изглежда неискрена. Напротив, с настроение го правят, че и на теб предават доброто си настроение.
      Това, което написах за денонощния магазин се случи точно когато в полунощ се връщахме от парка Лайъл. Поведението на продавачките и касиера добавиха приятност към и така приятно прекарания дълъг ден.
      Би трябвало да се почувстваме изморителен след изминатия ден, защото много пътувахме, носихме си тежки столове, но не беше така. Върнахме в добро настроение, защото нито имаше блъсканица при излизането, нито на пътя някой се опитваше да ни изпревари неправомерно, защото закъснява, нито в магазина в късния час усетихме умора или тягостно настроение у продавачките.
      Как го постигат? Много пъти задавах този въпрос и винаги получавах един и същи отговор: приучват се още от малки у дома, в училището. Редът ги респектира. Най-много ми хареса, обаче самоуважението на американците, стремежът им да са дисциплинирани и изпълнителни. Всяко нарушение е понижаващо имиджа им, чувстват се неудобно, извиняват се, ако се получи. Уважават другите преди всичко заради себе си.
      Кога ще престанем да се оплакваме и да търсим вината за всички неудобства и неблагополучия в държавата, в другите, в кризата? Не е ли време да се постараем да станем ние самите по-добри. Да не чакаме и хленчим, а да станем дисциплинирани и самоуважаващи се граждани и така да направим и обществото си организирано и дисциплинирано. Американците няма да ни го внесат или подарят, но можем да се поучим от тях. Така мисля! Убедена съм, че това е пътят!
     
      09 август 2009 г., Русе