Моята голяма любов
Тези дни си мисля често какво най-много ме е впечатлявало като се почне от детството ми? Припомняйки си случки от най-ранни детски години стигнах до извода, че като че ли най-привлекателна и най-впечатляваща ми е била природата. И до сега са запазени в паметта ми много природни картини, които отдавна не съществуват. Ще се опитам да разкажа някои добре запазени в паметта ми спомени.
Най-ранните ми спомени са от град Павликени. Искам да опиша своите „странствания” и бягства през зимата до пързалката на възрастните. Това беше една голяма стръмнина. Разбирайте голяма в очите и представите на едно 5-6 годишно дете. После не съм ходила никога в Павликени, а за тази стръмнина не може и дума да става после да съм я виждала. Влечеше ме природата, влечеше ме зимата. Имаше много сняг и възрастните се пързаляха с едни големи шейни. Сядаха на тях 4-5-6 човека и се спускаха. Ефирът се огласяше от възторжените им викове. Жадувала съм да изпитам това удоволствие, но не съм имала никога това щастие. Всички възрастни ми бяха непознати, а и не се позволяваше деца да се пързалят на тези шейни. Така си останах с мерака. По-късно не си спомням да съм изпитвала удоволствието да се пързалям със шейна, но със ски съм изпитала това чувство. По всяка вероятност зимната природа, в съчетание със шейните е била причината за моите чести бягства и изчезвания. Останал ми е запазеният спомен за много сняг и зимна красота.
Моята баба Цана, майка на баща ми, беше интересна баба и обичаше, даже бих казала изискваше да я придружавам при нейните чести пътувания до близкото село. Минаваше се по едно мостче над река Осъм, после през гора и по-нататък имаше голямо блато – от двете страни на по-високо издигнатия път. Поради блатото комарите бяха безчет и бяха от най-големите. Хапеха безжалостно и като че никога нямаха насита на човешка кръв. Баба беше изобретателна и накършваше от гората клони – веехме си с тях непрекъснато, като по този начин гонехме ненаситните и кръвожадни комари. Това помагаше. Когато, обаче, стигахме блатото понякога забравях за комарите и за веенето, защото ме омайваше жабешкият хор. Той беше толкова многогласен и съзвучен, че предизвикваше у мен асоциации за нещо изключително. Имаше по-дебели гласове, но имаше и по-тънички. Някои бяха протяжни, зовящи, а други кратки и загадъчни. Не можех да си дам обяснения за това многообразие на хоровото изкуство на жабешкия оркестър и хор, но добре си спомням омаята, която ме обхващаше и държеше, докато бяхме във владението на блатото. После се оказваше, че омаята е преминала, но идваше времето на сърбенето и разчесването на комарешките пробождания. Колко силни и запомнящи са впечатленията от природните явления и твари в детските години!
Тази моя баба Цана беше много страхлива. Не искаше никъде да ходи сама. Винаги трябваше някое внуче да я придружава. Не знам защо си беше харесала мен?! Казваше, че искала да й се говори и да й се разказва нещо интересно. Най-интересно и най-много аз съм била й говорела и предпочиташе моята компания. Даже, една година – беше през лятото – баба ме заведе на море. Не си спомням дали ходех на училище, но ще да съм била вече ученичка, защото знаех, че „земята е кълбо” и това най-добре се виждало, когато човек е на море. Пристигнахме ние с моята баба във Варна и, разбира се, и двете бързаме да видим морето, защото и двете ще се срещнем с това чудо-невиждано за първи път. Отиваме по главната улица към централния плаж. Изведнъж пред нас се появи морето. То ми се видя съвсем изпъкнало и първата ми мисъл беше как може хората векове да са се съмнявали, че земята е кълбо? В моите очи морето беше „извито”, а не гладко. Не мога да си обясня това първо впечатление. Казват, че децата имали силна интуиция. Сигурно е поради това, а съм и скорпион, а на скорпионите интуицията била от най-силите. После много пъти съм ходила на море и трябва да си призная, че това усещане и впечатление от морето не изпитах. То ми се виждаше съвсем нормално и не така изпъкнали, а гладко. Питах се защо така силно ми се е запазило това впечатление и защо после в зряла възраст не го изпитах и видях по същия начин? Ще си призная, че много обичам природата, но най-много обичам планината, гората, поляните с треви и цветя. Морето не можах да обикна. То ме плашеше и продължава да ме плаши. Когато ходехме на почивка на море не ми беше приятно да се къпя и да плувам. Сковавах се, схващах се от неговата ласка. Не можех повече от пет минути да я издържа.
Омаята на природата съм изпитвала много пъти в живота си. Като казвам омая, то разбирайте самозабрава и пълно подчинение на гледката, на красотите на природата. Спомням си, че като ученици, по ботаника трябваше да си правим хербарий. Имахме справочник, с помощта на който определяхме рода, семейството и не си спомням още какво за всяка тревичка, цветенце и листенце. За да намираме тези тревички, цветенца и листенца ходехме често из горите, които в тях времена бяха доста. Сега няма такива гори и горички. Изсякоха ги и направиха ниви, за да сеят жито, царевица и други полезности за човека, а гората беше обявена за не така полезна и затова не се тачеше от хората вече. Като ходехме на лов за нашите цветенца и тревички, аз бивах често сред природата. Винаги се връщах като омаломощена, защото тази невероятна магьосница направо ме омагьосваше с прелестите си. У мен оставаха и никога не се изличиха картини на поляни, горички, храсталаци. Какво да кажа за красотата и многообразието на цветята?! Всичко бе огряно от слънце. Птички и насекоми огласяха простора и засилваха въздействието на природата. Нищо в дългия ми живот не е останало така трайно записано в моите спомени.
Като ученици в прогимназията и гимназията често ходехме организирано на излети сред природата. Ярко си спомням едно посещение на Деветашката пещера. Тогава тя още не беше предоставена на военните и беше любимо за посещения място.
Потърсих в интернет дали пише нещо за тази много интересна природна забележителност. Прочетох, че Деветашката пещера е една от на-големите пещери в България. Посочват дължина, площ, височина и че е открита в 1921 година. Били открити също останки от неолита по българските земи. От 1950 година се използва от военните. И толкоз. По време на демокрацията е освободена от военните и през 1996 година е обявена за Защитен обект – природна забележителност.
Аз искам да разкажа за Деветашката пещера и за моите впечатления и картини, които са записани в един още детски мозък. Като отидохме, аз ахнах! Никога не бях виждала такава красота. Различни видове и различни по размери папрати. Мъхове покриваха сенчестите места и създаваха впечатление за изкусно изработен килим. Светлината и мрака си играеха и се надпреварваха да покажат и скрият неземните красоти. Защо неземни? Това си бяха съвсем земни, но не докоснати от човека красоти. Галех внимателно и нежно папратите, обръщах да видя на обратната страна наредените като от изкусен майстор спори. Това може да направи само майката природа. Не е по силите и възможностите на човека да сътвори такава красота и така правилно и геометрично безгрешно да подреди семенцата. Изяществото на мъха не мога да опиша. Нямам за това нужните и най-подходящи думи. Всяко миниатюрно стебълце на мъховете е изработено като че от най-изкусния ювелир. А как ги е подредил?! Не е допуснал никаква грешка. Изящество и красота! Не е само това. Да бяхте видели различните треви. Нямат чет по видове и разнообразие. Огрени от слънцето, те като че самите излъчват светлина. Светлина, различна по цвят и нюанс. Навсякъде щъкат дребни живи твари: мравки, различни по цвят и размер; бръмбари, хвърчащи и пълзящи; безброй гущерчета подскачат като че подплашени от някого или забързани да свършат нещо неотложно. Това е около пещерата. Вътре е царството на влагата и мрака. Вървиш, взираш се и изпитваш почуда и малко страх. От всички страни колони, стълбове, висулки. Това са сталактитите, сталакмитите и сталактоните. Тях природата е творила хилядолетия, че и по-дълго. Капка по капка с голямо търпение е извайвала невероятни архитектурни творения, които нямат равни по красота и разнообразие с нищо друго. Красотата не може да се опише с думи. Тя може само да се почувства и изживее с възторг! Стига се до „голяма зала”. Като казвам голяма, разбирайте грамадна. На тавана й също голям отвор. Гледаш, гледаш и не можеш да се нагледаш. Какъв архитект била природата! По-навътре не може да се ходи, защото там е реката, подземната и за нас децата не е разрешено, а се иска и лодка. Пак ми се иска да видя тази природна красота. Дано ми се удаде това щастие!
Тогава ние децата не унищожавахме природата около нас. Нямаше найлонови торбички и разни хартиени и пластмасови опаковки, нямаше пластмасови бутилки. Носехме си храна, увита я в домашна кърпа, я в кутийка, която трябваше да върнем, защото тя беше за многократна употреба. Вода си носехме в стъклени шишета, които трябваше да върнем, защото те бяха нужни и за друг път, някои носеха бъклици – в тях водата остава винаги студена.
Цял ден се наслаждавахме на красотата на природата, на свежия въздух, на птичия хор около пещерата. Изучавахме света около нас и го обиквахме за цял живот. Тогава от училище и от родителите си знаехме, че природата ни храни, трябва да я пазим и ние го правехме без усилия, добросъвестно.
През 1949 година ме изпратиха на лагер-школа. Беше на море, в района на Свети Константин. Сега го казват Свети Константин и Елена. Не съм запомнила да сме казвали „и Елена” – само първата част помня. Лагерът ни беше на палатки близо до морето. Както казах, то не ме впечатляваше и не предизвикваше у мен възторг, а малко ме плашеше и нямам ярки спомени за контактите си с него. Няма да забравя, обаче картината по-навътре от морето. Там имаше гора. Колко е била голяма по площ не знам, но това, което видях ми изглеждаше голямо и невероятно красиво. В гората имахме каптаж за водата, която ползвахме. На този каптаж винаги имаше дежурство. През деня дежурехме ние децата. Когато отидох за първи път гората така ме завладя, че забравих за задължението си . Около моето Левски имаше гори, но това тук беше нещо съвсем различно. Дърветата бяха грамадни, но не това беше най-интересното. Имаше липови, които бяха отрупани с цвят и цялата гора ухаеше и упойваше сетивата ми. Освен това дърветата бяха увити от лианова растителност. Дългите и тънки стебла на тези растения оплитаха стеблата на дърветата като с любовна прегръдка и търсеха горе високо светлината. Зеленина! Само зеленина, но усещането е за голямо разнообразие на цвят. По-късно съм се опитвала да разгранича видовете зелено в горите, по полята и ливадите, но никога не съм успявала. Как природата е могла да измисли и сътвори такова разнообразие само на един зелен цвят? По късно видях вековните родопски гори, радвах им се, възхищавах се от мощта и величието им, но тази гора край морето остана незабравима за мен, казват, като първата любов.
По време на студентските ми години в землячеството, (така се казваше нашата организация на чуждестранните студенти в Съветския Съюз) решихме да си организираме екскурзия и като свършат изпитите да посетим град Сочи – на северното крайбрежие на Черно море и Кавказ. Така стана, че в последния момент по-голяма част от колегите се отказаха. Останахме желаещи само моята приятелка Богданка и председателят на землячесвото ни Петко. Решихме, че сами ще си направим екскурзията. До Сочи стигнахме с влак и още на гарата ни посрещнаха разни лелки, които се надпреварваха да ни предлагат да отидем у тях на квартира. Може това да ви звучи странно, но беше 1954 година и тогава така ставаше настаняването в курортите, когато отиваш като свободен турист. Последвахме една възрастна жена. Настанихме се в две стаи. Ние с Богданка бяхме в едната. Под нашия прозорец имаше едно голямо цъфнало дърво Не бях виждала такова нещо. Дървото, че е голямо няма нищо ново и странно, но цветовете?! Красиви и силно ухаещи – трудно е да издържиш на такова благоухание. Оказа се, това било магнолия. Да видя дърво, което не вирееше по нашите ширини и то в цъфтяща фаза, беше голям късмет.
Бях виждала нашето Черно море, но това тук беше друго. От високо погледнато беше величествено! По-светло и по-чисто. Около сушата и на вътре водата беше съвсем светла, почти прозрачна. Това е защото в него се вливат бистри планински (кавказки) реки, които разреждат морската вода и я правят като кристална. От север морето е притиснато от стръмнините на високия Главен Кавказки хребет. Тясната ивица земя, която този гигант е отпуснал до морето е защитил от северните ветрове и студове и там растяха палми и друга субтропическа растителност. Неземна красота! Райска прелест!
Сега Сочи бил най-модерният и луксозен курорт на Русия. Тогава беше малко градче. Нямаше почивни домове и дворци. Затова пък организацията за разглеждане беше добра. Отидохме в центъра и видяхме обявите за екскурзии. Осигурява се автобус, екскурзовод, фотограф и плащаш някаква символична цена – по джоба даже на бедния студент. Записахме се за следващия ден. Маршрутът беше до езерото „Риц”. На другия ден се настанихме в автобуса и още не потеглили започна разказът на екскурзоводката. Фотографът ни записа какви и по колко снимки ще искаме. Още не знаехме какво ще видим, но пожелахме от всички. Всичко беше толкова евтино, че не се скъпяхме. Потеглихме. Пътят от самото началото беше интересен, но като навлязохме в планинската част стана невероятен. От двете страни високи и стръмни склонове. Пътят тесен колкото да се провре автобусът ни. Имах усещането, че ако протегна ръка ще докосна скалата. На едно място минахме под скален свод. Спряхме да видим една природна забележителност – „Голубое озеро”. Не го превеждам, защото не ми звучи истинно нито синьо, нито небесно синьо, нито гълъбово. Руската дума „голубое” означава всичките три български думи, но прибавено и прозрачно. Езерото е много малко по площ, но много дълбоко и невероятно бистро. Въпреки дълбочината (не съм запомнила колко метра е – тогава казаха, но мина много време) се виждаше съвсем ясно дъното. Водата беше толкова бистра и прозрачна, че езерото изглеждаше като един голям диамант!
Стигнахме до крайната си цел – езерото Риц. То не ми направи толкова голямо впечатление, колкото гледката по време на пътуването и малкото „Голубое” езерце. У нас не бях виждала такава планина, Това все пак е Главният Кавказки хребет с най-висок връх Елбрус (5642 м.). Високата част на планината е съвсем близо до морето и ние пътувахме по прорязания в дебрите й тесен път. Понякога ми се струваше, че планината ще ни притисне в прегръдката си и ще ни смачка. Интересно усещане! Предизвикващо захлас, изумление, възхита, но не и страх!
През 1974 година ми излезе късмета да посетя Република Куба. За това посещение съм писала отделен разказ. Това беше един дълъг осми март. Сега ми се иска да споделя впечатленията си от гледката на океана и островите преди да стигнем този очарователен остров Куба. Пътувахме със самолет от София до Казабланка. От там с микробус до Рабат, столицата на Мароко и от Рабат пак със самолет директно до Хавана. Времето беше ясно и топло. По стечение на обстоятелства ни настаниха в първа класа, където бяхме само ние тримата пътници от делегацията. На наше разположение беше целият салон и можехме да се местим и да гледаме от където най-добре се вижда картината под нас. Небето беше много ясно, без нито едно облаче и въпреки голямата височина се виждаха корабите и следите след тях. Когато наближихме Карибите картината стана невероятно красива. Океанът от по-тъмен стана разноцветно син. Надали може да се допълни синята палитра с още някакъв нюанс. Около островите и островчетата водата посветляваше. Гледката ми приличаше на географските карти, но беше наситена с красота и пронизана от светлината. Както на картата са означени водните простори по-тъмно сини, а местата на по-плиткото с по-светъл син тон, така и в действителност океанът се вижда разноцветно син. Кораловите рифове прозираха през прозрачната вода. Светлината и водата си играеха, разменяха си нюанси и сини тонове. Картината беше невероятно красива! Местех се от едната към другата страна на салона и нямах насита на красотата под нас! По късно имах възможност да наблюдавам различни картини от самолет, но почти винаги е имало или облаци, или височината не е позволявала да има добра видимост. Не мисля, че при това пътуване височината е била малка, но видимостта беше съвършена. Не можех да се наситя на гледката от едната страна и тичах от другата да не изпусна нещо по-интересно и по-красиво. Никога по-късно не ми се случи да наблюдавам океанския простор толкова добре видим и толкова завладяващо красив!
Много са природните картини, които са се запечатали трайно в паметта ми. Питала съм се защо точно природата така силно ме е впечатлявала и съм запомнила завинаги? Единственото обяснение е, че това е моята голяма любов. Майките най-много обичаме децата си. Грижим се за тях докато укрепнат и си поемат сами пътя в живота. Така, като любяща майка и в същото време като любяща дъщеря обичам и природата и ми е тъжно и болно, когато видя да се похабяват и унищожават красотите й. Толкова много ли се иска да я обичаме, уважаваме, опазваме и й се радваме?! Тя ни дава чистия въздух, бистрата вода, храната… всичко! Ние самите сме частица от нея. Нека я обичаме и опазим
Здравка ЦАНКОВА
2 юни 2008 г.
