Трима в една книга, без да броим пилота
Климент Величков, в интервю за вестник „Старт Чикаго” и чикагското електронно издание www.bulgaria21.com
Преваляше лятото на 2009-та, когато се събрахме в Етитюд – малък, но уютен ресторант в Чикаго, по-точно в предградието Елк Гроув. Бяха се върнали от различни пътешествия и други наши чикагци и всеки имаше какво да поразкаже и да чуе от другите.
Почвайки с дамите веднага трябва да ви кажем, че познатата ни чикагска художничка Кина Бъговска се беше разпуснала в една почти царска отпуска от средата на май, през юни, та чак до края на юли и имаше много и много за разказване. Разбира се тя ни убеди, че това не е било само артистична почивка, а една напрегната творческа дейност. На първо място – като участничка в Петата световна среща на българските медии в София, Поморие и Варна, след това като художник експонирал за това време три самостоятелни изложби в България – Варна и Велинград, на трето място като гост от Чикаго на Пловдив, във връзка с тамошните културни празници.
Но има и пето – тя беше и скоро ще разкаже подробно за срещите си с творческия екип, завършил окончателно филма за Шефкет Чападжиев. По думите й филмът е готов и ще има своя американски дебют през ноември – в една от най-представителните кинозали на Манхатън – на Парк Авеню, до Рокфелеровия център.
Освен всичко това, заедно с Шефкет Чападжиев, са били почетни гости при представяне книгата на нашия съгражданин Орлин Крумов за Чападжиев в салоните на Гранд хотел „България”. Това фактически е ново издание, съчетано с още една книга, написана от Орлин. В нея той описва нас, българите чикагци, по оригинален начин. Фантастично е, че в днешния суров, ругателски век, той е видял и описал толкова достойни неща за българската имиграция, че ни стопля наистина душата сред хладните душове, под които ние днес често се навираме.
Разбира се, присъствуваше и героят на книгата Чап, който ни разказа още и за великолепното авиошоу в Ошкош – Уискънсин, където 250 потенциални космически туристи, сред които и той, се срещнали с британския бизнесмен и филантроп, милиардера Ричард Бронсън. Стопанинът на атрактивната авиокомпания „Върджин Атлантик” и фантастичната й посестрима „Върджин Галактик” им показал готовият вече самолет, който ще транспортира космическата ракета до нейния старт в космоса.
Чап, първият българин, който ще направи частно пътешествие в космоса, тук, в Етитюб, се срещна и с „Пилот № 1 на България” – Русен Русев. Р.Р. също току що се беше върнал от България след много лирично посещение на летище Безмер, при своя най-добър приятел – самолетът и колегите от военната ни авиация.
Присъстваше и авторът на книгите Орлин Крумов и той едва сега видя новоотпечатаната си книга, защото не всички могат наведнъж да побягнат от Чикаго и да са през юли и август в България.
– Не са много днес книгите, които се представят по подобен начин – каза Кина Бъговска за литературната среща в София, организирана от издателство „Сиела” по повод на излязлата от печат оригинална книга на Орлин Крумов. – Присъстваха почти всички софийски медии, да прибавим тук и „Старт” и електронната „България 21 век”от чикагските български медии.
Беше красиво и вълнуващо, в мраморното фоайе, осветено от кристални лампи на предствителната книжарница „Хеликон”, където като в кошер сновяха телевизионни и други медийни величия, художници, музиканти и всеки, който е слушал и не за Чападжиев, а той с развита китка от писане раздаваше на ляво и на дясно автографи. Там бяха и Нери Терзиева, Алексения Димитрова, Галина Toнева, авторите на заснетата от „Галафилм” пълмометражна лента за Чап. Бях горда, че познавах този човек, че е от нашия град – Чикаго, а най-вече – и от Родопите! Че всички го уважават. На следващия ден Чападжиев беше поканен в предаване на националната телевизия, а в книжарниците от веригата „Хеликон”, които са из цялата страна, вече продаваха оригинално направените „две книги като една”.На кориците се извисяват чикагските небостъргачи, а заглавията са „Чападжиев”, новото издание на старата книга на Орлин, ползваща се с голяма популярност, и „Чикаго – българаската столица”, която обещава да повтори славната съдба на своята предшественица.
За съжаление виновникът на книгата не можа да участва и да се огрее от славата на своя герой, но затова пък Любен Дилов му изказа заслуженото признание не само като на талантлив автор, а и откривател на необикновени съдби.
А ето и историята:
– Всичко започна с една щастлива случайност – говори за книгите си Орлин Крумов. – По-точно може да се каже – дължи се на едно малко нещастие, което ми се случи в Чикаго. Изведнаж моят стар ветеран се закашля и спря. Сипвам му бензин, моля го, настоявам – не тръгва. По това време, преди петнадесетина години, в Чикаго бяхме малко българи и всички се познавахме. И си помагахме. Звъня на Чападжиев – така и така… „Идвам веднага” – казва и пристига. Качва ме и поемаме по пътя към летището, което е отхранило не един и двама български емигранти през първите им години в Америка. Там работех. Там са започнали и мнозина българи, които имат днес отлична кариера и репутация в Чикаго. По пътя си говорехме с Чап и аз го поразпитах за неговия живот и тук и в България. „Метна” ме Чап на моята „работна площадка” и си замина по неговите работи. А аз през целия ден хем работя, хем си мисля за неговия живот, от който научих много подробности. Вечерта идва да ме прибере. Питам го по пътя: „Абе, някой писал ли е нещо за тебе?” „Не, – казва, – а защо трябва да пише?”. „Защото сега ще пишем”. „Няма да стане. За мен няма какво да се пише”. „Има”.
Не зная какво го спираше Чап – предполагам родопската душа, в която няма място за себичност, няма егоизъм, желание за показност пред другите. Аз пък усещах, че сред морето от „бандитски книги”, сред армията от литературни герои – крадци, мафиоти, мошеници и убийци, които изпълват нашето книжно море, историята на Чап щеше да бъде нещо особено необходимо.
Срещнахме се 16 пъти. Питах го, разпитвах и записвах. С часове. После половин година писах книгата. Нощем – след дневните смени на летището или денем – след нощната смяна. Всичко в тази книга е автентично, думите на Чап, неговите мисли. Аз само съм ги подредил. Книгата бе отпечатана от някогашното издателство „Куку Бенд” и Любен Дилов има особени заслуги за това. Тираж 10 000 броя. След седмица се продаде. Фантастичен успех! Иска ми се да вярвам, че хората са зажадняли за малко оптимизъм – че в обществото на много измамници и беззаконие може да има и хора като Чап, които да направят абсолютно честна кариера, да спечалят пари и да знаят как да ги употребят не само за свое, но и за общото, на обществото, добро.
Затова и във втората си книга пиша по същия начин. В „Чикаго – българската столица” разказвам за петдесетина българи и техните фамилии, дошли в Новия свят, с чисти помисли, преживели с много усилия и труд първоначалния стрес и стигнали донякъде – кой повече, кой по-малко, до своите желания и стремежи. Те имат сега добър живот и добро име сред хората.
Новата книга на Орлин Крумов, по-точно двете му книги за Чап и Чикаго , събрани заедно, вече се продава в България. Издателството, може би несправедливо, няма вяра на нас, чикагските българи, като на добри четци и не предвижда да прати насам обемисти пратки…
… Добре е, че в Чикаго имаме за наш съсед и приятел такъв човек като Орлин. Преди години той единствен печати в града ни български вестник. „Гуд лак” по същество е издание от няколко странички, но неговата ценност е била тогава много по-голяма от всичките ни днес гиганатски вестници. Не е имало Интернет, от който да грабим по цели панели за да си подпираме рекламите по страниците. Не го е имало и Светлозар Иванов от карго-агенцията да ни донася от България стотина заглавия вестници. Не е имало 25 български телевизионни канали, които може да гледаш ден и нощ… Имало е само „Гуд лак” – когото посърналите от носталгия имигранти изяждат с просълзени очи…
„ Спомням си с какво възхищение гледах как на кухненската ни маса, под която се провирах безпроблемно, баща ми и Мони /Симеон Тодоров/ правеха… вестник – казва в едно свое интервю Самуил Крумов, синът на Орлин, сега редактор в Си Ен Ен – Атланта. – Компютрите още не бяха на мода, текстът се отпечатваше на “шпалти”, те се изрязваха и колонките се лепяха върху “макета”… След като го отпечатваха – всички ходехме в църквата и го раздавахме”.
Бил е самотен навремето български чикагски вестник, който прогонвал самотата от душата на малцината българи в Чикаго… Днешната чикагска преса му дължим много! Самуил е трето поколение журналист. Мой приятел ми разказа с какви усилия семейството на Орлин Крумов му е осигурило най-доброто училище и университет, та сега Сами работи в самото „леговище” на световната телевизия – Си Ен Ен… Това е също подвиг! Не по-малък от книгите и „Гуд лак”, създадени в едно българско семейство – първо поколение емигранти. Така „Българската Америка” след години ще бъде едно уважавано общество на строители, и в никакъв случай не досадни емигранти, от които трябва да стоиш малко по-далечко… „Сами взе най-доброто от Америка и американците – говори Орлин за сина си. – Учеше се денонощно и сега напредва невероятно в професията на телевизионния журналист. Гледа глобално на нещата. Остана си българин – запази най-хубавото от страната ни. Спокойно мога да се похваля от него. Бях в Атланта, в студиото. Идват да се допитват до него колеги с трийсетгодишен стаж. А той е един от най-младите в професията. Явно е добър професионалист”.
В един репортаж на „Старт Чикаго” за младия български телевизионен журналист в Атланта се казва:
„Сами Крумов прави, с още неколцина като него луди спортни глави, актуалните спортни включвания в предаването “WORLD SPORT”, което се гледа по цял свят. Ние, по вестниците, сме понякога направо като заралийски чорбаджии. Изгледаме я мач, я бой на ринга, па си ходим до редакцията, пушим, пием кафета, нагъваме сандвичи, пишем, трием написаното, пак пишем, коригираме, умуваме още някой и друг час, докато го пратим на печат. И после вие четете какво е станало преди три дни или преди седем…
А при тия момчета в телевизията работите стоят съвсем по друг начин. Подготвили са, примерно, пет минути синтезиран репортаж за финала между “Манчестър Юнайтед” и “Челси” в Москва с дузпата, пропусната от Джон Тери и колективната скръб на Роман Абрамович, целия „Челси” и всички чукчи от Чукотка… И тъкмо са си отдъхнали – електрониката избълва новината, че кон “Моцарт” е спечелил стипъл-чейза на прочутите надбягвания в Йоркшир… За 5 – 10 минути трябва да намериш във филмотеката някой и друг конско-моцартов кадър, да си намислиш какво още да кажеш, да се разбереш с думи, знаци и всякакви други иширети с водещи, продуценти, звукооператори и цялата останала телевизионна гвардия, която бачка с пот на челото в момента, и да пуснеш новината…
”Стресът наистина е огромен – казва Сами. – Затова всички ние имаме по 32 дни в годината платен отпуск и два дни в седмицата абсолютно безтелефонни, безтелевизионни и ако може напълно нецивилизовани дни – далече сред някаква природа… Иначе ще се побъркаме”.
32 дни платен отпуск в Америка? Приказка от 1001 нощ! Но изглежда заниманията в телевизионно студио се родеят по нещо със занаята на хирурга от „Бърза помощ”. Поради което седмично се работи само по 30 – 35 часа. Но през всичките часове на денонощието. И то в лудешко темпо”. До тук – всичко О. К.! Орлин също смята, че е така. Само не трябва да се питаме – абе, защо толко хора по света, които могат да правят нещо по-добре от другите, не го правят точно те? Защо съдбата е решила да работят не това, което могат. Особено в емиграция… Не са на нуждното място и не са в точното време… И Орлин пише едва-едва по книга на петилетка. И нито една статия за десет години. Нищо, че е наследил журналистиката от баща си Иван Крумов – един от създателите на предаването „Хоризонт” в Националното радио, програмен редактор в Националната телевизия. Нищо, че е работил осем години в редакцията на „Стършел” и негови статии и фейлетони са препечатвани по света в издания с 9-милионен тираж.
Е, синът Сами, второ поколение емигрант, малко уравнява баланса…
