Не е много известно, че строежът на Великата китайска стена е финансиран от държавния монопол на императора върху играта "Кеено" - вариант на тото-то. Както и, че римските папи са получавали средства от лото-то в Италия и са финансирали строежа на Ватикана. Също така е малко известно, че в 23 страни от ЕС съществува държавен регулативен механизъм, с който се ограничава дейността на частните хазартни компании. Някъде съществува открит държавен монопол - Холандия, Швеция, Франция, Финландия, Португалия. В други - казината са забранени - Ирландия. В трети - съществува забрана за реклама на частни хазартни игри - Германия. В четвърти се забранява на чужди компании директно да присъстват на територията на дадена страна и е необходимо те да имат местни представители.
     Общото за всички страни от ЕС е, че отдават голям процент от тото печалбата си за развитието на спорта, младежките дейности и културата в съответната държава. Както и с много сложните лицензионни процедури, които затрудняват максимално евентуалното участие на частни фирми в този пазар. Обръщам внимание, че тук става дума за осъзната политика на държави, които са основателки на ЕС и са с много повече от пазарни икономики. Което не им пречи да стоят твърдо зад намеренията си държавата да контролира пазара на залаганията. Те имат своите юридически основания. Свободата на движение и на услуги в ЕС е регламентирана в член 43 и член 49 от Договора в Амстердам. Но хазартът не влиза в общоевропейските регулации. Всяка страна има правото сама да определя параметрите и участниците на хазартния си пазар. Тази им позиция води до безкрайни и яростни атаки от страна на частните компании. Те рекламират активно в медиите, спонсорират големи прояви и се опитват да докажат, че в основата на техните желания за участие в пазара и в печалбата е "свещеното право на свободна инициатива".

     Факти и митове

     В Европа съществува "рестриктивен" и "либерализиран" модел на хазартния пазар. Първият е факт, а вторият се издига като теоретична постановка и засега съществува само като мит за "силата на свободния пазар". Либерализираният модел предполага премахване на държавната регулация, организиране на много и различни игри, отсъствие на възможности за контрол (няма общ европейски данък и компаниите могат лесно да се местят от една държава в друга), много по-малко пари в националната хазна, минимална подкрепа за развитието на спорта (освен спонсорирането), растяща опасност от пристрастяване, вследствие на агресивни рекламни кампании. Факт е, че подобен модел на практика не съществува никъде в Европа. Подобни идеи има във Великобритания. Но там говорят за либерализация само когато британски компании трябва да правят "игри" в други страни от ЕС. Ако някой реши да пробие на британския пазар (има такива случаи) се издигат аргументи като: "национални традиции", "защита на морални, религиозни, културни ценности" и т. н. Отсъствието на практическо приложение на този модел не намалява желанието на десетки частни компании (с милионни обороти) да се опитват да нарушат статуквото. Рекламните им кампании са впечатляващи, не може да им се отрече бързината при изплащане на печалбите и при формулиране на актуални игри. Те искат да излязат от своето полулегално съществуване и да станат основен фактор в ЕС при преразпределяне на огромните финансови потоци на желаещите да залагат.
     Рестриктивният модел е приет в ЕС, познат е и у нас. Значителна част от печалбата се преразпределя за развитието на спорта, младежта или културата. Годишният оборот от залагания в Европа е близо 20 млд. евро годишно. Близо 20 % от тях отиват за подпомагане развитието на спорта в съответните държави. Няма правителство, което би си позволило да се лиши от подобни приходи. Има и още нещо - държавният контрол върху залаганията предполага ограничения върху разрастването на игрите и намаляване на зависимостите сред играчите. Въпросът е много сериозен в страните от "стара Европа". Примерно в Норвегия т. нар. "проблемни играчи" са 2 % от всички, но те правят 90% от общия оборот. По този начин са се превърнали в "заплаха за обществото" според официалния доклад на правителството. Мнението на експертите от ЕС е категорично, че даването на лиценз за хазартни игри е неделима част от аспекта за закрила на общественото здраве поради растящия брой на пристрастилите се. Това е задача, която частна компания (поради своето естество) не може да изпълни. Общо е разбирането на експерти, евродепутати, министри на спорта и еврокомисари е, че "светата троица" - държава, хазарт, гражданско общество трябва да са в неразривно единство в името на общото благо.

     Юридическата битка се води на много фронтове

     Резултатите от нея засега са категорични в полза на рестриктивния модел. През 1992 г. на заседанието си в Единбург ръководителите на държави от ЕС отказаха да включат хазарта като елемент от общата европейска регулация. Те изтъкнаха правото на всяка страна от съюза сама да решава с какви мерки да регулира своя пазар. През 2004 г. привърженици на идеята за създаване на "реално изграждане на истински вътрешен пазар" се опитаха да прокарат т. нар. "директива Бекщайн", която включва залаганията като елемент на общоевропейското право. Идеята бе посрещната "на нож" най-вече от френския президент Жак Ширак и от германският канцлер Герхард Шрьодер и не се реализира.
     За тези 14 години са се водили редица дела от частни компании срещу държавите в съюза. Те упрекват властите, че нарушават европейски норми - започвайки с правото на свободно движение на стоки, капитали и услуги, и завършвайки с правото им да основават компании. Някои се позоваваха на антитръстовото законодателство на ЕС.
     Резултатите - само в Холандия частните хазартни компании загубиха над 40 дела. Подобна е ситуацията в Германия, Испания, Швеция, Италия.
     Като цяло - върховните съдии на Европа приемат юридическите бариери, когато има конкретен повод за тяхното въвеждане и искат доказателства, че рестрикциите не се правят с цел увеличаване на печалбите. Във всички случаи те показват разбиране към нуждите на обществото и на съответните държавни органи за повече контрол върху хазарта. Духът на решенията им е недвусмислен, че рестриктивният пазар има своето място и налагането на ограничение от държавата не е наруш6ение на принципите на ЕС.

     Проблемът интернет

     Реалният проблем, който стои пред ръководителите на хазарта в Европа е как да се справят със залаганията по интернет. Оказа се, че те са идеален начин за изтичане и пране на пари. В ЕС започнаха да вземат мерки за решаването му. В Германия забраниха рекламата, а в Дания стартираха криминални процеси срещу фирми, които са регистрирани в Коста Рика, Малта или Гибралтар и "зарибяват" най-вече младите хора с мечтата за бърза печалба. Шведското правителство се обърна официално към гражданите си заявявайки, че не е редно неговите граждани да участват в игри, които не са регистрирани на територията на Швеция. Частните фирми умело използват всеки пропуск в европейското законодателство. Факт е, че повечето правилници и регулации са писани доста време преди появяването на Интернет. Но също така е факт, че от там минават колосални суми, които не се облагат с данъци и определено водят към пристрастяване. Този сериозен европейски проблем бе решен показно в САЩ. Конгресът реши, че интернет залаганията са незаконни. Законовата база бе, че провайдерите нямат банков лиценз и не могат да приемат и да предават пари. Банките издали кредитни карти, с които играчите участват, бяха заплашени с отнемане на лиценз ако привеждат пари за интернет залагания. Засега не се е чуло никой от свободолюбивите американски граждани, възпитавани в пазарен и либерален дух да се е оплакал, че му сe отнемат граждански права.
     Сега най-важната цел пред европейското законодателство (вече и пред България) ще бъде как да се адаптира регулаторната система на всяка страна към развитието на технологиите и общото европейско право. Целта пред всички остава една и съща - игрите да станат атрактивни, контролът да се увеличи, което ще предпазва от пристрастяване. Необходимо е да се осигурят повече средства за развитието на спорта и тяхното целесъобразно оползотворяване, а не собствениците на частни компании да се превърнат от милионери в милиардери. Само лицензирани държавни организации могат да действат на територията на дадена страна. Възможно е издаването на временни лицензи за организиране на целеви игри (ограничени по време), но този лиценз се издава само от националния хазартен оператор. Това е политическият избор на Европа.
     От всичко казано до тук става ясно, че като нов член на ЕС, България ще бъде подложена на сериозен вътрешен и външен натиск да либерализира хазартния си пазар. Убеден съм, че правителството ни има добрата воля да неутрализира вътрешния натиск. Що се отнася да външния - да си припомним поговорката: "Да не се правим на по-католици от папата". Впрочем - в католически Италия, Испания, Франция и Португалия съществува рестриктивен хазартен пазар с един държавен оператор.

Назад