Професор Карл Джераси

Най-много съжалявам, че работих толкова… Странно, нали?

Професор Джераси, как ви кара да се чувствате фактът, че вече сте над 80?
– Ужасно. Кара ме да се чувствам наистина зле и, честно казано, не ми се говори за това. Аз съм невероятно суетен мъж, а годините не са най-доброто нещо за самочувствието. Хората на моите години са направо древни, праисторически, а аз не се чувствам древен. Затова винаги избягвам темата за годините. Не искам да повярвам в тях.. Дълбоко в себе си аз отричам тези цифри. Мразя ги.

На колко години се чувствате в момента?
– Зависи в кой план говорим. Като драматург се чувствам на 32. Като новелист – на 38. Като химик – на 70. Всичко зависи от това докъде мислиш, че си стигнал в дадена професия. Сега се вживявам в ролята си на драматург донякъде, защото тя ме кара да се чувствам най-млад. Напоследък аз въобще не се изживявам като химик. Само си представи колко депресиращо звучи химик на 70 години!

И все пак – поглеждайки назад към въпросната биология, за какво най-много съжалявате?
– Това е ужасяващо личен въпрос. Най-много съжалявам, че работих толкова много. Да, странно звучи именно аз да изкажа подобно мнение… Аз се блъсках прекалено много в този живот, като някакъв заблуден лунатик. Трябваше да намаля с една идея този постоянно кипящ труд. Съжалявам, че не разбрах навреме нещо много просто: не може да свършиш всичко в един толкова ограничен отрязък от време, колкото е човешкият живот. Непрекъснато се опитвах да направя нещо изключително и все още се опитвам. Не се научих да съм реалист. Лиших се и от някои удоволствия – като свиренето на виолончело например. Навремето се захванах с този инструмент за кратко. После го оставих – имах по-важни неща за вършене или поне така си мислех.  

Кога сте бил най-щастлив?
– Аз не съм щастлив човек. Може би понякога съм доволен човек, но не и щастлив. Дори не знам какво точно е щастие. За да усетиш щастието, за да можеш да го сграбчиш и малко да му се порадваш, е необходимо някакво свободно време. Дори за да осмислиш хубавите неща, които са ти се случили. А аз никога не си позволих каквото и да е свободно време. Вярно, имало е определени кратки моменти, в които може би съм бил почти щастлив. Но това са много специални секунди, които са невероятно лични. Не бих ги обсъждал за нищо на света, защото са свързани с жени.

Какво знаете сега, което не знаехте на младини?
– Най-важното нещо – че амбицията не е всичко. Че много постижения в живота си остават именно това – постижения, и нищо повече. Че несравнимо по-важни са човешките взаимоотношения. Аз пренебрегвах тази истина, отказвах да я приема на 20. Оттогава съм се женил три пъти. Не го казвам като хвалба. Да се ожениш три пъти е нещо много негативно. Това говори лошо за теб. Какви ти научни и литературни постижения, когато в личен план не си се представил най-добре? На 20 години не си давах сметка какво значи силата на личните връзки. Как можеш да бъдеш разтърсен от неща, които нямат нищо общо с амбицията ти, с успехите ти. Които ти напомнят колко си смъртен. Някога аз имах две деца, дъщеря и син. Дъщеря ми обаче почина…

Съжалявам.
– Това е животът… Сега имам само син.

Преподавате химия в университета Станфорд от 1959 г. Как се промениха студентите ви оттогава?
– За съжаление сега студентите са несравнимо по-комерсиални. Интересуват ги само материалните неща, тази тенденция се проследява в годините много ясно. Другата разлика е, че сега студентите не учат и не работят толкова. През 60-те и 70-те години те се трудеха несравнимо повече, имаха някаква настройка на идеалисти, които могат да променят много неща в света.

Именно вие сте един от хората, които промениха много неща със създаването на противозачатъчното хапче. Всъщност – някога съжалихте ли, че го създадохте?
– Абсолютно не. Виж, тук трябва да направя едно уточнение. Хапчето въобще не е най-голямото ми постижение, ако говорим за наука. Аз съм правил много по-трудни и важни неща в науката, но те са, разбира се, за определена аудитория. Само ако се говори за приложение, за практическа важност за човечеството – тогава Хапчето е най-значимото ми постижение. И няма начин аз да съжалявам за него. Никога!

Според вас контрацептивите нямат ли негативен ефект върху традиционния морал?
– Благодаря за провокацията! Това е един от големите спорове, свързани с хапчето. Според мен обаче то няма пряко отношение към морала. Факт е, че без подобни контрацептиви процентът на абортите е страшно висок – и в България е било така през годините на социализма. Така че ако трябва да избираш между аборт и хапче, какво би избрала? Кое е по-моралното? Понякога си мисля, че хората, които считат Хапчето за унищожител на традиционния морал, сигурно пушат доста странни неща. Подобно мислене е като някаква халюцинация. Истината е, че ако искаш да се наслаждаваш на секса, трябва да избереш начин за предпазване. Хапчето е един такъв добър начин. Колкото до жените в някои консервативни страни, които раждат всяка година… е, те не правят разлика между секс и продължаване на рода.

Фактът, че именно вие създадохте Хапчето, кара ли ви да се чувствате като някакъв благодетел?
– В никакъв случай не се чувствам така. Секундата, в която си казваш: “О, аз съм благодетел”, ти преставаш да си такъв, дори да си бил. Може да си благодетел, само ако хората тихо и признателно те мислят за такъв. Ако сам си сложиш етикет – автоматично губиш всякаква роля. А светът е пълен със самопровъзгласили се, паднали благодетели.

Хапчето ви направи световноизвестен. Тази слава страничен продукт от работата ви ли беше или тенденциозно я търсехте?
– И да, и не. Аз не съм много по-различен от другите учени. Ако въпросът е дали съм станал учен, за да стана известен, отговорът е категорично не. Но със сигурност е много приятно да се добереш до голямата слава. Приятно е да получаваш различни награди, но не влизаш в дадено поприще заради наградите, нали? При мен известността е доста специфична. Аз не съм познат чисто визуално като някаква рокзвезда или обожаван атлет. При тях не може да се говори за личен живот. Докато мен кой на улицата ме познава? Страшно малко хора. Така че моята известност е двойствена, аз не загубих личния си живот.

Професор Джераси, вие смятате ли се за гений?
– Не. Аз не съм гений. Аз съм просто един много продуктивен и работлив човек. Постигнал съм много. Също така съм имал късмета да мога да подредя във времето заниманията си. Но за да бъдеш гений, трябва да притежаваш и нещо друго. Нещо, което не може да се научи. Или го имаш, или го нямаш.

Какво ви дава писането, което науката не може да ви даде?
– Когато искам да пиша, аз мога да съм напълно сам. Нямам нужда от никого. Не са ми необходими кой знае какви ресурси. Достатъчни са само въображението ми, мозъкът ми и ръцете ми – за да тракам по клавиатурата. Докато в работата си на учен винаги завися от специално оборудване. Освен това в науката винаги има много ограничения, докато в писането всичко е възможно.

Вие финансирате колония от хора на изкуството в Калифорния и близо 1000 души вече са получили финансова помощ по тази програма. Не мислите ли, че по този начин се губят чарът и предизвикателството на това да си starving artist (гладуващ творец)?
– Ако наистина се бориш за изкуството си и дори гладуваш, ти ще го правиш и преди, и след калифорнийския проект. Това, че за известно време имаш някаква подкрепа, не променя коренно нещата. Вярно е, че много велики хора са изстрадали изкуството си, но защо всичко трябва непременно да е толкова трудно?

Щеше ли според вас Гоген да нарисува същите истерични картини в Таити, ако не беше минал през абсолютната бедност и безнадеждност?
– Това е схемата, която е сработила за Гоген. Но тя не сработва задължително за другите хора. Всеки творец има различни предпоставки за работа, провокира се от различни обстоятелства. Има талантливи творци, които се нуждаят от съвсем малко побутване и финансова подкрепа, за да направят велики дела.

Нещо, което ви дразни при посещенията ви тук?
– Аз винаги идвам за много къси визити, за по 2-3 дни. И тъй като хората са невероятно добри с мен и не спират да се занимават с моята личност, аз просто нямам възможност, нито време да не харесам нещо. Може би ако остана по-дълго, ще започна да се дразня от куп работи, но засега просто не съм имал този шанс.

Значи се чувствате като турист в България?
– Всъщност… аз се чувствам като турист, където и да отида. Това е едно от наистина тъжните неща в живота ми.

Катерина Запрянова